Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (120)

119

Ето нещо, за което може би не сте се замисляли — ако някой щатски полицай засече на шосе И-95 странна закърпена „Тойота Ехо“, в която сякаш се е напъхало половината население на малка държава, решила да имигрира в Щатите, вероятно ще реши да я спре за проверка.

Просто за ваше сведение.

По принцип и шестимата отбягвахме срещите с които и да е представители на властите. Особено предвид, че не можехме да бъдем сигурни дали са истински, или няма внезапно да се превърнат в Заличители като част от поредното изпитание в извратения лабораторен експеримент, наречен наш живот.

— Да спрем ли? — попита Зъба и погледна мигащите светлини в огледалото.

— Може би да.

Потърках чело и се опитах да събера сили за онова, което ни чакаше — каквото и да беше то. Обърнах се към останалите.

— Ще спрем. Ако нещата загрубеят — право нагоре! Ясно?

Те закимаха сериозно.

— Аз съм с Иги — каза Тото и скочи на задната седалка.

Зъба отби несръчно сред прах и дъжд от камъчета. Спогледахме се — излезлият от патрулната кола полицай се оказа жена. Тя се насочи към нас, а ние отключихме вратите на колата и се подготвихме за излитане.

Униформената полицайка се наведе до прозореца на Зъба. Широкополата й шапка засенчваше лицето й.

— Добро утро, господине — рече тя навъсено. — Знаете ли с каква скорост шофирахте?

Зъба погледна стрелката на километража, която не беше помръднала, откакто избутахме колата на шосето миналата вечер.

— Не — отговори той чистосърдечно.

— Засякох ви със сто и дванайсет километра в час — разкри тя и извади някаква папка.

Подсвирнах доволно.

— Браво! Не предполагах, че може да вдигне толкова!

Зъба ме стрелна с очи. Запуших уста с ръка.

— Да видя книжката, регистрацията на колата и застраховката — изрецитира полицайката.

По дяволите. Налагаше се да избягаме, тоест да изоставим малката си сглобена колица. Жената щеше да види крилете ни и вероятно щеше да подаде сигнал в мрежата на представителите на властта, които щяха да направят живота ни кошмар. Така де, още по-голям кошмар.

— Привет — обади се Ейнджъл от задната седалка.

Полицайката я измери с очи през прозореца и явно чак сега осъзна колко души имаше в колата, както и че всички пътници бяха деца. Погледна отново към Зъба и този път като че си даде сметка, че той най-вероятно е твърде малък, за да има книжка.

— Оттук ли сте? Флорида е доста равна, а? — продължи Ейнджъл и отново привлече вниманието й.

— Бихте ли слезли от колата, господине? — нареди полицайката на Зъба.

— Сигурно есенно време е топло — не спираше Ейнджъл. — Човек направо може да се изкъпе в морето.

Полицайката отново я погледна, но този път нещо потисна импулса й да върне очи на Зъба. Не смеех да се обърна към задната седалка. Отново се бях озовала в ситуация, в която Ейнджъл вършеше нещо лошо с добри намерения, а аз не знаех как да постъпя.

Реших да я оставя да го направи, но по-късно да поговоря с нея. Печеливш ход отвсякъде.

— Всъщност ние малко бързаме — каза Ейнджъл любезно.

— Бързате — повтори полицайката с празен поглед.

— Дали не може да ни пуснете да си вървим? — предложи Ейнджъл. — И изобщо да забравите, че сте ни виждали?

— Може да ви пусна да си вървите — потвърди полицайката.

Беше доста зловещо.

— Никога не сте виждали нито нас, нито колата — каза Ейнджъл. — Има проблем някъде другаде и трябва веднага да тръгнете за там.

Полицайката се обърна към своята кола.

— Трябва да тръгвам — заяви. — Има проблем.

— Добре — каза Ейнджъл. — Благодаря.

И така, продължихме пътя си в откраднатата кола благодарение на шестгодишно момиченце, което можеше да контролира мислите на хората. Не звучи много успокоително.

Бяхме изминали няколко километра, когато Ейнджъл проговори отново:

— Банда, чудя се… Наистина ми се струва, че може би е по-добре аз да бъда водачът.

— Аз ще съм заместник-командир — предложи Тото.

— Да бе, да. Представям си колко ще си съсредоточен — изсмя се Гази. — Особено ако някой заек прекоси пътя ти.

— Ей! — озъби му се Тото.

— Момчета… — казах им уморено. — Виж, Енджи, много мило предложение, но аз владея нещата, разбираш ли? Няма нужда да се притесняваш.

— Ами, щом казваш — рече Ейнджъл и повдигна вежди. Не звучеше сто процента убедена.

Какво ставаше с нея?