Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (24)

23

— О, да! — възкликна Газопровода при вида на езерото. — Само да видите как ще се бухна вътре!

Езерото на Ан беше с размерите на футболен стадион, с тесен каменист бряг, обрамчен с папури и лилиуми.

Загледах се във водата подозрително в очакване от дълбините да изскочи местното чудовище, подобно на онова в Лох Нес. Добре де, може да ме обявите за непоправима параноичка, но тази идилия започваше да става подозрително зловеща. Например стаята ми беше съвършена. Съвършена! Макар че какво разбирах аз от съвършенство? Досега не бях виждала нищо съвършено в живота си.

И така, оглеждах идиличното езеро с присвити очи. Това поредното проклето изпитание ли беше?

— Сега нямаме време, Гази — казах и овладях нарастващата си тревога. — Но утре може да дойдем да поплуваме.

— Тук е просто прекрасно — обяви Ръч и се загледа в райските полегати хълмове, тайнствената сумрачна овощна градина, езерото (справка за подозренията — по-горе), малкото поточе, което се вливаше в него и наистина ромонеше тихо. — Сякаш сме в Райската градина.

— Да, но не забравяй как приключиха нещата там — промърморих едва чуто.

— Вижте, има още животни — посочи Ейнджъл.

Без съмнение чистички, породисти, вчесани, пухкави животинки, затворени в тапицирани с плюш ограждения.

— Добре, на връщане към къщата ще минем да ги видим. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Зъба беше леко пребледнял. След вечеря трябваше да го накарам да си отпочине в някой от удобните до блаженство фотьойли край до болка уютната камина.

— Овце! — изписка Ейнджъл при вида на кафявите вълнени топки.

— Ан май е голяма любителка на животните? — каза ми Зъба и тръгнахме след Ейнджъл. — Коне, овце, кози, кокошки, прасета…

— Да — съгласих се. — Интересно какво ще вечеряме.

Той ме озари с една от редките си усмивки. Почувствах се все едно е изгряло слънце. Усетих как бузите ми поруменяват и избързах напред.

— Вижте, прасета — рече Газопровода оживено. — Ела, Иг.

Взе ръката на Иги и я сложи зад ушите на малко кафеникаво прасенце. Иги го почеса, а то започна да грухти блажено.

— Прасетата са такива щастливци! — възкликна Газопровода, а аз си наложих да прогоня мисълта за бекон от главата си. — Никой не им се кара, че са мръсни или че живеят в кочина.

— Да, защото са прасета — подчертах аз.

В този миг Тото скочи от ръцете ми и ме одраска.

— Ей! — викнах.

До нас се беше приближило голямо черно-бяло куче, подобно на овчарка. Тото изпъна предните си лапи и залая. Другото куче му отвърна.

— Тото! — викнах аз и плеснах с ръце. — Стига! Дворът е негов. Ейнджъл!

Ейнджъл дотича и хвана Тото за нашийника.

— Откъде е този нашийник? — попитах.

— Хайде, Тото, успокой се — каза Ейнджъл и го погали по главата.

Той спря да лае, поклати глава раздразнено и рече:

— Глупак!

Премигнах смаяно и зяпнах насреща му. След което видях Гази, който крачеше разсеяно наоколо и си свирукаше. Твърдо решена да не му правя удоволствието да се връзвам на поредната му звукова имитация, не реагирах.

— Хайде, банда — обявих. — Да хапнем!