Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (104)

103

Случаите, в които останалите ме бяха виждали да плача, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Бях се научила да преглъщам чувствата си, защото трябваше да бъда силна заради тях. Макс Непобедимата. Спасявам света — дете птица по дете птица. Мисля, че за шест години Ейнджъл не ме беше виждала да плача нито веднъж. Но за последните месеци? Пръстите ми можеше и да се окажат недостатъчно.

Не намерих сили дори да избягам и да се скрия. Просто клечах в пясъка, захлупила лице в шепите си. Раната адски ме болеше.

След което се озовах в нечии здрави прегръдки и една ръка нежно ме притисна към жилесто, здраво като камък рамо. Зъба. Прибрах крилете си, облегнах се на него и захлипах. Скоро и други колебливи ръце започнаха да ме потупват по гърба и да ме галят по косата. Някой каза:

— Ш-ш, ш-ш.

Ръч.

— Всичко е наред, Макс — обади се Иги разстроено. — Всичко е наред.

Нищо в живота ни не беше наред освен това, че имахме останалите. Кимнах в рамото на Зъба.

Нямам представа колко време продължи тази трогателна сцена, но накрая хлиповете ми преминаха в насечено дишане и най-сетне се успокоих. Ризата на Зъба беше прогизнала.

Бях толкова засрамена. Аз бях техният водач, а се бях разциврила като някое бебе. Как можех да давам команди, ако бях толкова слаба? Подсмръкнах и се отпуснах назад. Вероятно изглеждах като блъсната от влак. Зъба ме пусна, без да каже нищо. Бавно завъртях очи и огледах ятото. Бях твърде засрамена, за да погледна и него.

— Съжалявам, банда.

Гласът ми беше прегракнал.

Тото се приближи и сложи глава на крака ми със съчувствие в очите.

Газопровода изглеждаше уплашен.

— Не беше задължително да идваме до плажа, Макс.

През полузадавен смях се пресегнах и разроших косата му.

— Не беше заради това, Гази. Просто ми се изсипаха някакви неща.

— Какви? — попита Иги.

Въздъхнах тежко и избърсах очи.

— Неща. Гласът в главата ми. Непрекъснатото бягство. Училището. Ан. Ари. Джеб. Непрекъснато ми повтарят, че трябва да спася света, но дори не знам как и от какво.

Ейнджъл ме потупа по коляното.

— Ами, от момента, след като всичко се взриви и повечето хора измрат. Ние сме по-силни, а и можем да летим, така че ще напуснем взривените части и ще си намерим някое хубаво местенце, което не е взривено или опесто… упосте…

— Опустошено? — предложи Иги и Ейнджъл кимна.

— Да, точно. И тогава ще продължим напред, въпреки че почти няма да има хора.