Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (136)

135

Представете си: можех да проследя миризмата им. Не знам дали това беше някакво новопоявило се умение, или просто се бяха поомирисали, но можех да проследя пътя, по който беше минало ятото.

Бяха влезли през вентилационната система. Последвах ги, като дори се върнах назад няколко пъти, както бяха направили и те. Накрая усетих, че са наблизо, и когато се съсредоточих, успях да доловя шепот. Стигнах до отдушник, който гледаше към компютърна зала в мазето, донякъде подобна на онази в Института. Дали пък някой интериорен дизайнер не специализираше в работата за луди учени?

Ето го Зъба! Охраняваше вратата. Ейнджъл следеше Тото да пази тишина. Огледах другия край на залата. Ръч седеше на компютъра и четеше нещо. По бузите й се стичаха сълзи, от което сърцето ми се сви. И внезапно… видях нея.

Другата аз.

— Макс, Макс, виж само! — каза Ръч и се обърна към нея.

Кръвта замръзна в жилите ми.

Изглеждаше точно като мен. Отметна нетърпеливо коса точно както го правех аз.

В гърдите ми се надигна нов прилив на гняв и се задъхах. Бяха си позволили да направят резервна Макс и просто ме бяха заменили. Това получаваше седемнайсет точки по скалата за злодеяния от едно до десет.

Щях да убия другата Макс. Ами ятото ми? Защо не се усещаха? Нима тя беше толкова съвършена имитация? Вярно, можех да се закълна, че сякаш гледах холограма или видеозапис как самата аз общувам с Ръч.

Огледах се отново — и видях, че Ейнджъл е впила очи право в мен през отдушника.

Скрих се моментално, за да не ме издаде. След което ми мина ужасяваща мисъл: ами ако Ейнджъл решеше, че аз съм измамницата? Ако фалшивата Макс ги беше заблудила?

Боже, трябваше да сложа край на това на мига!

Мрачно се заех да отворя скобите, с които беше закрепена решетката на отдушника. И изведнъж видях как под мен любимият ми противник влита в компютърната зала. Ари. Този път трябваше да приключа с него веднъж завинаги.

Същевременно трябваше да се справя и с най-ненавистния си враг — мен.