Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (56)

55

— Какво се е случило? — извика Ан.

Влязохме в къщата и механично метнахме якетата си на закачалката. Повечето бяха оцапани с кръв. Тото се засуети около краката ни — душеше ни и ръмжеше. Ейнджъл се наведе, взе го в прегръдките си и му заговори тихо. Чух го да казва тихо:

— Долни мръсници!

— Заличители — каза Газопровода. — Гладен съм. Има ли нещо за ядене?

— Какво значи „Заличители“? — попита Ан искрено объркана.

Възможно ли беше да не знае? Или просто не беше чувала жаргона на готините от Училището?

— Ние сме хибриди между човек и птица — казах и поех по коридора към кухнята. Миришеше на пуканки. — Заличителите са хумано-лупидна кръстоска.

— Зайци? — удиви се Ан и тръгна след мен, все още в недоумение.

Засмях се.

— Зайците са лапиди. Или, още по-точно, лепориди. Не лупиди^[15].

— О… вълци — осъзна Ан.

— Точно в десетката — казах и влязох в кухнята.

— Пуканки! И топъл ябълков сайдер^[16]! — възкликна Гази щастливо.

— Измийте си ръцете — каза Ан, след което се втренчи в него.

Гази имаше няколко синини, но иначе беше добре. Ейнджъл и Ръч също бяха невредими. Устната на Иги беше сцепена, на Зъба му течеше кръв от носа. Внезапно ме връхлетя споменът как се целуваше с онова момиче. На мига го избих от ума си.

— Измийте се — каза Ан. — Отивам за превръзки. Има ли сериозно пострадали?

— Не — заяви Ръч и бръкна в купата с пуканки. — Но един от Заличителите ми скъса пуловера. Идиот!

— Има и мляко — рече Ан.

Извади една стъклена бутилка от хладилника, сложи я на масата и отиде за комплекта за първа помощ.

Сипах чаша мляко на Ейнджъл и се замислих. Преди пиехме друго мляко. В картонени кутии. И на тях имаше отпечатани снимки на изчезнали деца. На бутилката в ръцете ми имаше усмихната крава, без изчезнали деца. Хм-м.

По-късно седях на масата и пишех домашното си, което е просто друго название за „изобретено от възрастните мъчение, което си нанасяш сам“ — по моето скромно мнение. Ан седна до мен.

— Значи Заличителите са хибриди между човек и вълк, така ли? — каза. — И ви нападнаха? Преди случвало ли се е? Откъде дойдоха? И как разбраха къде сте?

Изгледах я.

— Това не е ли описано в документацията? — попитах. — В докладите? Разбира се, че ни нападнаха. Нали са Заличители?! И са навсякъде. Създадени са, за да бъдат нещо като… оръжия. В Училището служеха като охрана и пазачи. Отговаряха и за наказанията. По следите ни са, откакто избягахме. Чудех се кога ще се появят и тук. Това беше най-дългият период от време, без да ни нападат.

— Защо не ми казахте? — попита Ан загрижено.

Поклатих глава.

— Наистина мислех, че знаеш за тях. Знаеше някои други подробности за нас. Не съм ги пазила в тайна нарочно.

Ан въздъхна тежко.

— Разполагаме само с някакви мъгляви слухове. Звучаха толкова нереалистично, че не им повярвахме. Каза, че Заличителите ви следят? Как?

Вероятно с помощта на чипа. Чипа, който някой беше сложил в ръката ми.

Повдигнах рамене и отново се зачетох в учебника си по история на света.

Поне се опасявах, че е чрез чипа ми. Не бях сигурна, но звучеше логично. Сега имах шанс да кажа на Ан за чипа — може би с помощта на ФБР щеше да намери начин да го махне. Нещо обаче ме накара да замълча. Просто не можех да й имам доверие. Може би след пет години, ако все още бяхме тук. Боже, колко потискаща мисъл.

Освен това в последните дни се бях замислила дали пък не беше друго, а не чипът ми. Например чип в Тото. Или в някой друг от ятото. В Ейнджъл? Просто не знаехме.

Ан се изправи.

— Мисля да се обадя на този-онзи — каза твърдо. — Това са последните Заличители, с които ще се сблъскате.

Почти се изсмях на наивността й.