Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (97)

96

— Ясно. Имал си план.

Джеб си сипа чаша кафе.

— Да — отвърна Ари навъсено.

Не можеше да разбере дали Джеб му е ядосан, или не. Понякога изглеждаше спокоен, а се оказваше, че е бесен. Беше отвратително.

— Щеше да отвлечеш Макс за себе си.

— Да.

Джеб отпи от кафето.

— И защо ти е да правиш подобно нещо?

Ари повдигна рамене.

— Просто искам да е само за мен. Писна ми да гоня останалите. Те не ме интересуват.

— Но Макс те интересува. На колко години си?

— На седем.

Ненавиждаше и това. Джеб така и не запомни рождения му ден.

— Но съм голям. По-едър съм от теб.

— Да. — От устата на Джеб това звучеше маловажно. — Ари, гордея се с теб.

— М-моля?

Джеб се обърна и му се усмихна.

— Гордея се с теб, сине. Впечатлен съм, че си направил свой собствен план и че си избрал Макс.

Ари се почувства, сякаш слънцето го беше огряло с целия си блясък. Но… дали не беше някаква клопка? Той изгледа Джеб недоверчиво.

— Така ли?

— Да. Само на седем си, но мислиш като възрастен. Това е невероятно интригуващо. Знаеш ли, искам да видя докъде ще ни отведе това. Ще открием къде е отишло ятото, след което можеш отново да приложиш плана си.

— Моя план?

— Да, твоя план да отвлечеш Макс. Дори ще ти помогна. Ще ликвидираме останалите от ятото, но ти трябва да заловиш Макс. Къде мислеше да я отведеш?

— На едно място.

— Ще обмислим подробностите по-късно. Междувременно си почини, хапни нещо. Вече поръчах да проследят ятото.

Ари се изправи бавно и излезе. Ако беше вярно… В гърдите му се надигна почти болезнен прилив на радост. Татко щеше да помогне. Татко каза, че се гордее с него. Щеше да получи Макс само за себе си. Беше като Коледа, рождения му ден и Хелоуин наведнъж.