Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (25)

24

— Добре, да видим с какво разполагаме — прошепнах аз.

Шестимата се бяхме събрали в „моята“ стая и бяхме разстлали на леглото ми документите, които бяхме взели от Института в Ню Йорк. Когато намерихме файловете в компютъра и ги разпечатахме, част от информацията можеше да се чете. Сега тези листове липсваха и ни оставаха само онези, изписани с редове цифров шифър. Къде бяха изчезнали останалите? Не знаех. Дали това не беше поредното изпитание?

И така, дивяхме се пред водопада от цифри. От време на време се натъквахме на смислени думи. Някои от тях касаеха нас, нашите имена. Тук-таме по страниците имаше информация за родителите ни.

— Какво ще кажете всеки да вземе по две страници и да ги изчете внимателно — предложих. — Да видим какво ще разберем. Отваряйте си очите за познати числа или някаква логика в подредбата.

— Добър план — каза Иги. — Но не и за мен.

— Аз ще ти прочета числата — каза Зъба.

Иги кимна. Раздадох листата. Зъба започна да чете тихичко на Иги, който кимаше съсредоточено от време на време.

Взех двете си страници в ръце и седнах на бюрото. В следващия час изпробвахме всички основни техники за разшифроване, които знаехме. Опитите ни да намерим логика или система се увенчаха с провал. Нада^[6].

След още час отпуснах глава.

— Това е невъзможно — казах, на прага да се разкрещя от безсилие. — Шифърът вероятно е компютъризиран. Тоест нямаме шансове да го разгадаем.

— Нали всичко е изпитание? — попита Газопровода с уморено изражение на детското си лице.

Беше почти десет часа. Трябваше да ги сложа да лягат.

— Джеб не ти ли беше казал, че всичко е изпитание — в Училището, когато отидохме да спасим Ейнджъл? Това не значи ли, че има все някакъв начин да разгадаем шифъра?

— И на мен ми мина през ума — съгласих се. — Именно затова е просто влудяващо. Опитах всичко, което ми хрумва. Така че явно това изпитание не е за мен.

На вратата се почука. Ан я открехна и надникна през пролуката.

— Ехо, как сте? — каза тя с усмивка. — Не ви ли се спи? Кристал, няма ли да си лягаш вече?

— Да — каза Ръч. — Смачкана съм.

Гази ме погледна. Кимнах.

— Да — каза той на Ан. — Тъкмо се канехме да лягаме.

— Чудесно — каза тя бодро. — Имате ли нужда от нещо? Преди лягане?

— Не, всичко е наред — каза Ейнджъл и излезе при Ан.

Изчезнаха по коридора. Чух гласа на Ан:

— Ариел, какво ще кажеш да пуснем Тото навън за малко?

— Добре — прие Ейнджъл.

Останах насред стаята с някакво неприятно усещане. Усещане, че някой друг се грижи за моето ято.