Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (82)

81

— Точно — да се отблагодарим за онова, което имаме, като го изоставим — измърмори Газопровода.

— Гази, казах ти — не си длъжен да идваш — отговорих аз.

— Много ясно, че ще дойда — каза той, докато завързваше маратонките си. Новите маратонки, купени му от Ан.

— Не мога да повярвам — каза Ейнджъл и подскочи на леглото ми.

— Всички си мечтаехме за този миг — каза Ръч с лека тъга, след което стрелна Иги с поглед. — Радвам се, че се случи на теб, Иги. Искам да кажа, би било прекрасно да се случи на всички ни, но като за първи път се радвам, че се падна… — Млъкна, сякаш беше усетила, че приказва излишно.

— Благодаря.

Иги седеше напрегнато, вече обул обувки и нахлузил якето си. Лицето му руменееше, а дългите изящни пръсти барабаняха нервно по коленете му.

Предишната вечер, след като обилната вечеря за Деня на благодарността се беше слегнала поне отчасти, двамата със Зъба бяхме разкрили на останалите вероятността да сме намерили родителите на Иги. Те бяха онемели.

— Искаш ли да ги видиш? — бях попитала Иги.

— Да, разбира се! — бе отвърнал той, след което бе сключил вежди. — Не съм сигурен.

— Моля? — бе изпискала Ръч. — Как така „не си сигурен“?

— Говорили сме за това и преди — бе й отвърнал Иги замислено. — Имам предвид, че съм сляп. И имам криле. И съм странен мутант, какъвто не са виждали през живота си. Може би биха се зарадвали на оригинала, на човешкото ми „аз“, но…

Точно това мислех и аз. Лично за себе си подозирах, че дори и да намерехме информация за родителите ми, вероятно не бих пожелала да застана на прага им. А и те надали биха ме приели обратно.

— Разбирам — бях казала. — Но решението е твое. Ще го подкрепим, независимо какво избереш.

— Нека помисля до утре — бе заключил Иги.

— Разбира се.

И така, беше помислил, беше решил, че ще идем и ето — готови бяхме.

Зъба отвори широко прозореца в моята стая. Ръч се покатери на перваза и се понесе във въздуха. Слънцето проблесна по светлокафявите й криле, тя улови въздушното течение и се издигна в небето. Един по един я последвахме. Аз излетях последна.

Усещането да летим посред бял ден беше необичайно, но днес бе специален ден. Щяхме да заведем Иги при родителите му. При истинските му родители.

Нямах никаква представа какво щеше да излезе от това. Денят можеше да бъде изпълнен с невероятна радост или със сърцераздирателна мъка. Дори и да завършеше щастливо за Иги, тъгата щеше да покоси останалите, защото щеше да се наложи да се разделим с него. А поне за мен и самата мисъл за това беше изключително тъжна.

Не бяхме говорили кой знае колко за предложението на Ан да ни осинови. За мен лично не си струваше дори да мисля за него. Зачудих се дали някой от по-малките не е на друго мнение и си казах, че, рано или късно, ще да разбера. Вероятно рано.

След двайсет минути се озовахме на тротоара срещу къщата, до която бяхме отишли двамата със Зъба преди няколко дни. Беше денят след Деня на благодарността, така че се надявахме и двамата да са си вкъщи.

— Готов ли си? — попитах Иги и го хванах за ръка.

Единственият начин да се справя с това беше да не мисля за общата картина. Трябваше да поемам нещата едно по едно.

Иги кимна сковано, втренчил незрящите си очи право пред себе си, сякаш ако се напънеше достатъчно, щеше да успее да види къщата на техните. Наведе се и прошепна в ухото ми:

— Страх ме е.

Стиснах го за ръката и отвърнах:

— В противен случай щях да те взема за луд. Но ми се струва, че ако не го направиш, съмненията няма да те оставят цял живот.

— Знам. Знам, че трябва да го направя. Но…

Нямаше нужда да казва повече. Преди четиринайсет години родителите му бяха загубили съвършено малко бебе. Сега Иги се извисяваше на близо метър и осемдесет, беше сляп, а определението „генетичен хибрид“ беше направо ласкателно.

Поклати глава и изпъна рамене.

— Хайде, време е.

Шестимата пресякохме улицата. Излязоха облаци и задуха студен вятър. Пристегнах яката на Ейнджъл плътно около брадичката й и я увих в шала. Тя ме погледна сериозно. В сините й очи се четяха същите надежди и страхове, които измъчваха всички ни.

Натиснах звънеца. Толкова бяхме напрегнати, че ни прозвуча като гигантски гонг. След няколко секунди вратата се отвори и пред мен се изправи жената отпреди няколко дни. Тя приповдигна леко вежди, сякаш беше разпознала физиономията ми и се опитваше да си спомни откъде.

— Ъ-ъ… Здравейте… госпожо — започнах аз с гладкия глас, който разрешаваше всякакви ситуации. — Видях ви по телевизията и разбрах, че сте загубили сина си?

По лицето й пробяга тъга.

— Да?

Отстъпих, така че да види Иги.

— Мисля, че това е той.

Добре де, не съм много деликатна.

За секунда жената се смръщи, сякаш на ръба да се ядоса, че бъркам в раната й, след което обаче погледна към Иги и ядът й премина в объркване.

Когато ги видях един до друг, приликите бяха още по-очевидни. Кожата им беше един и същи цвят, имаха еднаква структура, еднакви скули и брадичка. Жената премигна. Отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Сложи ръка на гърдите си и зяпна Иги. Отново го стиснах за ръката — нямаше представа какво става и беше скован в мъчително очакване.

После се появи мъжът. Жената отстъпи и посочи безмълвно към Иги. Въпреки че приликата с жената беше поразителна, в лицето му се долавяха и някои от чертите на мъжа. Носът и формата на устата му бяха същите. Мъжът се втренчи в Иги, после огледа и останалите от ятото.

— Как… — започна сразено.

— Видяхме ви по телевизията — обясних отново. — Мислим, че това може да е изчезналият ви син, отпреди четиринайсет години.

Хванах Иги под ръка и го побутнах напред.

— Казваме му Иги. Но мисля, че второто му име е Грифитс — като вашето.

Светлата кожа на лицето на Иги почервеня и той сведе глава. Буквално усещах ударите на сърцето му.

— Джеймс? — прошепна жената и протегна плахо ръка към Иги. Застина и погледна съпруга си. — Том… Това Джеймс ли е? — попита колебливо.

Мъжът преглътна сухо и отстъпи от прага.

— Моля ви, влезте, заповядайте всички.

Понечих да откажа — не влизахме в непознати помещения, където можеше да попаднем в клопка и да ни хванат. Осъзнах обаче, че къщата може би щеше да е бъдещият дом на Иги — завинаги, така че ако имаше някакви клопки, беше по-добре да ги проверим лично. Затова преглътнах на свой ред и отговорих:

— Добре.

Докато останалите се източиха вътре в къщата, хвърлих един поглед на Ейнджъл в търсене на признаци за притеснение или съмнение. Тя обаче влезе смело, затова я последвах с тежест в гърдите.

Отвътре къщата беше хубава, но не толкова модерна и голяма колкото тази на Ан. Огледах се и си помислих, че е възможно отсега нататък това да стане домът на Иги. Може би щеше да вечеря на тази маса и да слуша този телевизор. Сякаш бяхме паднали през дупката на заека, разбирате ли? Странни мутанти полувълци по петите ни? Абсолютно възможно. Мисълта, че Иги може да започне нормален живот? Абсолютно поразителна.

— Ами, седнете — рече жената, без да изпуска Иги от поглед.

Той се поколеба, после усети, че аз самата седнах, и се отпусна до мен.

— Не знам какво да кажа — каза тя.

Седна от другата страна на Иги и най-сетне проумя, че той не се оглежда и не се опитва да я погледне в очите.

— Хм… Ами, аз съм сляп — каза Иги и зачопли притеснено ластика на пуловера си с пръсти. — Те… така де, вече не виждам.

— Боже Господи! — възкликна жената потресено.

Мъжът седеше от другата страна на масата. На лицето му се изписа болка.

— Не знаем какво стана — започна той и се приведе напред. — Ти… нашият син изчезна от тази къща преди четиринайсет години. Ти беше… той беше само на четири месеца. Изчезна безследно. Наех детективи. Ние… — замлъкна, сякаш спомените бяха твърде болезнени, за да продължи.

— Дълга, странна история — обадих се аз. — Не сме сто процента сигурни. Но по всичко личи, че Иги е бебето, което сте загубили.

Жената кимна и взе ръката му в своята.

— Усещам, че е той. Може и да не сте сигурни, но аз го усещам. Просто го знам. Това е синът ми.

Не можех да повярвам. Колко ли пъти си бяхме мечтали за това? Мечтата ни беше на път да се сбъдне за Иги.

— Трябва да призная, че… струва ми се, че си права. — Мъжът прочисти гърло. — Той… ще прозвучи смешно, но като бебе беше абсолютно същият.

Във всеки друг момент Гази и Зъба щяха да се впият безмилостно в това и щяха да дразнят Иги и да му се подиграват безкрай. Сега обаче седяха с вкаменени лица. Прозрението за онова, което се случваше и което предстоеше да се случи, постепенно огряваше и тях.

— Сетих се! — сепна се госпожа Грифитс внезапно. — Джеймс имаше малък белег по рождение отстрани на тялото, към гърба. Попитах лекаря дали ще има проблеми с него, но той ме увери, че всичко е наред.

— И Иги има родилен белег — произнесох бавно.

Бях го виждала стотици пъти.

Иги безмълвно вдигна ризата си отляво. Госпожа Грифитс на мига съзря белега, пое шумно въздух и закри уста с ръка.

— Боже мой! — възкликна, а по бузите й потекоха сълзи. — Боже! Това е Джеймс!

Наведе се, стисна Иги плътно в прегръдките си и взе да гали червеникаворусата му коса с едната си ръка. Беше затворила очи, а сълзите й мокреха рамото на Иги.

— Джеймс, Джеймс — шепнеше тя. — Детенцето ми.

И собственото ми гърло се стегна. Огледах се. Ръч и Ейнджъл също едва сдържаха сълзите си. Боже. Явно щеше да падне голям рев.

Прокашлях се.

— Ами, значи мислите, че това наистина е Джеймс, изгубеният ви син?

Мъжът кимна с плувнали в сълзи очи.

— Това е синът ми — каза той с разтреперан глас.

Мразя подобни моменти, в които всички са развълнувани, плачат от радост, а емоциите им заливат всичко наоколо. Пфу.

— Кои… кои сте вие? — попита ме господин Грифитс, докато жена му се взираше в лицето на Иги, и посочи всички нас.

— Ние сме… му приятели — отговорих. — И ние бяхме отвлечени. Но вие сте първите родители, които успяхме да намерим.

Не исках да казвам това. Какво ми ставаше? Обикновено бях много по-потайна и дискретна.

Господин и госпожа Грифитс изглеждаха още по-изненадани и разтревожени.

— Е, а сега какво? — попитах отсечено и потрих длани в дънките си.

Двамата възрастни размениха бърз поглед. Господин Грифитс кимна леко на жена си и тя се обърна към мен.

— Джеймс ще остане с нас — каза тя твърдо. — Мислех, че съм го загубила безвъзвратно. Нямам намерение да допусна нещо отново да ни раздели. Разбирате ли?

Определено изглеждаше застрашително, затова побързах да вдигна ръце помирително.

— Никой не възнамерява да ви попречи. Аз също мисля, че той е Джеймс. Но е сляп, както забелязахте.

— Не ме интересува — рече госпожа Грифитс и изгледа Иги с обич. — Не ме интересува дори да има милион проблеми. Ще се справим с всичко. Само да е с нас.

Добре, това може би включваше и сгънатите на гърба му криле.

— Иги? Искаш ли да останеш? — попитах.

Лицето му отново почервеня, но под сдържаното изражение долових оттенък на недоверчиво щастие. Сърцето ми се сви от болка и си помислих: Ще го загубя.

Иги кимна бавно.

— Мисля, че мястото ми е тук.

Потупах го по ръката и казах меко:

— Да.

— Имаш ли… багаж? — попита госпожа Грифитс. — Ще сложим по-голямо легло в стаята, която ти бяхме приготвили. Не съм променяла нищо — в случай, че някой ден се върнеш. — Тя го докосна нежно по лицето. — Това е същинско чудо. Не мога да повярвам. Ако това е сън, не искам никога да се събуждам.

Иги се усмихна леко.

— Всъщност нямам почти нищо — каза и вдигна малката раница, в която бяхме сложили няколко важни неща от къщата на Ан.

— Добре — каза госпожа Грифитс. — Ще ти купим всичко, от което имаш нужда.

Думи на истински родител.