Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (142)

Епилог

Ненужно е да описвам колко развълнувани бяхме, че отново сме заедно. Разказвахме си кой какво бе преживял, оглеждахме нараняванията си и отново и отново се ядосвахме.

Взехме багажа си и полетяхме на юг, докато не съмна. След това се спуснахме в блатата Евърглейдс и намерихме парче що-годе суха земя, на която да поспим. Изтощението ни нямаше граници, но бяхме изключително щастливи, че отново сме заедно. И че отново бяхме победили.

Иги, по-малките и Тото заспаха на мига. Свиха се един в друг като котило кученца, мърляви и опърпани. Толкова се радвах, че са невредими и отново са до мен, че очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по ожулените ми бузи.

Зъба седна до мен и си разделихме една от последните ни топли коли.

— Закуска за шампиони — каза той и вдигна кутийката във въздуха.

— Видя ли какво се случи с другата Макс? — попитах аз.

— Всъщност не — отговори той. — Но може и да е успяла да избяга.

Отпих от топлата напитка и течността се стече в пресъхналото ми гърло. Никога повече не исках да виждам другата Макс. И все пак не успях да събера сили да я убия. Това би било същото като да убия Макс-Заличителката, която ме гледаше от огледалото понякога. Освен това просто не беше редно.

Бях изтощена, повече от изтощена, но последния път, когато заспах, се бях събудила със запушена уста в изолационна камера. Затова нямах намерение да затварям очи доста дълго време.

Камерата… Самата мисъл за нея ме караше да потръпна.

— Много зле ли беше? — попита Зъба тихо, без да ме поглежда.

— Аха — отговорих, без да вдигам поглед, и отново отпих от колата.

Слънцето се беше издигнало по-високо, въздухът беше натежал и ставаше все по-топъл. Беше декември. Имах чувството, че бягаме от цяла вечност. Нямах представа колко още щях да издържа. Бях изтощена, а и след камерата и Гласа имах чувството, че започвам да губя разсъдъка си. Все още не знаех със сигурност как точно ни следяха Заличителите. Спомних си, че Ейнджъл беше предложила да поеме водачеството. Не знаех как да постъпя.

— Усети ли се, че другата Макс не съм аз? — попитах.

— Да.

— Кога?

— Веднага.

— Как? — поинтересувах се. — Абсолютно еднакви сме. Дори имаше същите белези и драскотини. И носеше моите дрехи. Как разбра?

Той се обърна към мен ухилен и светът на мига ми се стори по-хубав.

— Предложи да ни направи закуска.

След секунда се смеехме толкова силно, че очите ми отново се насълзиха. Двамата се прегърнахме и продължихме да се смеем до пълно изтощение, неспособни да обелим и дума.