Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (12)

11

Забързан напред, лекарят ме огледа, сякаш бях експонат в зоопарка. Бях свикнала, но сърцето ми се сви.

Най-големите ми страхове бяха на път да се сбъднат. Почти можех да усетя решетката на клетката за куче, която се затваряше все по-плътно около мен. Проклети Заличители! Мразех ги! Неотменно се появяваха и съсипваха всичко.

Трябва да уважаваш врага си, Макс — каза Гласът. — Никога не ги подценявай. В мига, в който го направиш, ще те смачкат. Трябва да бъдеш съобразителна. Уважавай уменията им, дори и те да не уважават твоите.

Преглътнах. Щом казваш.

Минахме през една тежка двойна врата и се озовахме в малка и доста зловеща стая, облицована с плочки. Зъба лежеше на една носилка на колела.

Беше покрит с тръбички: една влизаше в гърлото му, а от ръцете му се подаваха още няколко. Закрих уста с ръка. Не бях глезла, но откъслечните болезнени спомени за експериментите, които бяха правили с нас в Училището, връхлетяха съзнанието ми. Искаше ми се Гласът да продължи да говори, да каже нещо тъпо, за да му се ядосам, и това да прогони спомените.

Край Зъба стояха лекарка и медицинска сестра. Бяха срязали ризата и якето му и ги бяха махнали. Ужасяващите зеещи рани от нокти отстрани на тялото му все още кървяха.

След като ме доведе до тук, лекарят като че загуби ума и дума.

— Ще… ще се оправи ли? — попитах аз.

Едва не се задавих. Не можех да си представя живота без Зъба.

— Не знаем — каза лекарят с угрижено изражение.

Лекарката го посочи.

— Добре ли го познавате?

— Това е брат ми.

— И вие ли сте… като него? — попита тя.

— Да.

Стиснах зъби и впих поглед в Зъба. Усетих как мускулите ми се стягат, а по вените ми плъзна нова доза нежелан сковаващ поток адреналин. Първо блъскам медицинската сестра в коленете с тази количка…

— Значи ще ни бъдете от полза — каза първият лекар с облекчение, — тъй като нямаме представа какво да правим. Да започнем с пулса.

Погледнах електрокардиографа. Сигналите бяха бързи и непостоянни.

— Трябва да бъде по-гладък — казах — и по-бърз.

Щракнах няколко пъти с пръсти, за да им покажа какво имам предвид.

— Може ли…? — попита лекарят и вдигна стетоскопа към мен.

Кимнах с неохота.

Той преслуша сърцето ми, а на лицето му се изписа пълно удивление.

После сложи слушалката на няколко места на корема ми.

— Защо чувам дишането и тук? — попита.

— Имаме въздушни мехури — обясних тихо със стегнато гърло и стиснах ръце в юмруци. — Имаме бели дробове, но и по-малки от тях въздушни мехури. Стомахът ни също е различен. И костите. И кръвта. Ами… всъщност всичко.

— И имате… криле? — попита лекарката тихо.

Кимнах.

— Вие сте хибрид между човек и птица — констатира лекарят.

— Може и така да се каже — отвърнах сковано. Другият вариант беше „сбъркана мутантка“. — Но предпочитам да ме наричате птицо-американка^[1].

Погледнах медицинската сестра. Имаше уплашен вид, който подсказваше, че би предпочела да бъде където и да е било, но не и тук. Напълно я разбирах.

Лекарката заговори делово:

— Включихме му една банка физиологичен разтвор, за да преодолее шока, но се нуждае и от кръв.

— Не бива да му преливате чове… обикновена кръв — казах. Всички научни познания, които бях прихванала през годините на анализи и експерименти, изведнъж изплуваха в съзнанието ми. — Червените ни кръвни телца имат ядро.

Като птичите.

Лекарката кимна.

— Пригответе се за даряване на кръв — каза ми тя отсечено.