Джеф Вандърмиър
Приемане (9)

008: Призрачната птица

Малко след бурята пътеката, по която вървяха, зави обратно към морето по склона на разпилените покрай брега възвишения. Влажната земя, споменът за тъмните ручейчета, придаваха на новозасятата почва почти радостен вид. Пред тях се разстилаха зелените контури на сушата, осветени от тъмното златисто сияние на късния следобед. Нищо зловещо не се бе завърнало в небето, но сега вървяха през свят на разрушени неща, на полускършени силуети на фона на блестящия хоризонт.

— Какво е станало тук? — попита Призрачната птица, преструвайки се, че това е негова територия. Може би беше.

Контрол дълго време не каза нищо, сякаш вече не вярваше на думите. Или беше започнал да цени отговорите, които му даваше мълчанието.

Но тук се бе случило нещо лошо.

В търсене на път към брега, по който да не се издерат в тръстиките и кактусите, нямаха друг избор, освен да навлязат в спомена за касапницата. Стара гума, пълна с кал, стърчащ от нея ботуш. Матов отблясък от автоматична пушка, скрита във влажната трева. Следи от запалени и набързо потушени огньове, вдигнати палатки, после и съборени и разкъсани — видно бе, че от военното командване не е останало нищо.

— Това не е работа на бурята — отбеляза тя. — Това е старо. Кои са били?

Отговор отново не последва.

Стигнаха до върха на леко възвишение. Долу лежаха останките на камион, два джипа, единият от които напълно изгорял, почти разпаднала се ракетна установка. И всичко това нежно обгърнато, потънало в мъхове, треви и пълзящи растения. Смущаващи намеци за пожълтели кости сред парцали от избелели зелени униформи. Единствената миризма беше едва доловимото ухание на лилаво-белите диви цветя, които кимаха ожесточено на вятъра.

Беше спокойно. Призрачната птица беше спокойна.

— Не може да са войници, заварени тук от разширяването на Зона X, освен ако тя по някакъв начин не ускорява разложението.

Тя се усмихна, благодарна, че чува гласа му.

— Да, много са стари.

Повече я интересуваше обаче друг елемент от картината, която се бе разкрила пред очите им.

Плажът и успоредната му ивица земя бяха претърпели някакво катастрофално събитие, бяха се издълбали и преобразили, така че сега една огромна бразда на брега беше пълна с дълбока вода, а по затревената пръст от другата й страна се простираха големи следи или просто ефектът от ускорена ерозия. Пред очите й изплува видение на нещо чудовищно, което се измъква на брега, готвейки се за нападение.

Той посочи големите ровове.

— От какво са?

— Торнадо?

— Нещо е дошло от морето. Или… това, което видяхме в небето?

Вятърът развя малък прокъсан оранжев флаг, забит на кол в земята близо до съборените палатки.

— Нещо разярено, бих казала аз.

 

 

Любопитно. На брега, скрита зад туфа морски овес, намериха гребна лодка, изтеглена над края на прилива. Веслата си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш отдавна стои там и ги чака. Смесица от тъга и безпокойство обзе Призрачната птица. Може би лодката е била оставена за биолога, но вместо нея я намериха те. Или съпругът на биолога не е успял да стигне до острова и тази лодка го доказваше. Независимо от това, тя не можеше да разбере смисъла й, освен че с нея можеха да стигнат до другия бряг.

— Имаме достатъчно време — каза тя.

— Сега ли искаш да отидем? — попита невярващо Контрол.

Може би беше глупаво, но тя не искаше да чака. Имаха още един час истинска светлина и после ореола на сенките, преди да се спусне самият мрак.

— Предпочиташ цяла нощ да спиш при скелетите ли?

Тя знаеше, че вече изобщо не му е до спане, защото е започнал да получава халюцинации. Падащите звезди се превръщаха в бели зайчета, изпълваха небето и само петна от тъмнина насичаха скачащите им форми. Страхуваше се, че съзнанието му играе номера, за да прикрие нещо още по-тревожно, което само тя виждаше.

— Ами ако е дошло от сушата?

Тя му го върна:

— Ами ако е някъде зад нас в блатата? Лодката е здрава. И имаме време.

— Не ти ли се струва подозрително, че лодката ни чака просто ей така?

— Може би за първи път имаме късмет.

— А ако нещо изскочи от водата?

— Ще гребем назад. Бързо.

— Смел ход, Призрачна птицо. Смел ход.

Тя обаче се страхуваше също колкото него, макар и не от същите неща.

* * *

Докато потеглят, слънцето вече беше започнало да залязва над огромната издигната част от брега, а после и зад редицата от пясъчни наноси. Водата блестеше като тъмно злато. Небето сияеше в наситено розово, нащърбено само по края от сиво-синкавия здрач. Над главите им летяха пеликани, кралски чайки гравираха въздуха с остри математически уравнения, а гларусите кръжаха, напрягайки крила срещу вятъра.

От ударите и пръските на веслата им се образуваха малки златисти водовъртежи, които постепенно се сливаха с огледалното течение. Носът на лодката излъчваше груб прагматизъм, който на фона на цялата тази светлина изглеждаше много сериозен на Призрачната птица, като че ли това, което правеха, притежаваше някакъв особен смисъл. Движенията им вдъхваха цел, гребането — успокоение. Те трябваше да гребат към острова; това бе тяхната участ — да бъдат тук, на това място. Тревогата й, че може да намерят биолога и съпруга й на острова, да стоят там и да я гледат, се преобърна или заличи, изгуби се, поне временно, във водата.

Дългата, широка ивица от зелено, която всъщност бе островът, от това разстояние изглеждаше неравна и рошава заради шепата високи дъбове и борове, които прорязваха хоризонта заедно с разрушената кула на фара. Затворено между тях: спокойното неподвижно небе и вечно неспокойното море, и островът, искрящ, нито близо, нито далеч, заобиколен от оптично изкривяване, сякаш излъчваше силна топлина. От двете страни между тях се плъзгаха тесни, скалисти островчета с разкривени борове; силуетите на тези аванпостове бяха разширени от неравната сиво-черна линия на колонията от стриди, стърчащи изумително бели от мъртвите черупки, разтворени от птиците.

Не разговаряха, дори когато се налагаше да коригират курса леко на запад, за да избегнат внезапните плитчини, или когато силен порив на течението и вълните, разбиващи се над носа, ги принуждаваха да гребат по-енергично. Чуваше се само неговото несдържано пъшкане и нейното тежко дишане, в ритъм с движенията на веслото й и лекото потропване на неговото в ръба, защото не успяваше да замахва със същата плавност като нея. В миризмата на потта му и саламурената вода, в този внезапен остър мирис, почти аромат, се усещаше искрено усилие. Обтягането на трицепсите и предмишниците й, докато напрягаше мускули. Последващата приятна болка, която й показваше, че това е усилие, че е истинско.

С отслабването на светлината морето постепенно съблече златистия си блясък, а въгленочерната сянка на лодката се сля с тъмносините багри, превземащи морето, и лилавите пръски на небето. С настъпването на сумрака нещо в гърдите й се отпусна и тя започна да гребе още по-спокойно и силно, поради което Контрол я погледна намръщено през рамо. Усещаше кратките му, преценяващи погледи и понякога се обръщаше, за да ги притъпи или неутрализира.

Разрушеният фар ставаше все по-голям на фона на задълбочаващата се нощ. Макар опустошен и обрулен от ветровете, ерозията и бурите, той продължаваше да ги зове като маяк, да излъчва усещане за живот, което тя не можеше да пренебрегне. В него имаше нещо особено, благородно едва ли не, нещо в студа и сенките на дърветата; въпреки всичко фактът, че това място още съществува, я изпълваше едновременно с тъга и гордост. Неочаквано чувство. Дали и биологът се бе чувствала така, ако е идвала тук? Не мислеше така. Биологът със сигурност би видяла първо всичко, което го заобикаля.

По-слабата тъмнина между очертанията на острова и морето се бе превърнала в разнебитен кей, издигнат под лек наклон от морето, така че половината от него беше потопен, а брегът от двете му страни беше изкуствено съграден от бетон и камъни. Нямаше и помен от пясъчна ивица, докато далеч на запад не зърнаха матово бялата усмивка на извивката на брега.

Фарът не светеше, но шумните птичи ята, настанили се в дърветата за през нощта, се мъчеха да надвикат вълните и дрезгавите им крясъци се носеха през воя на вятъра. Траекториите на прилепите в небето приличаха на маршрут, начертан от пиян навигатор, а телцата им случайно и непредвидимо скриваха звездите.

— Нямаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — прошепна тя.

— Не.

Гласът му беше пресипнал, като че не бе спирал да й говори — ефект от вятъра и соления въздух.

— Аз имам.

— Птици. Прилепи. Дървета.

Само че го каза твърде пренебрежително. Той също не вярваше, че са само птиците, прилепите и дърветата.

Гърлените плисъци на водата, докато изтикваха лодката към кея, вълните, които обливаха камъните долу, а после се отдръпваха, скърцането на дъските, когато стъпиха на покритата с тях пътека. Безименните птици по дърветата замлъкнаха, но от разни страни на обраслата околност на фара продължаваше да се носи пулсиращо крякане. Някъде отвъд него — целенасочените стъпки на средноголям бозайник, проправящ си път сред храсталаците. А над тях се издигаше бледият, почти светещ нащърбен шип на фара, обгърнат от тъмното небе и звездите, подредени около него, сякаш е центърът на вселената.

— Ще прекараме нощта във фара, а на сутринта ще претърсим.

Беше по-топло, отколкото в морето, но все пак хладно.

Тя знаеше, че тясната пътечка през високите треви, която се виждаше под лунната светлина, не може да му е убягнала. Само редовно преминаване по нея би могло да й попречи да обрасне.

Контрол кимна с неразгадаемо в мрака изражение и се наведе да вземе една пръчка. Размаха я. Нямаха оръжия — отдавна бяха изхвърлили малкото си съвременни вещи в знак на признание за странните ефекти на Зона X; оставили си бяха само едно фенерче. Глупаво и неуместно би било да го включат сега. Призрачната птица обаче имаше ловен нож и го извади.

Входът на фара се намираше откъм сушата и пътеката водеше право към него. Оригиналната врата липсваше, но на нейно място беше поставена масивна дървена преграда; Призрачната птица бавно разпозна в нея врата от конюшня или нещо подобно. С известно усилие я избутаха настрани и застанаха на прага. Вътре миришеше на разложение и наноси. Но по-свежо, отколкото очакваше.

Тя запали клечка кибрит и видя централното стълбище — полускрито от сенките и долепено до стените, голо като гигантски тирбушон, издигащо се от средата на приземния етаж към огромния отвор горе. В най-добрия случай беше нестабилно. В най-лошия всеки момент щеше да пропадне.

— Може и да издържи на тежестта ни — каза Контрол, сякаш прочел мислите й. — Строено е така, че носещите стени да поемат по-голямата част от натоварването. Но е доста зле.

Тя кимна; сега забеляза стоманените пръти, които го пронизваха, и този скелет й вдъхна малко повече увереност.

Клечката угасна. Тя запали нова.

Приземният етаж беше посипан с мъртви листа и накършени клонки; катакомба от малки стаички, скрити от погледа. Гол под от бетон с белези от откъртените дъски.

Клечката угасна. Стори й се, че чува звук.

— Какво беше това?

— Вятърът?

Не беше сигурен.

Тя запали нова клечка.

Нищо. Никой.

— Просто вятърът. — В гласа му се четеше облекчение. — Само ще преспим или първо ще огледаме стаите отзад?

— Ще огледаме, не искам изненади.

Вятърът откъм стълбището отново угаси клечката.

— Трябва да направим нещо с този кибрит — измърмори той.

Тя запали нова и изпищя; Контрол до нея се стъписа.

На средата на стълбите седеше сянка, насочила пушка към тях. Постепенно различиха чернокожа жена във военна униформа, с набита фигура и къдрава, късо подстригана коса.

— Здравей, Контрол — каза тя, без да обръща внимание на Призрачната птица.

Тя обаче я позна от първия разпит в „Съдърн Рийч“.

Грейс Стивънсън, помощник-директорът.