Джеф Вандърмиър
Приемане (14)

02: Стенещото създание

Ще ви спестя търсенето на съществото, от което преди бях избягала; абсурдно беше да се опитвам да различа тръстиките, разклащани от вятъра, от тези, които се гънеха от друга, по-специфична сила, докато газех през тинята и калта, стараейки се да не си счупя някой глезен или да не затъна.

Накрая излязох на нещо като полянка, островче от кал, покрито с анемична трева и оградено от още повече тръстики. В далечния край нещо бледо, червееподобно, чудовищно се мяташе и стенеше, крайниците му мачкаха тръстиките, но скоростта, на която бях станала свидетел в миналото, сега като че ли бе недостижима за него. Не след дълго осъзнах, че спи.

Главата му беше малка в сравнение с тялото, но не гледаше към мен, така че виждах само дебелата сбръчкана шия, преливаща в черепа. Все още имах шанс да си тръгна. И всички основания да го направя. Треперех и решителността, която ме бе отклонила от главния път, се изпаряваше. Но нещо в забравата му ме караше да остана.

Пристъпих напред, като държах звяра под прицел. От това разстояние стенанието беше оглушително, съпътствано от странното гърлено звънтене на жива църковна камбана. Нямаше начин да се промъкна незабелязано — земята беше посипана с изсъхнали тръстики и треви, които пращяха под краката ми — но въпреки всичко съществото продължаваше да спи. Насочих фенера си към туловището му. То имаше консистенцията и формата на смесица между огромна жаба и плужек, а бледата му кожа беше осеяна с крастави петна от светлозелен мъх. Ръцете и краката му напомняха на крайници на прасе, само че с по три дебели пръста в края. По средата, там, където предполагах, че се намира стомахът, се виждаха още два израстъка като месести псевдоподи. Използваше ги, за да се изхвърля напред, но те често се гърчеха патетично и удряха по земята като неподвластни на управление.

Насочих лъча на фенера си към главата на съществото — този малък розов овал над твърде широкия врат. Както подсказваше маската, която бях намерила при предишната ни среща, лицето беше на психолога от експедицията на съпруга ми. В съня то образуваше маска на безкрайно, непонятно страдание, устата беше отворена във вечното „О“ на мъчително стенание, а крайниците риеха в земята, докато съществото описваше окръжности, като се придвижваше несигурно и на пресекулки по земята. Върху очите му имаше бяла пелена, която ми говореше, че е сляпо.

Би трябвало да почувствам нещо. Би трябвало да се отдръпна или отвратя от тази гледка. Но след слизането си в кулата, след анихилацията от Пълзящия, вече не чувствах нищо. Никакви емоции, дори най-елементарни като обикновено съжаление, въпреки суровото изражение на травмата, на неразбираемата агония.

Този звяр трябваше да е делфин с тайнствено око, див глиган, държащ се така, сякаш е нов обитател на тялото си. А може би беше част от нарочен модел, чиито очертания просто не виждах. И все пак изглеждаше като грешка, заблуден куршум на Зона X, който се бе асимилирал толкова много, толкова красиво, толкова гладко. Което ме караше да се чудя дали моето сияние не е предвестник на същото под една или друга форма. Да изчезна в крайбрежната линия, в анонимните простори на плажа и вятъра, на блатата — това всъщност не ме притесняваше, може би никога не ме бе притеснявало. Друго ме тревожеше — това сляпо, неумолимо търсене. Нима се бях заблудила, че поддаването на сиянието ще бъде безболезнен, даже красив процес? Нищо красиво нямаше в стенещата твар, нищо, което да опровергава отвратителна намеса.

В този контекст аз не можех да се намеся, само наблюдавах как се гърчи в неизменното си страдание. Не бих прекратила мъчението му, отчасти защото изхождах от непълна информация. Не можех да бъда сигурна какво представлява и какво преживява. Под това, което изглеждаше като болка, можеше да се крие екстаз — остатъци от човешки сънища и утехата в тях. Хрумна ми също, че може би това, което този член на експедиция е донесъл в Зона X, е допринесло за състоянието му накрая.

Това си спомням сега, когато в паметта ми се преплитат толкова много други неща. В крайна сметка взех космена проба, която се оказа толкова безполезна, колкото и всички останали — последователност, на която сигурно трябваше да се възхитя, но не можех — и се върнах при малкия си, тъжен огън по средата на онова никъде, което беше навсякъде.

Но тази среща все пак ми се отрази по един начин. Обзе ме решителност да не се поддавам на сиянието, да не се отказвам от самоличността си — поне засега. Не можех да се помиря с възможността един ден да изоставя бдителността си и да се превърна в стенещото същество сред тръстиките.

Може би това беше слабост. Може би просто страх.