Джеф Вандърмиър
Приемане (36)

0028: Призрачната птица

Пълзящият беше зад тях. Думите бяха зад тях. Това беше просто подземен тунел в топъл ден. Просто вода. Просто място, от което излизаха.

Призрачната птица и Грейс не разговаряха много. Нямаше какво да си кажат, между тях лежеше цял свят. Тя знаеше, че Грейс не я възприема като човек, но нещо в нея явно й вдъхваше достатъчно спокойствие, за да продължава да върви до нея, да й вярва, когато казва, че се е променило нещо друго, освен климата, че трябва да се насочат към границата и да видят какво е то. Във въздуха се носеше миризма на боров прашец, наситен, златен и зрял. В храстите и дърветата се гонеха мушитрънчета и жълти дървесници.

Не срещнаха никого, а животните, макар и диви, изглеждаха някак непредпазливи. Поне не се страхуваха от тях. Призрачната птица се замисли за Контрол в тунела. Какво ли бе намерил долу? Дали бе стигнал до истинската Зона X или смъртта му се бе оказала катализатор на промяната, която тя бе усетила във всичко наоколо? Дори сега не можеше да види ясно Контрол, знаеше само, че липсата му е загуба и тъга за нея. Той бе присъствал в почти целия й живот — в истинския, живян живот, който имаше сега, не онзи, който бе наследила. А това все още означаваше нещо.

В мига, в който Контрол премина през вратата далече долу, тя видя как той и търсачите на Пълзящия отпадат, как цялата система се скрива в мрака след него. Последва малък земен трус и стените на тунела потрепериха един-два пъти, после отново застинаха. Знаеше, че макар нищо да не може да се върне назад, директорът е била права: можеше да се промени, можеше да се промени, а Контрол беше добавил или извадил нещо от твърде сложно уравнение, за да го види някой цялото. Може би директорът е била права и за биолога, само че не по начина, по който си мислеше. Думите от стената още горяха в мислите й, увити като щит около нея.

Призрачната птица излезе на светлината и намери Грейс, която я гледаше със страх и подозрение; усмихна й се, каза й да не се бои. Да не се бои. Защо да се боиш от нещо, което не можеш да предотвратиш? Не искаш да предотвратиш. Нима те не бяха доказателство за оцеляване? Нима не бяха доказателство? И двете. Нямаше нищо, за което да предупреждават когото и да било. Светът продължаваше напред, макар да се разпадаше и да се променяше безвъзвратно, да се превръщаше в нещо странно и различно.

Вървяха. Устроиха си лагер за нощта. Призори тръгнаха отново; светът блестеше под изгряващото слънце и пробуждащия се пейзаж наоколо. Нямаше войници, нямаше и следа от разкъсано знаме, тропосващо небето. Зимата си беше отишла, беше горещо; в Зона X отново бе лято.

Щом отминаха неподвижните езерца и поеха по последните мили, миговете започнаха да се издължават. Тя живееше в настоящето по силата на мехурите по краката си, ожулените глезени и хапещите мухи, привлечени от потта по ушите и челото й, на пресъхналото си гърло, макар да пиеше вода от манерката. Слънцето беше решило да се намести зад очите й и да свети оттам, така че вътрешността на главата й пламтеше. Всяко красиво нещо, което я чакаше отпред, тя знаеше, че вече е виждала поне веднъж зад себе си. Вечността в повтарящите се стъпки на Грейс, в понякога несигурните й стъпки, постоянната хватка, с която светлината се впиваше в земята и изпращаше обратно топлината си.

— Как мислиш, дали на пропускателните пунктове още има хора? — попита Грейс.

Призрачната птица не отговори. Въпросът беше абсурден, но й бе останала достатъчно човечност, за да не спори. Хегемонията на реалността беше променена или завинаги разрушена. Оттук нататък тя винаги щеше да знае местоположението на биолога, било то близо или далеч, като маяк в съзнанието й, връзка, която никога не може да бъде прекъсната.

През последните мили до някогашната граница слънцето грееше толкова ярко и силно, че се чувстваше малко замаяна, макар да знаеше, че това е мираж: имаше вода, накуцваше от мехурите и болката. Как бе възможно слънцето да е толкова потискащо, а в същото време гледката — непоносимо красива?

— Ако успеем да минем от другата страна, какво ще им кажем?

Призрачната птица се съмняваше, че ще има на кого да кажат каквото и да било. Сега тя копнееше за Рок Бей; искаше да го види през очите на Зона X. Чудеше се как ли се е променило това място или дали е останало същото. Това наистина беше единствената й цел: да се върне на мястото, което за нея бе също като острова за биолога.

Стигнаха до там, където някога бе преминавала старата граница, на ръба на огромна яма. Белите палатки на „Съдърн Рийч“ бяха станали тъмнозелени от мухъл и други организми. Тухлената стена на военния аванпост беше наполовина съборена и хлътнала, сякаш нападната от гигантско същество. Нямаше войници, нямаше пропускателен пункт.

Тя се наведе да стегне връзките на обувките си. До крака й имаше кадифена мравка. Като че ли много отдалече чу дращене, което идваше от тучната растителност в ямата. За миг от тръстиките се показа муцуната на странен широкоплещест мармот. После я видя и бързо се скри с плясък в рекичката отзад, а тя се изправи развеселена.

— Какво има? — попита Грейс зад гърба й.

— Нищо. Абсолютно нищо.

И ето че отново вървеше, смееше се по малко и всичко от нея беше изстискано с изключение на желанието за вода и чиста риза. Необяснимо, неоснователно щастлива, даже широко усмихната.

Ден по-късно стигнаха до сградата на „Съдърн Рийч“. Блатото беше пропълзяло до двора и се процеждаше между плочките, надигаше се по бетонните стъпала към входа. Върху хлътналия покрив имаше гнезда на щъркели и ибиси. По външните стени се виждаха саждени следи от пожар, лумнал от вътрешността на сградата, в близост до научния отдел. Отдалеч не се виждаха признаци на човешки живот. Нито сянка от хората, които Грейс познаваше. Зад тях се разстилаше езерото и се издигаше мършавият бор, окичен с лампички, който беше с две педи по-висок, отколкото Призрачната птица го помнеше.

С единогласно решение, без да си кажат и дума, двете спряха в края на сградата. Оттам през една дупка в стената се виждаха три етажа празни, засипани с отломки стаи, и още по-непрогледен мрак. Останаха така за миг, скрити между дърветата, загледани в руините.

Грейс не можеше да забележи как сградата бавно вдишва и издишва, как въздиша. Не можеше да долови и ехото от пулса й, който подсказваше на Призрачната птица, че това място е изградило своя собствена екология и биосфера. Грешка би било да влязат, да я смутят. Времето за експедиции беше приключило.

Не останаха повече, не потърсиха оцелели, не предприеха нито едно от обичайните — може би глупави — неща, които инак биха направили.

Сега обаче идваше решителният момент, изпитанието.

— Ами ако отвън вече няма свят? Поне такъв, какъвто го познаваме? Или няма път към него? — попита Грейс в миг, в който съществуваше в друг, богат и изобилен свят.

— Скоро ще разберем — отвърна Призрачната птица и стисна ръката й.

Нещо в изражението й явно подейства успокоително, защото Грейс се усмихна и каза:

— Да, така е. Ще разберем.

Те двете може би знаеха повече от всеки друг жив човек на Земята.

Беше просто обикновен ден. Един обикновен летен ден.

Затова продължиха напред, като хвърляха камъчета; хвърляха камъчета, за да открият невидимите очертания на граница, която може би вече не съществуваше.

Дълго вървяха и хвърляха камъчета във въздуха.