Джеф Вандърмиър
Приемане (6)

005: Контрол

Бяха изстреляни нагоре по този ужасен коридор между света и Зона X сред липса на въздух, която стъписа Контрол, докато силният сблъсък с тялото на Призрачната птица и тежестта на раницата, която го дърпаше надолу, не го принудиха да се бори срещу това, което парещите му очи и душащото го гърло му казваха, че е солена вода. Беше успял въпреки изненадата да затвори уста и да не обръща внимание на мехурчетата, които се събираха над главата му. Съумя да потисне паниката и писъка си, за да свикне, доколкото можеше, с усещането за хиляди грапаво-гладки повърхности до себе си, които напомняха на вратата, превърнала се в стена, врязваха се в пръстите му, шибаха го по ръцете и краката, като че ли бяха торнадо от лъскави остриета, а Уитби и Лаури, и Грейс, и майка му шпионката, и цялата проклета агенция крещяха „Скачай!“ през безбройните сребристи отражения. Докато дробовете му се пълнеха с вода. Докато се бореше да се отърве от коварната раница, но да не изгуби документа на Уитби в нея; докато се мъчеше да напипа страниците, някои от които се пръснаха във водата, а другите потънаха в тинята заедно с раницата; като тежка хартиена каша, като подгизнал надгробен камък.

Смътно осъзна, че Призрачната птица се е издигнала нагоре към блестящото жълто яйце на отразен ореол, което може да беше слънцето, а може и да не беше. Докато той още гълташе вода между събиращите се кръгове от множество въртящи се ножове, които го гледаха осъдително. Объркан от вихрушката от страници, които се носеха над и под него, лепяха се по дрехите му и се разделяха на миниатюрни водовъртежи, за да се слеят в общия въртоп. В един блед миг успя да зърне ред от текста, но остана без въздух под ударите на множеството тъпи муцуни, които го блъскаха в гърдите.

Едва когато се появи истински левиатан, жадният му за кислород мозък разбра, че са изплували сред стадо риби, подобни на баракуди, в което сега се е врязал по-едър хищник. Връхлетя го ужасната празнота на свободно падане… бързо затварящо се пространство, в което огромната акула беше пресякла водовъртежа и превърнала рибите в ален облак. Някакъв мегалодон. Лаури в още една форма… въздухът изтичаше от устата му като мънички лъжи за света, който бе решил да го задуши и угаси.

„Лаури“ остави мърша след себе си толкова близо до Контрол, че докато той се издигаше, а тя падаше надолу, по лицето му се допираха вътрешностите на рибите. По-остър и силен от очакваното, кипежът го извайваше, водата ревеше като мощно бутало в ухото му, а огромното, но странно нежно око далеч вляво продължаваше да го гледа. После коремът му се блъсна в тялото на чудовището, то изплющя с опашка по натъртения му кръст; главата му закънтя и той се понесе във водата, без да може повече да държи устата си затворена, а високо горе точката на слънцето се смаляваше. „Вземи пистолета, Контрол — каза дядо му. — Вземи го изпод седалката. После скачай“

Дали Лаури или някой друг имаше фраза, с която да го спаси?

Консолидация на властта.

Няма полза от риска.

Носи се, носи се.

Парализата не е състоятелен анализ.

Само че беше. И от разпенената вода, която бучеше около него, се появи позната ръка, която го хвана за китката и го издърпа нагоре. Значи той не беше само вихрушка от объркани спомени, посинено тяло, шифър, а нещо, което си струваше да се спаси, някой в процес на спасяване.

Риташе с крака в празното пространство като обесен, а рибите пак се събираха и притискаха стотици гладко-грапави муцуни в тялото му, докато той се издигаше, а после припадна сред потока от устремени нагоре тела, грубият укор на непрестанна плът, образуваща една широка паст, от която можеше и да не избяга.

 

 

А след това бяха на брега и Призрачната птица по някаква причина го целуваше. Целуваше го със силни, поглъщащи целувки, от които устните го боляха, докосваше го по гърдите, а после, когато той отвори очи и я погледна, го завъртя на една страна. От устата му бликна вода, после продължи да тече вече по-бавно, той се подпря на две ръце и се взря в мокрия пясък и мехурчетата от морските червеи под пръстите му, в които се плискаха и отдръпваха вълните.

Усещаше топлите лъчи на слънцето на гърба си, но въздухът беше хладен. Бяха изхвърлени на дълъг, пуст плаж, ограден с хилави борове и изкривени от вятъра дървета с черни клони. Не му харесваше, че вече се чувства изморен, мокър и гладен. Подложен на изпитания.

Дългата сянка на Призрачната птица падна пред него.

— Насред океана ли беше изходната точка? — успя да попита той, като дишаше тежко.

— Изходната или входната — все едно. Входната точка беше в морето, така че това донякъде е логично.

— Логично. — Той се засмя безсилно и осъзна, че в джоба на панталоните му са три страници, които беше пъхнал там, защото все падаха от ръкописа на Уитби. Малка победа?

 

 

Логиката пак му убягна, когато въпреки че на изток над дърветата се виждаха очертанията на фара, тя настоя да тръгнат към острова.

— Не разбираш — каза той, несигурен как са стигнали до тази кризисна точка толкова бързо. — Във фара има оръжия и — дневниците.

Тя се засмя.

— Дневниците. Куп непотребни, безсмислени писания. Според теб дали призраците на всички тези мъртви участници в експедициите сега биха предпочели да не са отишли при фара? Не, няма да отидем на фара. Поне не сега.

Нещо много осезателно му се изплъзваше.

— Базовият лагер е…

— Базовият лагер е прекалено близо до кулата и поради това прекалено близо до епицентъра.

В него се надигна гняв и това го стопли.

— Не може просто така да…

— Не отиваме в базовия лагер. Отиваме на острова. Там е мястото, където би отишла биологът.

И така — съвсем лесно — той изгуби контрол.

* * *

На четвъртия ден в Зона X Контрол вървеше след Призрачната птица сред високата трева, озадачен, объркан, прималял, уморен; нощите така бъкаха от насекоми, че не можеше да спи от рева и жуженето им. Потънал в мислите си, върху света извън Зона X беше започнало да се разлива широко, невидимо петно, като вода, процеждаща се от дъното на пробита чаша.

Най-лошото беше гравитационното притегляне, което Призрачната птица упражняваше върху него, дори когато беше безразлична или нощем се притискаха един в друг, за да се стоплят. Неочакваната нежност и опиянение от случайното докосване. Но посланието й към него в мига, в който той пресече някаква граница и тя се отдръпна, беше ясно и категорично. Затова той продължи да мисли за себе си като за Контрол, просто от необходимост, за да се опита да си върне донякъде дистанцията и визията за целта. Да си я представи отново в залата за разпити в „Съдърн Рийч“, да си спомни как я гледаше през еднопосочното стъкло.

— Как може да си толкова весела? — попита я той веднъж, след като тя енергично отбеляза намалялата храна и вода, а после посочи едно врабче и с глас, изпълнен с почти религиозен екстаз, обясни, че в големия свят този вид е изчезнал.

— Защото съм жива — отвърна тя. — Защото се разхождам из природата и денят е прекрасен.

Докато говореше, го гледаше косо; Контрол си помисли, че се пита дали той ще издържи. Осъзна, че целите им може би се разминават, че може да са се събрали, само за да се разделят отново, и че трябва да бъде готов за това. Ехо от объркани полеви задачи. От думите на майка му: „Оперативната вреда от един случай може да се всели в съзнанието като призрак“. Чудеше се дали по-баналните неща, които тя казваше, имат скрит смисъл или цел.

Свободата може да те отдалечи, не да те приближи към това, което търсиш. Научаваше го тук, извън всички стандартни методи за разузнаване, в пустош, която не разбираше. Подготвен бе за Зона X горе-долу толкова, колкото и за Призрачната птица, а може би двете в крайна сметка бяха едно и също. Защото съществуваха заедно, но сами, вървяха по пътека, която се промъкваше между задушените от тръстики езера, катранено черни или зелени като отраженията на дърветата, събрани в островчета между тръстиките… той най-после имаше свободата да я пита, каквото поиска, но не го направи. Защото всъщност нямаше значение.

Вместо това от време на време пъхаше ръка в джоба си и стисваше фигурката от баща си, която бе взел от камината в малката къщичка на хълма в Хедли. Гладките й линии, загатнатата заплаха от треска на дървесината под боята го успокояваха. Фигурка на котка, която избра, за да му напомня за отдавна изгубения Чори, който сега без съмнение блажено ловеше плъхове из храсталаците.

Вместо това се потопи, макар и с негодувание срещу притегателната им сила, в ново изследване на спасените страници на Уитби, „страниците за тероара“, въпреки че бяха нещо по-лично от това. Котва, мост към спомена му за останалата част от ръкописа, изгубен в морето. Ако ги използваше, за да разговаря с Призрачната птица, то беше отчасти за облекчение или разсейване от близостта й и начина, по който безкрайните тръстики, свежият въздух и синьото небе се съюзяваха, за да направят истинския свят далечен, незначителен, въображаем като сън. Когато всъщност той беше най-важното нещо.

Някъде там майка му се бореше за кариерата си в Централата, което беше синоним на борбата срещу настъплението на Зона X. Някъде се откриваха нови фронтове и Зона X напредваше по начини, които може би дори не отговаряха на досегашните й характеристики. Как би могъл да знае? Може би от небесата падаха самолети, а тази не-мисия и желанието му да я следва вече беше провал.

Цитираше по памет доклада на Уитби, както си го спомняше и перифразираше:

— Нима са издали присъда без процес? Решили са, че не може да има преговори и споразумения?

— Това може да е по-близо до истината или поне до някакъв вид истина — отвърна Призрачната птица.

Беше ранният следобед, а по наситено синьото небе се плъзгаха дълги тесни облаци. Блатото беше като живо, огласяно от странни звуци и птичи песни.

— Осъден от чуждоземни заседатели — каза Контрол.

— Надали. Безразличие.

— И за това пише: „Ще бъде ли това окончателното смирение на човека? Че дърветата и птиците, лисицата и заекът, вълкът и еленът… стигат до точка, в която дори не ни забелязват, защото сме преобразени.“

Още една полузапомнена фраза, реалното, превръщащо се в полуреално. Но баща му винаги беше ценил смелостта повече от автентичността.

— Виждаш ли онзи елен там, отвъд канала? Определено ни забелязва.

— Забелязва ни или ни забелязва?

И двата сценария биха хвърлили в ужас майка му, шпионката, която никак не се погаждаше с природата. Както впрочем всички в семейството му. Не си спомняше да са имали истински излети в гората, само ходеха за риба и киснеха до огнищата в разни бунгала през зимата. Изобщо, беше ли се губил досега?

— Ще се преструваме, че е първото, тъй като нищо не можем да направим за второто.

— Или това — продължи Контрол. — Или това: „Или сме се върнали назад във времето и някакво същество или импулс от миналото ни презарежда, когато ударим спирачки.“

— Глупаво — рече Призрачната птица, захапала стръвта.

— В природата е същото като в човешките градове. Старото съществува редом с новото. Инвазивните видове се интегрират с местните или ги изместват. Пейзажът, който виждаш наоколо, е същият, като да гледаш стара катедрала до небостъргач. Нали не вярваш в тези глупости?

Погледна я с, както се надяваше, предизвикателно изражение, което не издаваше, че самият той е започнал да се съмнява в Уитби, макар да не спираше да рецитира евангелието му. Премълчаваше цитатите, които можеха да го отведат до нещо по-значимо, за да може да поразмишлява повече над тях, да внесе в тях собственото си мнение.

— Опитвам се да отделя безсмисленото от полезното. Да стигна до нещо, докато се влачим към острова.

Не успя да се сдържи да не изпълни думата „остров“ с жлъч. Дядо Джак щеше да се чувства по същия начин, неспокоен и напорист, само и само да се противопостави на Призрачната птица.

— Успяла ли е някоя експедиция да стигне до острова? — попита тя с явното желание да отклони темата.

— Дори да е успяла, в „Съдърн Рийч“ не са научили за това. Не е било приоритет.

Може би твърде много нови въпроси.

— Защо е цялото това фокусиране върху фара и топографската аномалия, а не върху острова?

— За това питай предишния директор. Или Лаури.

— Никога не съм виждала Лаури — отвърна тя, сякаш това отменяше съществуването му.

Истината беше, че Лаури прозвуча нереално и на Контрол, когато спомена името му на това място. Но Лаури не допускаше да бъде изтикван настрани и пренебрегван и продължаваше да кръжи в периферното му зрение като величествена, демонична прашинка. Появяваше се всеки път, когато Контрол се притеснеше, че може би още е на мисия, която се е загнездила толкова дълбоко в черепа му, че не може да я извади. Непознати команди, съобщения, заповеди, импулси, които не бяха негови и можеха да бъдат активирани от други.

— Мислим за машини, не за животни. Врагът не обръща внимание на машините.

Харесваше му думата „враг“: кристализираше и фокусираше вниманието му по-добре от „Зона X“. „Зона X“ беше само феномен, наложен на човечеството, като климатично явление, а „враг“ създаваше намерение и фокус.

Тя се изсмя над израза машини, не животни.

— Определено разбира и обръща внимание на машините. По-добре от нас самите. — Тя се спря и се обърна с лице към него, за да подчертае думите си; излъчваше нещо като гняв. — Още ли не си разбрал, че това, което причинява тези неща, може да манипулира генома, да постига чудеса с мимикрията и биологията? Че знае какво да прави с молекулите и мембраните, че вижда през нещата, изучава ги и после се отдръпва? Че за него, образно казано, смартфонът е прост като стрела с кремъчен връх, че сетивата му са толкова усъвършенствани и сложни, че инструментите ни, начините, по които записваме вселената, вероятно са доказателство за нашата примитивност. Може би дори не мисли, че ние притежаваме съзнание или свободна воля — не и според неговите критерии за тези неща.

— Ако е така, защо изобщо се занимава с нас?

— Вероятно се занимава, колкото може по-малко.

Има ли нещо в крайчеца на окото ти, което не можеш да извадиш?

— Затова се отказваме. Живеем на острова, правим си шапки от листа, вадим плячка от морето.

Строим си къщи от ребрата на чудовищата от сънищата на Контрол. Слушаме музиката за танци, която сами сме създали, и пием лунна светлина, дестилирана от отровни треви. Извръщаме се от реалния свят, защото той вече не съществува.

— Китът може да нарани друг кит със сонара си — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Може да си говори с друг кит на шейсет мили разстояние в океана. Китът е интелигентен също като нас, но по начин, който ние не можем нито да измерим, нито да разберем. Защото ние сме тези невероятно тъпи инструменти. — Пак същата идея. — Или поне ти си такъв?

Може би не го измърмори под носа си, може би той си въобразяваше.

— Ти Му симпатизираш. Харесваш Го.

Евтин изстрел, който не можа да сдържи.

Много често през последните четири дни имаше чувството, че пресича някоя от диорамите от музея по естествена история, които толкова обичаше — любопитни, очарователни, но не съвсем истински или поне не съвсем истински за него. Дори ефектите още да не се бяха проявили, той беше обсебен, заразен, пресъздаден. Дали неговата съдба беше да стане стенещо същество в тръстиките и после — храна за червеите?

— В бележките на Уитби много се говореше за имитациите — подметна малко по-късно той, лукаво, да я изпробва. Най-вече защото вниманието й беше някъде другаде, приковано в небето. Може би просто за да види колко безразлична може да бъде към собственото си положение. И със съвсем малка доза отмъщение, което също не можеше да сдържи. Защото нямаше никаква логика в отиването до острова.

Тя не отговори нищо и той сам си измисли цитат, но още докато го изричаше, изпита угризение:

— „Отношението, в което съвършената имитация се превръща в онова, което наподобява, по някакъв странен, но статичен процес разкрива определена истина за света. Въпреки че по дефиниция не може да бъде оригиналът.“

Никаква реакция.

— Ами това? „Когато срещнеш себе си и видиш двойник, който си ти самият, ще изпиташ ли съчувствие или желание да унищожиш копието? Ще отсъдиш ли, че е нереално, ще го разкъсаш ли като картонен макет?“

Още една измислица — Уитби изобщо не споменаваше двойниците, нито веднъж в целия документ.

Тя спря и се обърна към него. Както винаги, му беше трудно да не отмести поглед.

— От това ли се страхуваш, Контрол? — Каза го без особена жестокост или страст. — Защото мога да използвам хипноза върху теб.

— Ти също може да се поддадеш на хипноза — каза той с надеждата да я отблъсне, макар да знаеше, че рано или късно ще се наложи да го хипнотизира, точно както го беше направила в тунела към Зона X. Хвани ме за ръка. Затвори очи. Имаше чувството, че безкрайно изпълзява от устата на огромна мастилено черна змия, че „вижда“ хриптящия звук дълбоко в гърлото й, а от всички страни, през натъртващия мрак, който го обгръщаше, го гледаха левиатани.

— Не мога.

— Но ти си двойникът, копието — притисна я той. — Може би копието няма същите защитни механизми. При това още не знаеш защо.

Самата тя му го беше казала.

— Пробвай ме — каза тя с дълбоко ръмжене. Спря се, погледна го и хвърли раницата си на земята. — Давай, опитай. Кажи го. Кажи думите, които мислиш, че ще ме унищожат.

— Аз не искам да те унищожавам — отвърна тихо той, без да я поглежда.

— Сигурен ли си? — Тя се приближи. Усещаше потта й, виждаше как се повдигат раменете й, полусвитата лява ръка. — Сигурен ли си? Защо не ме инокулираш, щом не си сигурен? Бездруго се разкъсваш между желанието си към мен и съмнението дали съм човек, така ли е? Създадена от врага. Несъмнено враг. Но не можеш да се овладееш.

— Аз ти помогнах в агенцията.

— Недей да благодариш на хората, че си вършат работата. Ти ми го каза.

Той направи неуверена крачка назад.

— Аз съм тук, Призрачна птицо, и отивам на място, където не исках да ходя. Следвам някого, когото не съм сигурен, че познавам.

И все пак пътеводна светлина, което го изпълваше с негодувание. Нищо не можеше да направи.

— Това са глупости. Много добре знаеш коя съм или би трябвало да знаеш. Страхуваш се, също като мен.

Така беше. Тук той нямаше никакви защити, срещу каквото и да било.

— Не мисля, че ти си с врага — каза той, но сега думата „враг“ прозвуча грубо и неоправдано. — И не мисля за теб като за копие. Наистина.

Раздразнено, макар и отстъпчиво, или поне така му се стори.

— Аз съм копие, Джон. Но не съвършено. Аз не съм тя. Тя не е аз. Знаеш ли какво бих казала, ако я видя очи в очи?

— Какво?

— Бих й казала: „Ти допусна много шибани грешки. Допусна много грешки, но аз все пак те обичам. Ти си развалина и откровение, а аз не мога да бъда нито едно от тези неща. Мога само да разнищя всичко сама.“ А после, доколкото я познавам, тя ще ме погледне странно и ще вземе тъканна проба от мен.

При тия думи от гърлото му се откъсна бурен смях. Той се плесна по коляното.

— Права си. Сигурно си права. Точно така ще направи. — Той седна на земята, а тя остана на мястото си, скована като страж. — Аз не съм подготвен за това място. Напълно съм прецакан. Дори да бяхме тръгнали към фара.

— Абсолютно прецакан — усмихна се тя.

— Странно, нали? Странно място.

Да бъдеш изтръгнат от самия себе си, дори да не го искаш. Изведнъж го обзе спокойствие, каквото не бе изпитвал, откакто се озова тук. Всичките му неуспехи изглеждаха приглушени и неясни зад някаква друга граница.

Тя го гледаше преценяващо.

— Трябва да продължим. Но ти можеш да продължиш да четеш.

Подаде му ръка, за да му помогне да стане; здравата й хватка му вдъхна повече увереност от каквито и да било думи.

— Това е адска катастрофа — каза той. — Чета ти последната воля и завещание на един глупак.

— Какво друго забавление ни остава тук?

— Права си.

Контрол не й беше казал за странната стая на Уитби, нито за подозренията си, че ученият е бил проводник на Зона X. Не й бе казал и за последните отчаяни моменти в „Съдърн Рийч“, когато границата се премести. И с това, че не й каза тези неща, разбра по-добре лъжите на майка си. Тя се бе опитала да прикрие ядрото на решенията си, криейки или размивайки фактите. Но трябва да е била достатъчно мъдра да разбере, че въпреки мотивите си, въпреки лабиринта, всеки пропуск оставяше знак за присъствието си.

„Как се обновява То, ако не чрез нашите действия? Чрез нашия живот?“, попита Уитби, който продължаваше да живее чрез Контрол, въпреки че вероятно беше мъртъв или нещо по-лошо.

Тя обаче не го слушаше; нещо в небето отново бе привлякло вниманието й; той знаеше, че не може да са щъркели и този път, хванал бинокъла си, скочи да види какво гледа. Когато го откри, няколко пъти настрои фокуса, защото не бе сигурен, че вижда правилно.

Но виждаше съвсем правилно.

Високо горе, в потъмняващата синева, се носеше нещо, което напомняше на прокъсани, дрипави знамена. Дълги, широки, неземни… Движеха се много високо, много далеч… Контрол си мислеше за невидима, разкъсана найлонова торбичка, изтърбушена, удължена, носеща се в небето… само че това беше нещо по-плътно и част от небето. Контрол се присви от тази текстура, от едновременното му съществуване и несъществуване, ръката му потрепери, схвана се, кожата му изстина от спомена за стената, която не е стена. Стена, която диша при докосване.

— Долу! — каза Призрачната птица и го накара да приклекне до нея в тръстиката. Контрол вече усещаше сиянието в себе си — стегнато, изпънато, дърпащо, сякаш някой дърпаше кожата, теглеше я към небето, което не беше просто небе. Така го теглеше, че ако Призрачната птица не го бе задържала, щеше да се изправи. Лежеше на земята, благодарен за тежестта й до себе си, признателен, че не е сам.

Небето беше тропосано с кошмарен шев, който се къдреше, потъваше, издигаше, а после се чу страшен шепот, който прониза не само ушите му, а цялото му същество, сякаш нещо физическо го беше проболо. Той проклинаше, замръзнал, наблюдаващ, уплашен. „Вълнистите линии, които са там и не са там.“ Ред от доклада на Уитби, който не бе споделил досега, защото не го разбираше. В съзнанието му изплуваха образи от филма на първата експедиция.

— Не мърдай — прошепна Призрачната птица в ухото му. — Не мърдай.

Тя прикриваше тялото му със своето, опитваше се да изглежда така, сякаш той не е там.

Контрол се стараеше дори да не диша, да стане толкова неподвижен, като че ли е мъртъв. Докато нещото се виеше и движеше в небето, той чуваше къдренето, потъването и издигането му като следи от платно, докато не рискува да погледне и видя как някакво напрежение го замразява на място и за миг то се разтегна, изпънато като кожа, почти крехко, неогъващо се.

А след това, с едно последно спускане и изкачване, присъствието се приближи до тях, премигна и изчезна или просто се изплъзна от въздуха и небето стана същото като преди.

Контрол не разполагаше с думи за това, нито свои, нито на Уитби. Това не беше мъртва диорама. Не беше отвратителен скелет на непознат мъж. Вече всичко изглеждаше възможно. Всичко можеше да се случи. Той стисна здраво фигурката на Чори. Толкова здраво, че едва не проби кожата му.

Останаха така, докато по вече коварното в очите на Контрол небе се разстла буря и през тъмносивия му цвят проблесна мълния, гръм, а сред дъждовните капки, които ги намокриха до кости, ги шибаха хлъзгави неща като попови лъжички и после изчезваха в пръстта наоколо, докато двамата се мъчеха да се заслонят под разкривените, почернели шубраци от дървета с листа като ками. Поповите лъжички приличаха повече на живи ручейчета с размерите на кутрето му. Контрол неволно си помисли, че те падат от шевовете в небето, които някак са се разпаднали на милион малки парченца, и че това също е част от екосистемата на Зона X.

— В какво ще се превърнат тези неща според теб?

— В каквото се превръща всичко останало тук — отвърна тя, но това не беше никакъв отговор.

Когато бурята отмина, блатото оживя от птичите песни и гъргоренето на каналите, без нищо да липсва. Може би тръстиките изглеждаха по-жизнени, а дърветата — по-зелени, но това беше само ефект от светлината на слънцето, което изглеждаше далечно като целия свят.

След известно време двамата се изправиха. След известно време двамата мълчаливо продължиха по пътя си, като вървяха по-близо един до друг, отколкото преди.