Джеф Вандърмиър
Приемане (21)

0013: Контрол

Половината стена се взриви и хиляди очи се втренчиха в Контрол, който се просна от удара в праха и отломките. Главата му пулсираше, хълбокът и левият крак го боляха, но той се насили да лежи неподвижно. Преструваше се на умрял, само за да спаси главата си. Ред от една книга за чудовища, която баща му бе чел като дете. Изстреля се като сигнална ракета от отдавна забравено място. Вряза се в мозъка му и продължи да се върти. Преструвай се на умрял, за да спасиш главата си. Тухленият прах започна да се сляга, но тези очи още го притискаха непоносимо. Дори когато до ухото му прозвуча хрущене на счупено стъкло — заличаващият звук, питащият ужас — и тежестта до краката му се помести. Съпротивляваше се на порива да отвори очи, защото трябваше да се прави на мъртъв. Някъде вдясно лежеше изпуснатият нож и дървената фигурка, изпаднала от джоба му. Макар и проснат, инстинктивно се опита да я напипа с трепереща ръка. Целият се тресеше, а тътенът от движенията на съществото сякаш отваряше пукнатини и цепнатини от болка в костите му, сиянието се мъчеше да избяга — онази част от него, която беше самотна, която искаше да излезе навън. Прави се на мъртъв. За да спасиш главата си.

Трошене на стъкло, строшено стъкло, идва от другата страна на стената, изследва навътре, приковава цялото му внимание. Ботуш? Обувка? Стъпало? Не. Нокти? Копита? Пипала? Перки? Потисна треперенето си. Можеше ли да стигне до ножа си? Не. Ако беше успял да го вземе навреме, ако ножът му беше свършил работа, нямаше да стане така, само дето, да, винаги щеше да бъде така. Пробив през границата, само дето тук нямаше граница. Всичко се движеше прекалено бавно, като пътуване, което означава нещо, а после изведнъж забърза. Твърде много. Като дъх, превърнал се в светлина, преминал от мъгла в лъч, устремен към хоризонта, без да го вземе със себе си. От другата страна на полуразрушената стена — нещо ново? Нещо старо? Но не и грешка. Дали беше останало нещо от онова, което бе открил в копието му? Защото познаваше тези очи.

Част от нещото го обгърна, притисна го към пода, докато той крещеше. Подобие на слънчево затъмнение в главата му, плътно, осезаемо затъмнение, изблъскващо собственото му намерение. Търсещо в ума му нещо съвсем друго, принуждаващо го да се обърне навътре и да види всичко, вложено там от Лаури — всичко ужасно и необратимо, за което вероятно бе помогнала и майка му. „Провери седалките за дребни монети“, беше казал дядо Джак… беше ли? Тежкото тяло на пистолета в ръцете му, жадният поглед на дядо му, но въпреки всичко дори този детски спомен изглеждаше замъглен като през дим, виещ се от цигарата на човек, застанал в сенките в дъното на дълга, затъмнена стая.

Тези хиляди очи го гледаха, разгадаваха го през огромно пространство, сякаш биологът съществуваше едновременно в другия край на вселената. Усещането, че го вижда, последвано от облекчение и пробождащо разочарование, когато се отдръпна и го изплю. Отхвърли го.

Чу се звук като от тежест, слизаща от небето, спускаща се към вълните, и отвратителното напрежение във въздуха намаля, неспокойната агония в костите му се уталожи и той се превърна просто в една мръсна, изхабена фигура, която плачеше на пода на един разрушен фар. Думи като „колатерални щети“, „ограничаване“ и „контраатаки“ разцъфваха като стари заклинания, действащи в други, далечни земи, но не и тук. Той отново държеше нещата под контрол, но контролът беше безсмислен. Скулптурите на баща му в задния двор падаха една след друга. Ходовете върху шахматната дъска през ония последни дни преди смъртта му. Натискът на фигурката между пръстите, докато я преместваше; празният въздух, когато я пуснеше.

А после — тишина. Отсъствие, в което сиянието отново застана на поста си и впери в него още по-уверен поглед, също като левиатаните от сънищата му. Може би не знаеше какво защитава, в какво живее.

Само че той вече никога нямаше да забрави.

 

 

По-късно, много по-късно — познати стъпки и познат глас. Протегнатата ръка на Грейс.

— Можеш ли да ходиш?

Можеше ли да ходи? Чувстваше се като старец, повален от удара на невидим юмрук. Беше паднал в дълбока, тъмна, тясна цепнатина, а сега трябваше да изпълзи от нея.

— Да, мога.

Грейс му подаде фигурката на баща му и той я взе.

— Да се качим на площадката.

В стената на първия етаж имаше голяма дупка, през която надничаше нощта. Но фарът бе удържал.

— Да, на площадката.

Там щеше да бъде в безопасност.

Там нямаше да бъде в безопасност.

 

 

Контрол лежеше на площадката, проснат върху едно одеяло, и гледаше нагоре към олющената боя на тавана, осветена на петна от свещите. Всичко изглеждаше много далечно. Непреодолимо психично усещане за отдалеченост от Земята; че сега може би нямаше астрономи и можеше никога да няма астрономи, които, макар да знаят всичко, да успеят да различат малкото петънце на звездата, около която обикаляха. Трудно му бе да диша; постоянно си припомняше един пасаж от страниците на Уитби. „Зона X е създадена от организъм, останал от толкова напреднала, древна и чужда на нас, на нашите намерения и собствените ни мисловни процеси цивилизация, че отдавна ни е изпреварила, изпреварила е всичко.“

Чудеше се, защото настъплението на биолога бе раздвижило всичко в главата му… дали имаше доказателство, че някога изобщо е сядал на задната седалка на колата на дядо си, дали някъде в Централата нямаше черно-бели снимки, заснети от улицата, през предното стъкло на друга кола или бус. Вложение в бъдещето. Разложение на бъдещето. Началото на всичко. Беше сънувал скали, левиатани, падане в морето. Ами ако левиатаните бяха всъщност в Централата? Сенчестите фигури там бяха само силуети на спомени, които не можеше докрай да си спомни, защото никога не се бяха случвали. „Скачай“, бе казал един глас и той бе скочил. Два дни се губеха в Централата, преди да стигне до „Съдърн Рийч“, и само думата на майка му, че е параноичен… Но това беше такова бреме, анализът бе толкова изтощителен, сякаш Агенцията и Зона X го подлагаха на едновременен разпит.

Здравей, Джон — каза някаква версия на Лаури в главата му. — Изненада.

Разкарай се.

Сериозно ли, Джон? А аз тук си мислех, че през цялото време си знаел що за игра играем. Която винаги сме играли.

Чувстваше дробовете си натежали и плътни. Грейс го прегледа и превърза лакътя му.

— Натъртил си няколко ребра и бедрото, но май можеш да движиш всичко.

— Биологът… отиде ли си наистина? — Левиатанът, който превзе тероара на едно място и го превърна в свое. С всеки изминал миг евангелието на Уитби ставаше по-непонятно. Този непоследователен пулс. Тази простота — да се концентрирана върху три страници, да се фокусира върху размазаните петна и тълкуването на думите в тях, върху изглаждането на смачканите ъгълчета, вместо върху факта, че слънцето не би трябвало да грее над тях, че небето би могло да се отлепи и обели, за да разкрие пейзаж, за който човечеството не е и сънувало, потискаща тежест, звяр, устремен към самия център, който трябваше да бъде защитен от немислимото.

— За известно време — отвърна Грейс. — Теб също те нямаше известно време.

Тя застана до Призрачната птица на прозореца, гледащ към морето. Призрачната птица беше обърната с гръб към Контрол, вперила поглед в нощта. Дали проследяваше движението на своя оригинал? Дали сега огромното туловище търсеше дълбини и дистанции в открити води? Или се бе отправило към някое още по-странно и по-далечно място? Контрол не искаше да знае.

Когато Призрачната птица най-после се обърна, сенките нарисуваха по лицето й изражение на чезнеща усмивка и големи, любопитни очи.

— Какво сподели с теб? — попита той. — Какво ти взе?

Прозвуча по-жлъчно, отколкото възнамеряваше, но все още беше в шок и на някакво ниво го съзнаваше. Искаше му се преживяването да бъде споделено.

— Нищо. Съвсем нищо.

Ти на коя страна си? — попита Лаури.

— Ти на коя страна си? — попита Контрол.

— Стига! — намеси се Грейс. — Достатъчно. Млъквай вече. Не помагаш.

Той обаче не можеше да млъкне.

— Нищо чудно, че си на ръба. Нищо чудно, че не си ни казала.

— Биологът унищожи конвоя — каза Призрачната птица.

— Така е — призна Грейс. — Но аз внимавам и стоя тихо, за да не я провокирам. Знам кога да се отдалеча от фара или брега. Знам кога да се скрия в гората. Понякога във въздуха се носи нещо като предзнаменование. Понякога на мястото, където е намерила бухала, а после продължава насам. Сякаш си спомня. В повечето случаи успявам да я избегна. През по-голямата част от времето я няма.

— Какво помни? Това място ли?

— Не знам какво помни или не помни — отвърна Грейс. — Знам само, че присъствието ти я привлече, предизвика любопитството й. — Не неговото присъствие, това му беше ясно. Присъствието на Призрачната птица. То привличаше биолога със същата сила, с която привличаше и него.

— Ние можем да бъдем като биолога — каза той. — Да стоим тук. Да чакаме. Да я чакаме. Просто да се предадем.

Опитваше се да ги подразни.

Този път му отговори Призрачната птица:

— Тя си заслужи правото да избира съдбата си. Спечели го.

— Ние не сме тя — каза Грейс. — Аз не искам да се превърна в нея или в нещо подобно на нея.

— Не правите ли точно това? Да чакате?

Искаше да види доколко Грейс наистина се е приспособила към живота на един остров с чудовище.

— Не точно. Но какво искаш да правя? Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя! — Вече крещеше. — Мислиш ли, че искам да чакам тук, да си умра тук? Мислиш ли, че ми харесва?

Хрумна му, че Грейс се е възползвала от списъка на биолога с причинители на болка, че тази слабост и хлътналост на лицето й не са само белег от преследващото я чудовище.

— Трябва да избягаш — каза Призрачната птица.

— През дупка в морето, която може и да не съществува?

— Не. От другаде.

Контрол се надигна и простена. Тялото му отстрани гореше.

— Сигурна ли си, че ребрата са само натъртени?

— Няма как да съм сигурна без рентген.

Още едно невъзможно нещо. Още един миг от неговия упадък. Стена, която се променя от допира на ръката му, докосването на биолога в главата му. Стига толкова. Стига.

Той вдигна страниците на Уитби и ги зачете на пламъка на свещта, като в същото време откъсваше ъгълчетата. Бавно.

Трябва да вярваме на мислите си, докато спим. Трябва да вярваме на предчувствията си. Трябва да започнем да анализираме всички тези неща, които смятаме за ирационални, само защото не ги разбираме. Иначе казано, трябва да спрем да вярваме на рационалното, логичното, разумното, за да се опитаме да достигнем нещо по-висше, нещо по-ценно. Едновременно гениални думи и празни дрънканици. Двоичен код, затворен в еднопосочния фокус на решенията.

— Какво? — попита той. Усети, че двете го гледат.

— Трябва да си починеш — каза Призрачната птица.

— Все едно, предложението ми няма да се хареса — отвърна той.

Накъса цяла страница на парченца. Пусна ги на пода. Приятно му бе да разкъсва.

— Кажи го — предизвика го тя.

Пауза, за да се подготви. В главата му кънтяха противоречиви гласове.

— Това, което наричате Пълзящия — трябва да опитаме. Трябва да слезем в кулата и да намерим начин да го неутрализираме.

Призрачната птица:

— Ти изобщо внимаваш ли? Слушаш ли какво се говори?

— Или да останем тук.

— Оставането не е вариант — призна Грейс. — Или биологът ще ни докопа, или Зона X.

— Между нас и кулата има твърде голямо пространство, в което ще сме уязвими — напомни Призрачната птица.

— Има твърде много какво ли не.

— Контрол — каза Призрачната птица, но той не искаше да я погледне, не искаше да види очите й — тези очи сега му напомняха за съществото, в което се беше превърнала биологът. — Контрол, няма бутон за рестартиране. Никога няма да се върнем в началото. Това е самоубийствена мисия.

Премълча, че е самоубийствена мисия за тях. Кой можеше да знае каква ще бъде за нея?

— Директорът мислеше, че можем да променим посоката му — възрази той. — Че можем да го променим, ако положим достатъчно усилия.

Колеблива надежда. Детински удари срещу диктата на реалността. Да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда. Мислеше си за светлината в дъното на кулата, това ново нещо, което не бе познавал, преди да влезе в Зона X. Мислеше си, че е болен, сега още по-болен, и се чудеше какво ли значи това. Сега поне всички бяха излезли на открито, бяха му се показали. Сиянието, Лаури, всичко. Всичко в тази плетеница, включително ядрото, което все още възприемаше като Джон Родригес. Родригес, който не принадлежеше на никого. Който стискаше фигурката, издялана от баща му, в джоба си. Който помнеше нещо отвъд катастрофата и руините тук.

— Вярно, имаме нещо, което никой друг не е имал — каза Грейс.

— Какво? — попита скептично Призрачната птица с глас, пропит от съмнение.

— Теб. Единственото фотокопие на последния план на директора.