Джеф Вандърмиър
Приемане (29)

0021: Пазачът на фара

… върнах се в градината, [не се чете], като за всеки случай взех брадвата със себе си. Малко вероятно, при черни мечки, но не нечувано. Калифорнийска сойка, дрозд, домашно врабче — най-скромната Божа твар. Седнах и му дадох трошички, защото беше много мършаво и изгладняло. Ще ги изведа напред, казаха…

Сол стоеше на другия край на бара. Не беше сигурен дали иска да изпита решителността на Брад или не иска да излезе навън, само за да се сблъска с Хенри. Или защото му беше тъжно, че Чарли си е тръгнал.

Затова удари още няколко бири, потисна люлеенето на помещението от алкохола и си поръча стриди и риба с пържени картофи. Изпитваше несвойствен апетит. Обикновено храната не го привличаше, но тази вечер беше зверски изгладнял. Стридите пристигнаха в собствена солена вода, току-що обелени и запарени, и той ги изгълта, без дори да си прави труда да ги топи в соса. После се нахвърли върху рибата. Тя се разпадаше на дебели люспи в ръцете му и вдигаше пара с мазен аромат, който пълнеше устата му със слюнка. Поливаше пържените картофи с кетчуп, за да последват рибата. Пируваше неистово, с ясното съзнание, че се тъпче, ръцете му се движеха с френетична, неестествена скорост, но не можеше да спре.

Поръча си още риба с пържени картофи. И още стриди. И още бира.

След последното изпълнение музикантите останаха в бара, но повечето от другите посетители си тръгнаха, включително и Труди. Черното море и небе от другата страна на прозореца надничаха през стъклото, отразяващо размазани лица и бутилки. Сега на пианото седеше Старият Джим, а другите се мотаеха наоколо; имаше толкова малко хора, че отново чуваше пулса на морето, долавяше тихото му далечно послание. Или нещо пулсираше в главата му. Обонянието му се беше изострило; неприятната сладка миризма на гнило, която сигурно идваше от кухнята, приличаше на облаци парфюм, изпръскан в помещението. Към пулса се добави натрапчив ритъм, скрит под ударите на клавишите.

Най-обикновени детайли му се виждаха неимоверно важни. Червейчето на сиво-бялата пепел в пепелника на масата, прашинките, които още вдигаха дим и пърхаха, заровената угарка с пулсираща червена сърцевина, излъчваща ярка светлина. До пепелта — петно от стар, мазен отпечатък от пръст, обезсмъртен от мръсотията, събрана върху пепелника от стотици цигарени жертвоприношения. А до отпечатъка — опит за гравиране на някакъв надпис върху пепелника, завършил само с „Д“ и „А“.

Звуците на пианото станаха нехармонични, а може би той просто започна да ги чува по-добре… или по-зле? Замисли се за това на стола си, облегнат на стената с бира в ръка. Замисли се върху объркването на гласовете на хората, сякаш се смесват, на барабаненето под кожата си, сливащо се с бученето в ушите му. Сякаш нещо идваше много отдалеч и много бързо — право към него, право в него. Гърлото му беше пресъхнало и го дращеше. Бирата имаше странен вкус. Той я остави и се огледа.

Старият Джим не можеше да спре да свири на пианото, въпреки че го правеше много зле; пръстите му бяха вдървени, клавишите бяха изцапани с червената му кръв, но той ревеше като звяр някаква песен с неразбираем текст, която Сол никога не бе чувал. Другите музиканти, повечето от които бяха насядали около Стария Джим, изтърваха инструментите от отпуснатите си ръце и се спогледаха изумено. Какво ги бе стреснало така? Сейди плачеше, а Брад повтаряше:

— Защо ти е да го правиш? Защо, по дяволите, ти е да го правиш?

Гласът му обаче излизаше от тялото на Сейди, а от лявото ухо на Брад капеше кръв, хората на бара се бяха свлекли… така ли си бяха и преди миг? Пияни или мъртви?

Старият Джим скочи от мястото си, без да спира да свири. Достигаше хаотично кресчендо с виковете, крясъците и воя на песента си, пръстите му се разпадаха става по става, а кръвта се стичаше от пианото по скута му и на пода.

Нещо кръжеше над Сол. Нещо се излъчваше от него, предаваше през него на твърде високи честоти, за да може да ги чуе.

— Какво ми правиш?

— Защо ме гледаш?

— Престани.

— Нищо не правя.

Някой пълзеше по пода, защото краката не го държаха. Друг биеше главата си в тъмното стъкло до вратата. Сейди се въртеше, тресеше и извиваше на пода, удряше се в столовете и краката на масите, молеше се да се разпадне.

Навън цареше непрогледна нощ. Нямаше светлина. Нямаше светлина. Сол стана. Отиде до вратата под пръските на неразбираемата песен на Стария Джим, която сега напомняше повече на изтънял писък, отколкото на животински рев.

Не знаеше какво се крие зад вратата, не вярваше на мрака, както не вярваше и на това зад гърба си, но не можеше да остане повече в бара, независимо дали всичко това беше реално или халюцинация. Трябваше да се махне оттам.

Завъртя дръжката и излезе на хладния нощен въздух на паркинга.

Всичко беше на мястото си, съвършено нормално, не се виждаше жива душа наоколо. А онова зад гърба му беше погрешно, неправилно и непоправимо. Глъчката се беше усилила, сега и други пищяха, издаваха нечовешки звуци. Сол намери пикапа си. Успя да вкара ключа в стартера, да включи на задна и да излезе от паркинга. Убежището на фара беше само на половин миля разстояние.

Не поглеждаше в огледалото, не искаше да види нищо, излизащо от нощта. Звездите бяха толкова далечни и същевременно толкова близки по тъмното небе над него.