Джеф Вандърмиър
Приемане (8)

007: Пазачът на фара

Снощи забелязани два товарни кораба и един катер на бреговата охрана. Нещо голямо на хоризонта — може би нефтен танкер? „А това велико и пространно море! Там плават кораби.“^[1] Западната сирена още не е наред — разкачена жица? Не ми е добре, затова отидох на лекар. Късно следобед излязох на разходка. Забелязах: вирджински бухал върху костенурка, опитваше се да я изяде. Не знаех какво е. Първо се притесних. Стори ми се нещо странно с пернато тяло и брониран пън. Бухалът само ме погледне, не литна, докато не го пропъдих от костенурката.

Жестове на любов и добрина. Безполезното чувство на вина.

Понякога му липсваха проповедите — ритъмът им, начинът, по който вадеше думите от себе си и ги разпращаше навън, без да прекъсва дълбоката връзка помежду им. Можеше да назове едно нещо и то да проникне в съзнанието на толкова много хора. Но дойде моментът, когато не му останаха думи, когато разбра, че се наслаждава на ритъма на изреченията си повече, отколкото на смисъла им; и тогава за известно време се изгуби в безкрайното море на съмнението, убеден, че се е провалил. Защото се бе провалил. Адските пламъци и апокалиптичните видения, надвисналата заплаха, че демоните ще унищожат света, не могат дълго да крепят човека, без да му отнемат нещо. Накрая той не знаеше какво иска да каже и в какво вярва, така че се отказа от всичко с едно продължително отърсване от целия си живот и избяга колкото можа по-далеч на юг, на колкото можа по-усамотено място. Избяга и от манипулативния си и едновременно с това завистлив баща, който трудно можеше да се понесе за дълго: един тъй далечен мъж, излъчващ толкова малко светлина, сега трябваше да разкрие пред Сол само тези емоции, които не желаеше.

Когато се премести, всичко се промени. В някои отношения се чувстваше много по-различно на юг, отколкото на север. Самият той беше много различен, защото беше щастлив, затова не искаше да признае нито болест, нито нищо друго, намекващо за промяна в нещо тъй съвършено.

Но седмица след случая в двора, докато лежеше в леглото с Чарли, усети странна безчувственост — епизод от може би десетина минути, в който сякаш се отдели от тялото си. Или смущаващите моменти по време на разходките си по брега в околностите на фара, когато уж трябваше да се оглежда за нарушители, но всъщност с удоволствие наблюдаваше птиците.

Поглеждаше към морето и виждаше разни неща, които плуваха в периферното му зрение и които не можеше да си обясни като петънца от слънцето. Дали беше параноя или някакво упорито съмнение, опит на част от мозъка му да съсипе всичко, да го направи нещастен, да го принуди да се лиши от живота, който си бе създал тук?

На фона на този развой присъствието на Леката бригада ставаше все по-нереално, а в дните след снимката беше настъпило някакво временно примирие, взаимно споразумение да не се обвиняват взаимно. Той поправи повредата на лещата, почисти стъклото и си каза, че всеки има право на втори шанс.

Някои от срещите им обаче продължаваха да го изпълват с отчаяние.

Днес например той влезе в собствената си кухня и завари Сюзан да си прави сандвичи без никакво притеснение. Шунката и сиренето му бяха извадени на плота, заедно с белия му хляб, лука и един домат от градината. Сюзан седеше на високото столче под странен ъгъл, с един изправен крак, стъпил на пода, и един свит, което го подразни още повече. Като че нарочно беше застанала така сковано, в поза, толкова изкуствена за нея, колкото изглеждаше за него.

В този момент влезе и Хенри и изпревари въпросите на Сол, като изнесе лекция за това, че не бива да се приемат чуждите вещи за даденост. Че не се правят сандвичи, без първо да попиташ, което изглеждаше едновременно нахално и тривиално.

После почти небрежно попита:

— Тук не стават странни неща, нали, Сол? Наблизо или далеч?

Това не можеше да не предизвика горчива усмивка. Всички знаеха историите с призраци за забравения бряг.

— Сигурно е съвпадение, но откакто откачи в двора онзи ден, показанията на уредите ни полудяха. Понякога изглежда така, сякаш апаратурата се е повредила, но ние я тествахме. Нищо й няма. Прав съм, нали, Сол?

Откачил бил. Хенри определено се опитваше да го предизвика.

— О, да, явно работи — опита се да прозвучи бодро Сол.

Всеки би сметнал Хенри за палячо, а непохватните му опити за разговор — признак на липса на социални умения. Въпреки това успяваше да подразни Сол, дори със самото си присъствие.

Затова той изрита и двамата навън, обади се на Чарли, за да го пита може ли да обядват заедно, заключи жилищните си помещения и подкара към бара, за да си почине.

Селският бар беше импровизирано заведение, чийто стил зависеше от хората, които в момента се навъртаха наоколо. Днес имаше барбекю и хладилник, пълен с местна бира. Хартиени чинийки от рождения ден на някое хлапе — торта със свещи на розов фон. Сол и Чарли седнаха отвън, на верандата, гледаща към морето, на една маса под избелял син чадър.

Говореха си за деня на Чарли на лодката и новодошлия, който си купи полуразрушена от ураган къща, и как Старият Джим трябва да ремонтира бара, защото „не е готино да имаш долнопробен бар на място без читави барове, с които да го сравниш“. И че може би трябва да видят тази рок банда, за която Чарли бе споменал. И че може би вместо това ще прекарат целия ден в леглото.

И че Леката бригада лази по нервите на Сол.

— Хенри е откачен — каза той. — Има поглед на луд погребален агент. А Сюзан го следва навсякъде по петите.

— Няма да се въртят вечно тук — успокои го Чарли. — Все някой ден ще се разкарат. Кретени. Кретенската бригада.

Забавно му беше да изпробва думите, вероятно защото и двамата вече бяха изпили по няколко бири.

— Сигурно, но ме побиват тръпки от тях.

— Възможно ли е да са тайни агенти от горското или службата за опазване на околната среда?

— Естествено, нали по цяла нощ изхвърлям отровни химикали.

Чарли се шегуваше, но забравеният бряг от десет-двайсет години наистина страдаше от хлабавите регулации на „невключена територия“. Дивата пустош криеше немалко ръждясали варели, част от които захвърлени в изоставени ферми, потънали в изгнили борови иглички.

По-късно продължиха разговора си в двустайната къщичка на Чарли надолу по улицата. Няколко снимки на семейството му, малко книги, полупразен хладилник. Нищо, което Чарли да не може да събере в една раница, ако реши да вдигне гълъбите оттук или да се премести да живее при някого.

— Сигурен ли си, че не са избягали от някоя лудница?

Сол се засмя, защото тъкмо предишното лято двама пациенти от санаториума в покрайнините на Хедли бяха успели да избягат и да стигнат до забравения бряг, за да се радват почти две седмици на свободата си, докато полицията не ги залови.

— Ако разкараш лудите, тук няма да остане никой.

— Освен мен — напомни му Чарли. — Освен мен и може би теб.

— Освен птиците, елените и видрите.

— Освен хълмовете и езерата.

— Освен змиите и стълбите.

— Какво?

Дотогава обаче се бяха разпалили твърде много под чаршафите, така че можеха да кажат всичко и го правеха.

* * *

Всъщност Глория го накара да отиде на лекар. Рано следобед на другия ден, докато Хенри и Сюзан бяха горе във фара, а той — долу, тя се появи като вярна сянка. Той беше толкова свикнал с нея, че ако не беше дошла, сигурно щеше да си помисли, че нещо не е наред.

— Различен си — отбеляза тя и Сол се позамисли.

Този път тя се бе облегнала на бараката и го гледаше как прекопава градината. Доброволецът Брад беше обещал да му помогне, но така и не дойде. Слънцето над главите им приличаше на огромен разтекъл се жълтък. Вълните устремено вибрираха в съзнанието му, макар и приглушени. Едното му ухо беше запушено, откакто се събуди, без съмнение, защото бе спал на него. Може би наистина беше твърде стар за тази работа. Може би неслучайно пазачите на фарове се пенсионираха на петдесет.

— С един ден по-стар и по-умен — отвърна той. — А ти не трябва ли да си на училище? За да поумнееш и ти.

— Учителите имат друга работа.

— Пазачите на фарове също — изпъшка той, като заби лопатата в пръстта. Усещаше кожата си еластична, безформена, а някакъв тик постоянно трепкаше под лявото му око.

— Тогава ми покажи как и ще ти помогна.

При тия думи той спря, облегна се на лопатата и се вгледа продължително в нея. Ако продължаваше да расте, някой ден от това момиче можеше да излезе нелош футболен защитник.

— Искаш ли да станеш пазач на фар?

— Не, искам да работя с лопата.

— Че тя е по-голяма от тебе.

— Отиди да вземеш друга от бараката.

Да. Тази славна барака, в която имаше всичко… освен когато го нямаше. Той погледна нагоре към кулата на фара, в която Леката бригада сигурно вършеше невъобразими неща със светлинното тяло.

— Добре — съгласи се той и й донесе една по-малка лопата.

Тя отблъсна опита му за обяснения какво да прави с нея, застана до него и започна непохватно да я боде в земята и да пръска буци наоколо, а той благоразумно се отдалечи. Веднъж вече го беше удряла лопата по главата поради близостта до един свръхентусиазиран помощник.

— Защо си различен? — попита тя прямо, както винаги.

— Казах ти, не съм различен. — Малко по-троснато, отколкото му се искаше.

— Напротив — настоя тя, без да обръща внимание на тона му.

— Заради тресчицата — каза той накрая, за да прозвучи по-просто.

— От треските боли, но най-много да ти потече малко кръв.

— Не и от тази — възрази той и отново преви гръб над лопатата. — Тази беше различна. И аз не разбирам какво става, но виждам разни неща в крайчеца на окото си.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Добре.

— Майка ми е лекар.

— Вярно.

Майка й беше педиатър, или някога бе работила като такъв. Не беше едно и също. Въпреки че и без разрешително даваше съвети на жителите на забравения бряг.

— Ако аз бях различна, щях да отида.

Различен. В какъв смисъл „различен“?

— Ти живееш с нея.

— Е, и?

— Защо си дошла всъщност? Да ме подлагаш на разпит ли?

— Мислиш си, че не знам какво значи да подлагаш някого на разпит, нали? — каза тя и се отдалечи.

 

 

След като Хенри и Сюзан си тръгнаха, Сол се качи на върха на фара и се вгледа в богатия контраст между пясъка и морето, в дълбоките бронзови отблясъци на следобедното слънце. От това място грееше светлина в бури и предизвикани от човека катастрофи, в спокойни времена и катаклизми. Светлина, която бликаше като водопад и дори сама се прекъсваше. Светлина, която пулсираше и трепкаше, притегляше мрака към себе си и го разпръсваше.

Той стоеше тук и първия път, когато видя Хенри; доста месеци бяха минали оттогава. Мъчителните стъпки на Хенри през пясъка към фара бяха пародия на напредъка; той затъваше, залиташе и се бореше за всяка крачка. Мижеше срещу светлината, вятърът заплашваше да отскубне ризата му, която беше толкова широка, че гърбът й се издуваше назад и наляво като платно, обезумяло от желание да се освободи. Зад нея се криеше Сюзан, която Сол в първия момент не бе забелязал. Бекасите дори не си бяха направили труда да се пръснат с обичайното си тракане пред Хенри, а вместо това бяха предпочели да продължат да кълват пясъка, и чак в последния момент да разперят крила и да избягат от тромавото чудовище. В този момент Хенри приличаше на непохватен богомолец, дошъл на поклонение.

Оставиха апаратурата си — металните кутии със странните уреди и циферблати. Почти като заплаха. Заплюване на мястото; правото на новите заселници. Ще се върнем. Сол не разбираше и половината от това, което гледаше, дори отблизо. Пък и не искаше — не желаеше да знае какво има от страната на свръхестественото и какво — от тази на научното. Пребиотични частици. Призрачна енергия. Огледални стаи. Лещата беше достатъчно чудо, като се имаше предвид какво прави, и без да се опитва да й придаде допълнително значение.

Коляното го болеше и скърцаше силно, докато преглеждаше оборудването на Леката бригада. Търсеше нещо, което знаеше, че вероятно няма да разпознае, и си мислеше как човек може да бъде повален от най-различни болежки, така че нищо няма да му стане, ако малко се погрижи за себе си. Особено като се имаше предвид, че Чарли е със седем години по-млад. Това обаче само прикриваше мисълта, която вече прозираше зад пристъпите на паника: че нещо наистина не е наред, че се чувства като чужденец в собствената си кожа, че сякаш нещо друго започва да наднича през очите му. Зараза — тази мисъл се промъкваше от време на време между будното състояние и съня, между съня и будното състояние, носеше се в браздата между двете.

Имаше чувството, че нещо все повече си идва на мястото, и това го объркваше и плашеше.

 

 

За щастие, майката на Глория, Труди Дженкинс, се съгласи да го приеме веднага, около час преди мръкване. Тя живееше на запад, в една отдалечена дървена къща, и Сол отиде дотам с пикапа. Паркира на черната алея, над която бяха надвиснали дъбове, магнолии и палми. Зад ъгъла надничаше верандата, която беше голяма почти колкото къщата и имаше гледка към плажа. Ако поискаше, Труди можеше да дава стая под наем за туристи през лятото.

Носеха се слухове, че е дошла на забравения бряг след споразумение с прокуратурата по обвинение в трафик на наркотици преди повече от десет години. Но каквото и да беше миналото й, тя имаше здрава ръка и трезва глава, и беше по-добре да отиде при нея, отколкото в клиниката на още петдесет мили навътре в сушата или при стажанта доктор, който от време на време посещаваше селото.

— Влезе ми едно парченце…

Другото беше, че с Труди можеше да говори за убождането. Беше пробвал с Чарли, но по някакви причини, които не можеше да проумее, колкото повече разговаряше с него, толкова по-силно ставаше усещането, че му натрапваше проблема си и не знаеше колко още ще понесе партньорът му.

Тази мисъл обаче го потискаше и след малко млъкна, без дори да спомене за плуващите в периферното му зрение неща.

— Мислиш, че нещо те е ухапало ли?

— Не, по-скоро ме убоде. Бях с ръкавица, но все пак не биваше да посягам. А може и да няма нищо общо.

Но как би могъл да знае? Моментът на усещането на неусещането — все към него се връщаше.

Тя кимна.

— Разбирам. Нормално е да се притесняваш при всички тези болести, които пренасят комарите и кърлежите. Нека да погледна дланта и ръката ти, да те прегледам и може би да успокоя тревогите ти.

Беше педиатър, но не му говореше като на дете. Умееше да опростява нещата и да стига до същественото, за което й беше признателен.

— Щерка ти често скита около фара — опита да завърже разговор той, докато сваляше ризата си, за да го прегледа.

— Да, знам. Дано не ти пречи.

— Не, само че много се катери по камънаците.

— Катерачка си е тя. Всичко иска да види.

— Може да е опасно.

Тя го изгледа остро.

— Предпочитам да ходи на фара и да се върти около хора, които познавам, отколкото да се запилее по някоя пътека.

— Така е — отвърна той; вече съжаляваше, че е повдигнал темата. — Има истински талант за разпознаване на изпражнения.

Труди се усмихна.

— От мен го е взела. Аз я научих на всичко за разните видове изпражнения.

— Ако някоя мечка се изсере в гората, Глория ще знае.

Майката се засмя.

— Може да стане учен, като порасне.

— Къде е сега?

Помисли си, че трябва да се е прибрала у дома, след като си тръгна от фара.

— До бакалията. Това момиче обича да ходи пеш навсякъде. Затова я пратих да купи мляко и разни неща за вечеря.

Бакалията, която се намираше в съседство с бара, също беше доста импровизирана.

— Нарича ме защитника на светлината.

Не знаеше откъде идва, но му харесваше.

— М-хм.

Труди се върна към прегледа.

Накрая рече:

— Не виждам никакви признаци за нещо нередно с ръката или дланта ти. Дори следа не е останала. Но е минала цяла седмица, може да се е заличила.

— Значи, нищо?

Изпита облекчение и радост, че не се е разкарвал до Блийкърсвил. Сега имаше толкова много време, което можеше да прекара с Чарли. Да хапнат скариди в някое крайпътно заведение. Да пият бира и да играят на дартс. Да отидат в мотел и да не забравят да поискат двойно легло.

— Кръвното ти е високо и имаш малко температура, но това е всичко. Яж по-малко сол. Повече зеленчуци. Ще те прегледам пак след няколко дни.

Когато си тръгна, се чувстваше по-добре; беше спазарил комбинирано заплащане — двайсет долара плюс обещанието да закове няколко разхлабени дъски на верандата, евентуално и още някакви дреболии.

Но по пътя към фара, докато мислено прехвърляше списъка със задачи, облекчението и енергичността му избледняха, изместени от промъкналото се съмнение. В дъното на всичко стоеше мисълта, че е отишъл на лекар като половинчато решение на по-голям проблем и само се е уверил, че няма да получи лесна диагноза, защото не ставаше дума за нещо просто като кърлеж или грип.

Нещо го накара да погледне назад, към остров Фейлиър, чиято далечна сянка на запад изглеждаше повече като остра извивка на бреговата линия. Там мигаше слаба червена светлина, която беше твърде високо, за да идва от нещо друго, освен от контейнеровоз, и присветваше на твърде неравни интервали, за да не е управлявана ръчно или с импровизирани средства. Местоположението му на хоризонта подсказваше, че идва от остров Фейлиър, вероятно от разрушения фар.

Светлината излъчваше шифър, който той не познаваше — съобщение от Хенри, което не искаше да получава.

 

 

Когато се прибра, звънна на Чарли, но той не отговори; сети се, че приятелят му е нощна смяна и ще лови октоподи, сепии и камбала — от тези приключения, които най-много обичаше. Сол си приготви набързо вечеря, почисти и подготви светлинното тяло. През нощта не се очакваха кораби, а прогнозата беше за спокойно море.

Залезът вещаеше красота: здрачаващото се небе вече беше осеяно със звезди. Преди да включи фара, Сол поседя няколко минути, загледан в тях и в наситено синьото небе наоколо. В такива моменти наистина се чувстваше така, сякаш живее на края на света. Сякаш беше сам по начина, по който искаше: когато сам избере, а не когато светът му го налага. Но не можеше да не забележи малката червена точка, пулсираща откъм острова, макар и засенчена от толкова много далечни слънца.

После светна лъчът и скри червената светлина, а Сол се отдръпна и седна на най-горното стъпало, за да наблюдава няколко минути работата на прожектора, преди да слезе да се погрижи за другите си задачи.

В нощите, когато фарът работеше, не биваше да спи, но в един момент осъзна, че е заспал на стъпалото и че сънува, и че не може да се събуди и не бива да се опитва. Затова и не го направи.

Звездите вече не грееха, а летяха и се стрелкаха из небето така устремено, че не можеше да ги проследи. Имаше чувството, че нещо далечно се е доближило, че самите звезди са се придвижили насам, защото ги виждаше като нещо повече от малки точици светлина.

Вървеше по пътеката към фара, но луната кървеше в сребърния си кръг и той знаеше, че със Земята се е случило нещо ужасно, щом Луната умира и всеки момент ще падне от небето. Океаните бяха станали гробища от боклук и всевъзможни мръсотии, изхвърляни някога в света на природата. Войните за оскъдните ресурси бяха превърнали цели страни в пустини на смърт и страдание. Бяха плъзнали безброй болести и животът беше започнал да мутира в други форми, които стенеха и скимтяха в мръсните, опожарени останки на някога могъщи градове, осветени от лумналите огньове, в които пращяха димящите кости на странни, разкривени трупове.

Тези тела лежаха проснати по земята около фара. Дълбоки бяха раните им, ярка кръвта им и силни стоновете, внезапни и безполезни като насилието, което продължаваха да упражняват един върху друг. Но докато вървеше между тях, Сол имаше чувството, че те съществуват някъде другаде, и само някакъв скрит импулс, като космично течение, ги тласкаше да се проявят на това място, край тъмната кула на фара, обгърната в спирала от сенки и пламъци.

От този пейзаж се появи и Хенри — на вратата на фара, със зловеща усмивка на лицето, която ставаше все по-широка, докато не изкриви челюстта му. От него изригнаха безмълвни думи: И Бог каза: да бъде светлина. Бог го каза, Сол, и дойде отдалеч; дома Му го няма, но целта Му остава. Защо Го лишаваш от новото Му царство? Тези думи бяха обвити в такава тъга, че Сол потръпна от тях, от Хенри. Докосваха всичко, което бе оставил зад гърба си.

Вътре във фара вместо стълбите, водещи нагоре, Сол намери широк тунел, спускащ се в земята — невъобразима спирала, която се виеше все по-надолу.

Зад него Луната се напълни с кръв и полетя към Земята сред тъй горещи пламъци, че той усети топлината им. Мъртвите и умиращите бяха подели вика на настъпващото забвение.

Той затвори вратата след себе си и пое по неочаквания път, водещ надолу, като плъзгаше ръка по леденостудената стена. Виждаше стъпала толкова далеч под себе си, че или сам се наблюдаваше от голяма височина, или тялото му беше станало високо като фара; а след всяка стъпка се разкриваха нови и нови етажи.

Хенри обаче продължаваше да върви до него, нежелан, а стълбите се пълнеха с вода, която прииждаше на силни вълни и с яростен звук, и скоро голяма част от тялото му вече бе потопена, фината риза на Хенри се изду, но Сол продължи да слиза, докато водата покри и главата му и не можеше да диша; олюлявайки се, отвори очи, за да види огненото зелено злато на думите върху стената, които се появяваха пред погледа му, изписвани от невидим писец.

Макар да знаеше, че думите идат от него, че винаги са идвали от него, че излизат беззвучно от устата му. И че говори вече от дълго време; че всяка дума разнищва мозъка му по малко и облекчава напрежението в черепа му. А това, което се криеше долу, каквото и да бе то, чакаше цялото му съзнание да се обели като ябълка. Ослепителна бяла светлина, растение с листа, оформящи неравен кръг, бодлива треска, която не беше треска.

Когато се събуди, седеше на стол пред фара. Нямаше представа как се е озовал там. Думите бяха живи в него — проповед, която излизаше, независимо дали я желаеше. Независимо дали щеше да го погуби.

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите.