Джеф Вандърмиър
Приемане (33)

0025: Контрол

В този краен момент, когато почти не можеше да се движи или говори, Контрол беше обзет от безмерно чувство на свързаност, усещане, че нищо не може да бъде истински отделно от него, също както бе открил, че и най-произволните драсканици в бележките на директора са част от по-голям модел. И въпреки повишаващото се налягане и силната болка, болка, която нямаше скоро да го остави, ако изобщо някога се случеше, в него се надигна мощна музика, която той не разбираше докрай, докато се плъзгаше и пързаляше по витите стълби и от време на време се издърпваше, лявата му ръка висеше безполезна до тялото му, безчувственият му юмрук стискаше издяланата фигурка от баща му, сиянието бликаше от устата и очите му и едновременно с това го изпълваше, сякаш Пълзящият беше ускорил процеса. Плъзгаше се донякъде защото се променяше, знаеше това, виждаше, че вече не е съвсем човек.

Уитби още беше с него, стар приятел, макар че и Лаури се кискаше и мяташе някъде отзад; той стискаше фигурката на баща си, колкото можеше по-здраво — единственият талисман, който му беше останал. Тази машина или създание, или съчетание от двете, която може да управлява молекулите, да съхранява енергия, където поиска, да крие намерението и машинациите си от нас. Която живее с ангели в себе си и със следите от собствения си тероар, с нотките на родната си земя, в която не може никога да се върне, защото вече не съществува.

Въпреки всичко Пълзящият беше използвал съвсем евтин номер: Контрол беше видял майка си да стои там и беше намерил мрачно, първично задоволство от факта, че е разпознал заблудата, която нямаше власт над него — човек, на когото беше простил, защото как можеше да не й прости, щом стои на такова място? Беше свободен, свободен, още преди Пълзящият да го удари толкова силно. Но дори тогава Контрол някак си знаеше, че тази болка е случайна, не е по волята на Пълзящия, а нищо в езика и комуникацията не би могло да прехвърли мост през пропастта между човешките същества и Зона X. Че всичко, доближаващо се до сходство, би било подклас на Зона X, функциониращ на най-примитивното й ниво. Стрък трева. Синя чапла. Кадифена мравка.

Контрол изгуби представа за времето, за скоростта си на спускане, за преобразяването си. Вече не знаеше дали в него има и частица човешко — когато с болка, гадене и пълзене, а може би в галоп, той стигна до най-древното стъпало на стълбището, до ослепителната бяла светлина на дъното, оформена като безсмъртното растение, като комета, профучаваща, но неподвижна, и сега решението да се напрегне докрай, да пробие агонията и тази лъчиста заповед да се обърне назад, за да навлезе в… какво? Не знаеше, знаеше само, че биологът не е стигнала дотук, а той е. Беше стигнал дотук.

„Контрол“ отново отпадна. Сега той беше синът на мъж, който е бил скулптор, и на жена, живяла в коварен свят на тайни.

Фигурката на баща му падна от ръката му, изтропа на стъпалото, спря на стълбите до знаците и символите, оставени от предшествениците му. Драсканица на стената. Празна обувка.

Той подуши въздуха и усети паренето и топлината под лапите си, почувства силата им.

Само това му беше останало, но нямаше да умре на стълбата, нямаше да изстрада последното поражение.

Джон Родригес се издължи по последните стъпала и изскочи в светлината.