Джеф Вандърмиър
Приемане (32)

0024: Пазачът на фара

… ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите събрани в мрака… През нощта чух: сова, козодой, няколко лисици. Благословия. Облекчение.

Прожекторът на фара беше тъмен. Беше тъмен и нещо се опитваше да се излее от Сол или да премине през него на път за някъде другаде. Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието повече отколкото човек може да понесе но независимо дали ще изгние под земята или върху зелените поля или в морето или в самия въздух всичко ще бъде разкрито блажено в познанието за душащия плод.

Още беше в шок от бара и вярваше, че ако се върне, ще докаже, че това е било будно видение или даже отвратителна шега. Ударите на кървавите пръсти на Стария Джим по клавишите на пианото. Изражението на Сейди, сякаш е погубена, предадена от собствените си думи. Брад, неподвижно впил поглед в стената, сякаш някой го е вкаменил на място. Слава богу, че Труди вече си беше тръгнала. Какво щеше да разказва на Глория, когато отново се видят? А какво ще разкаже на Чарли?

Паркира, стигна криво-ляво до фара, отключи вратата, тресна я след себе си и остана запъхтян в преддверието. Искаше да се обади в полицията, да им каже да отидат в бара, да проверят как е Стария Джим и останалите. Искаше да се обади в полицията, а после да се опита да намери Чарли в морето и да се обади на всички останали, за които се сети. Защото тук явно ставаше нещо ужасно, нещо повече от неговото заболяване.

Никой обаче не вдигаше. Никой не отговаряше. Телефонът беше мъртъв. Можеше да изтича, но къде? Светлината беше угаснала. Светлината беше угаснала.

Въоръжен със сигнален пистолет, Сол се запрепъва нагоре по стълбите, като с една ръка се подпираше на стената. Тресчицата е била ухапване от насекомо. Или първоначален сондаж за нещо. Или натрапник. Или нямаше нищо общо с всичко това. В този момент той се подхлъзна и едва не падна. Имаше особена влага на стъпалата и нещо размазано по стената, което остана по ръката му и той я изтри в джинсите си. Леката бригада. Бяха му дали експериментален опиат или го бяха облъчили с апаратурата си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Близо до върха свистеше отривист вятър и той се зарадва на хладината, защото тя му показваше, че съществува и свят извън съзнанието му, помагаше му да отрече симптомите, които отново се бяха промъкнали. Усети силно увличане като от приливна вълна и вибрацията, която го съпътстваше, а после изведнъж пламна.

Или може би гореше целият фар? Защото на върха на стълбището го очакваше ярко сияние, а не слабата зелена фосфоресценция, която сега се излъчваше от стените и стъпалата. Не, това беше остра светлина, която знаеше целта си — и той виждаше това. Но не беше светлината на прожектора и той за миг се поколеба. Отпусна се на едно стъпало; не беше сигурен, че иска да види що за нов прожектор е заменил стария. Ръцете му трепереха. Целият се тресеше. Не можеше да изхвърли пръстите на Стария Джим от мислите си, нито думите от проповедта, която продължаваше да се разгръща безпрепятствено в главата му. Не можеше нито да й се противопостави, нито да я държи настрана.

Но сега това беше неговото място и той не можеше да го изостави.

Стана. Обърна се. Влезе в помещението с прожектора.

Килимът го нямаше.

Капакът в пода беше отворен.

Отдолу струеше светлина. Светлина, която се въртеше в кръг и извиваше, сякаш имаше дисциплината да не се стича по пода и да се отразява от тавана, а вместо това имитираше врата, стена, издигаща се от помещението за наблюдения.

Стиснал здраво сигналния пистолет, Сол тихо се промъкна до капака в пода и светлината. Чувството, че стълбите зад гърба му са станали още по-странни и не бива да се обръща, се усили. Коленичи и надникна в помещението долу. Усети топлината на светлината по лицето и шията си, сякаш изпепели брадата му.

Първо видя огромна могила от хартия и нещо като бележници, внушителен бегемот, разхвърляна библиотека от сенки и отражения, които постоянно се фокусираха и разфокусираха — призраци и измислици, виещи се и питащи, но не точно присъстващи; запис, който той не разбираше, защото още не съществуваше.

После очите му се приспособиха и той видя източника на светлината: едно цвете. Чисто бяло цвете с осем венчелистчета на върха на познато растение, чиито корени се криеха в купчината хартии. Растението, което го бе примамило преди толкова време на поляната край фара и с блещукането си го бе изкушило да се наведе и да го докосне.

Някъде отвътре се надигна почти свещена сила, която изпълни Сол, така че му се зави свят. Сега и от него струеше светлина, спускаше се надолу през отвора в пода, за да се свърже с нещата отдолу, и той усети как нещо го притегля, нещо го притиска здраво… нещо го разпознава.

Той с негодувание се изправи, разперил ръце за равновесие до ръба, загледан в тази вихрушка от венчелистчета — до момента, в който не можеше повече да се съпротивлява и политна надолу в чисто бялата корона на огнения кръг, на струпването от пламъци, и изгарянето бе толкова чисто, че превръщането в пепел носеше облекчение, обгърнато в светлината, която сега освещаваше не само него, но и всичко около него, и свързваше получаващия и полученото.

Ще пламне огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод пламъкът му ще добие всяка част от теб.

Когато дойде на себе си, лежеше по гръб на пода на стаята за наблюдение и гледаше нагоре. Нямаше никаква купчина бележници. Нямаше никакво невъзможно цвете.

Само телата на Хенри и Сюзан, без видими рани по тях, но с безизразни лица, които ги правеха още по-призрачни. Сол се отдръпна, изпълзя на страни, без да откъсва поглед от тях. В сенките можеше да открие увехналите, изсъхнали останки на растение, но той нямаше друго желание, освен да напусне това място.

Изкачи се по стълбата.

Пред отворената врата към парапетите навън стоеше познат силует. Силует с оръжие.

Невъзможно, но това беше Хенри.

— Мислех, че няма да те има по-дълго, Сол — каза Хенри с далечен глас. — Мислех, че може дори да не се прибереш тази вечер. Да отидеш при Чарли… само че Чарли е за риба, а Глория е при баща си. Не че тя би излязла толкова късно вечерта или би ти помогнала. Но просто да знаеш за какво става дума.

— Убил си Сюзан — каза Сол, макар че още не му се вярваше.

— Тя искаше да убие мен. Не повярва на това, което открих. Никой от тях не повярва. Даже и ти.

— Убил си себе си.

Близнака си. Знаеше, че дори да имаше значение, не би могъл да стигне навреме до сигналния пистолет, нито да направи и две крачки, за да побегне през глава по стълбите, преди Хенри да е застрелял и него.

— Странно нещо — отвърна Хенри. Ако допреди малко беше неясен, наранен, нуждаещ се от утеха, сега отново се бе фокусирал. — Странно е да убиеш себе си. Мислех си, че е привидение. Но може би Сюзан е била права.

— Кой си ти?

Той не му обърна внимание.

— Намерих го, Сол, казах ти, че ще го намеря. Или то ме намери. Само че не беше това, което очаквах. Знаеш ли какво е, Сол?

Каза го почти умолително.

Нямаше добър отговор за въпроса му.

Сол направи две крачки към Хенри; струваше му се, че се гледа отстрани. Беше албатрос, който се носи неподвижно високо във въздуха, плъзга се под облаците и тъмните им кореми, координата от сянка и светлина, която не спира да се движи, скитаща се географска ширина и дължина, а далече долу, в стаята с прожектора, стоят Сол и Хенри.

Сол направи трета крачка, воден от растението, което се бе превърнало във фар в съзнанието му.

На четвъртата крачка Хенри го простреля в рамото. Куршумът проби тялото му и излезе от другата страна, но Сол не усети нищо. Той още се носеше във висините, твърдо решен да следва пътя си, яхнал термалите, животно, което никога не слиза на земята, а само лети ли, лети.

Блъсна се в Хенри, притисна кървящото си рамо в гърдите му и двамата се олюляха през вратата към парапета. Пистолетът на Хенри излетя от ръката му и падна на пода. Отблизо, взрян в очите му, Сол имаше чувството, че този човек е някъде далеч във времето и пространството — имаше пропаст или разстояние между възприемането, разпознаването и реакцията: послание, което идваше при него много отдалеч. Сякаш Хенри се бореше със съвсем друга, съвсем различна ситуация… макар на някакво ниво все още да можеше да го прецени, да го осъди. Скриваш лицето Си — объркват се, отнемаш духа им — умират и в пръстта си се връщат.^[1]

Защото Хенри теглеше и двамата към парапета. Защото Хенри го държеше здраво и теглеше и двамата към парапета. И питаше Сол:

— Какво правиш?

Само че не беше Сол, а Хенри, но явно не го разбираше.

— Това си ти — успя да каже албатросът, — ти го правиш, не аз.

— Не, не съм аз!

Вече обзет от паника, Хенри се гърчеше и се мъчеше да се отскубне, но продължаваше да тегли към парапета, и то още по-бързо, а в същото време молеше Сол да спре това, което той не можеше. Но очите му не излъчваха същото като думите.

Хенри се удари силно в парапета, след секунда и Сол, увлечен от инерцията, а после двамата се преметнаха и едва тогава, когато беше твърде късно, Хенри го пусна; въздухът изтръгваше раздиращи писъци от гърлото му, а Сол летеше до него в студения, празен въздух — падаше твърде бързо, твърде далеч, докато част от него продължаваше да го гледа отгоре.

Прибоят се надигаше като бели пламъци, обхождащи пясъка.

Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!^[2]

Страховитият, глух удар и пропукването, когато падна на земята.