Джеф Вандърмиър
Приемане (2)

0001: Пазачът на фара

Огледах прожектора и почистих лещата. Поправих тръбата за поливане на градината. И нещо дребно по портата. Подредих инструментите, лопатите и прочее в бараката. Визита от БССИ. Трябва да поискам боя за маркировката — черното от страната на морето се е олющило. Също и пирони. Да проверя пак западната сирена. Забелязани: пеликани, водни кокошки, някакъв вид дървесница, безброй косове, пясъчници, кралска чайка, орел рибар, златисти шилоклюни кълвачи, корморани, дроздове, пигмейска гърмяща змия (на оградата, да не забравя), един-два заека, белоопашат елен, а почти на съмване, на пътеката — множество броненосци.

Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на Сол Еванс, който вървеше бавно по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше причинила съществени щети нито тук, нито в селото.

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки. В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.

Преди да срещне Чарли, Сол беше живял четири години във фара и сега още живееше там, но тази нощ беше останал в неговата къщичка в селото на половин миля оттук. Това беше нещо ново, за което не се бяха разбрали с думи; просто когато се канеше да се облече и да си върви, Чарли го дръпна обратно в леглото. Добра идея, която извика смутена полуусмивка на лицето на Сол.

На сутринта Сол стана, без Чарли да помръдне, облече се и изпържи яйца за закуска. Приготви му голяма порция с парче портокал, захлупена с купичка, за да не изстива, и остави малка бележка до заредения с хляб тостер. На излизане се обърна да погледне мъжа, проснат по гръб, наполовина под чаршафите, наполовина извън тях. Макар да наближаваше четирийсетте, Чарли имаше слабото мускулесто тяло, здравите плещи и силните крака на мъж, прекарал голяма част от зрелия си живот в лодка и теглене на мрежи, и плоския корем на човек, който не е прекарал твърде много вечери в пиене.

След тихото тракване на вратата и няколко крачки, той започна да си подсвирква с уста като идиот, благодарен на Бога, че накрая го беше дарил с такова щастие, макар и по доста закъснял и неочакван начин. Все пак по-добре късно, отколкото никога.

Скоро фарът се издигна, масивен и висок, над него. Служеше за навигационен знак за корабите, за да се ориентират в плитчините, а през половината от седмицата светеше в съответствие с разписанието на търговския трафик в морето. Сол познаваше всяко стъпало от стълбището, всяко помещение между стените от тухли и камъни, всяка пукнатина, всяко петънце. Самият фар — впечатляваща четиритонна леща на върха на кулата — имаше свой собствен уникален характер, а Сол знаеше стотици начини да настрои светлината му. Първокачествена леща, над стогодишна.

Като проповедник той си мислеше, че е имал мир и призвание, но едва след самоналоженото си заточение, когато се отказа от всичко, наистина намери това, което търсеше. Отне му повече от година да разбере защо: проповядването беше проекция навън, налагане на себе си върху света, след което и светът се проектираше върху него. Но грижите за фара — това беше начин да се вгледа навътре и изглеждаше не толкова арогантно. Тук той не познаваше нищо, освен практическите неща, научени от предшественика му: как да поддържа лещата, как точно работят вентилаторът и блокът за достъп до лещата, как да се грижи за околната земя, как да поправя нещата, които се чупят — цял куп ежедневни задачи. Сол приветстваше всяка част от рутината, радваше се, че тя не му оставя време да мисли за миналото, и нямаше нищо против от време на време да работи по-дълго — особено сега, с приятния спомен за прегръдката на Чарли.

Споменът обаче бързо избледня, когато видя какво го чака на чакълестия паркинг зад снежнобялата ограда около фара и прилежащата му земя. Познато, очукано комби, а до него — обичайните двама служители на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Пак го бяха издебнали, пак се бяха промъкнали, за да развалят доброто му настроение и дори вече бяха струпали багажа си до колата — без съмнение, нямаха търпение да започнат. Той им махна със свито сърце.

Сега постоянно се мотаеха наоколо, правеха измервания и снимки, диктуваха наблюдения на големите си диктофони, правеха любителски филми. Твърдо решени да открият… какво? Сол познаваше историята на брега по тия места, начина, по който разстоянието и тишината възвисяваха земното. Начинът, по който тези пространства и мъглата, и пустата линия на плажа обръщаха мислите към тайнственото и започваха да градят истории от нищото.

Не бързаше, защото му се струваха досадни и все по-предсказуеми. Движеха се двама по двама, за да съчетават свръхестественото и системнонаучното, и той понякога се чудеше колко ли противоречия има в разговорите им, като споровете, които се разиграваха в главата му към края на пасторската му кариера. Напоследък идваха едни и същи: мъж и жена, двайсет и няколко годишни, макар понякога да приличаха повече на тийнейджъри — момче и момиче, избягали от дома с химически комплект и магическа дъска.

Хенри и Сюзан. Макар отначало да бе взел жената за суеверна, оказа се, че тя е ученият — по какво? — а мъжът разследваше мистичното. Хенри говореше с лек акцент, който Сол не можеше да определи и който слагаше авторитетен печат върху всичко, което казваше. Беше закръглен и толкова гладко обръснат, колкото Сол — брадясал, със сенки под светлосините си очи, черна коса, подстригана почти на паничка, с бретон, скриващ бледото му, необичайно издължено чело. Хенри като че ли не се интересуваше от такива земни неща като времето през зимата, защото винаги носеше нежносиня копринена риза и официални панталони. Лъснатите му черни обувки с цип отстрани бяха подходящи за градските улици, не за пътеките тук.

Сюзан напомняше на това, което днес хората наричаха хипи, но в младините на Сол би минавала за комунистка или бохемка. Имаше руса коса и носеше бродирана селска риза и кафява велурена пола до под коляното, а униформата й се допълваше от бежови ботуши до прасците. В църквата му бяха влизали други като нея — изгубени, живеещи в свой собствен свят, чакащи нещо да ги разпали. Крехкостта й някак я караше да изглежда повече като близначка на Хенри, не по-малко.

Двамата никога не бяха споменавали фамилните си имена, макар че един от тях веднъж каза нещо като „Серум на блаженството“, в което нямаше никакъв смисъл. Откровено казано, Сол нямаше и желание да ги опознава по-добре, а зад гърба им ги наричаше „Леката бригада“^[1], макар че според него бяха леки предимно в главите.

Когато най-после застана пред тях, Сол ги поздрави с кимване и дрезгаво „здравейте“, а те, като по навик, се държаха така, сякаш е продавач в селската бакалия, а фарът — бизнес, предлагащ някаква услуга. Без разрешението на близнаците от парковата служба щеше да им тресне вратата в носа.

— Сол, не изглеждаш особено щастлив, въпреки прекрасния ден — отбеляза Хенри.

— Сол, денят наистина е прекрасен — допълни Сюзан.

Той се насили да кимне и да се усмихне кисело, което накара и двамата да се присвият от смях. Не им обърна внимание.

Докато отключваше вратата, продължаваха да говорят. Винаги държаха да говорят, въпреки че той би предпочел просто да си свършат работата. Този път ставаше дума за нещо, наречено „некромантно удвояване“, свързано, доколкото успя да схване, с изграждането на стая с огледала и тъмнина. Беше странен термин и той не обърна внимание на обясненията им, защото не виждаше връзка с фара и собствения си живот там.

Хората тук не бяха невежи, но бяха суеверни, а като се има предвид, че морето си играеше с живота им, никой не можеше да ги вини. Какво лошо имаше в това, някой да носи талисман на врата си или да казва по няколко молитвени думи за безопасността на свой близък? Натрапниците, които се опитваха да разберат всичко, да „проучват и анализират“, както се изразяваше Сюзан, отблъскваха хората, защото превръщаха трагедиите в нещо тривиално. Но след време се свикваше с Леката бригада, също като с тия плъхове в небето, чайките. В мрачните си дни почти се беше научил да не се муси на присъствието им. Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?^[2]

— Хенри мисли, че фарът би могъл да служи в голяма степен като такава стая — заяви Сюзан, като че това беше някакво голямо и смайващо откритие. Ентусиазмът й му се стори сериозен и искрен, но в същото време лекомислен и аматьорски. Понякога двамата му напомняха на пътуващите проповедници, които си опъваха палатките в покрайнините на малки градчета, заредени с плам и убеждения, но почти нищо друго. Понякога дори ги смяташе за шарлатани. Първия път, когато ги видя, на Сол му се стори, че Хенри спомена как са изследвали рефракцията на светлината в един затвор.

— Запознат ли сте с тези теории? — попита Сюзан, докато се качваха по стълбите; беше се украсила с фотоапарат, окичен на врата, и куфарче в ръката. Хенри се опитваше да изглежда хладнокръвно и не каза нищо. Той се бореше с тежкото оборудване, част от което беше натъпкано в кашон — микрофони, слушалки, уреди за отчитане на ултравиолетово излъчване, осеммилиметрова лента, няколко апарата с циферблати, копчета и други индикатори.

— Не — отвърна Сол, най-вече за да се противопостави, защото Сюзан често се държеше с него като с човек без всякаква култура, взимаше грубостта му за невежество, небрежното му облекло — за простовато. Освен това, колкото по-малко говореше той, толкова по-спокойни се чувстваха те в негово присъствие. Същото беше някога с потенциалните дарители в църквата. Пък и истината беше, че той не знаеше за какво говори тя, също както не знаеше какво има предвид Хенри, като казва, че изучават „теуаа“ или „терора“ в района, дори когато му го каза буква по буква като „тероара“.

— Пребиотични частици — рече Хенри с приветлив, макар и пресипнал глас. — Призрачна енергия.

Докато Сюзан допълваше думите му с протяжна лекция за огледалата и нещата, които биха могли да надничат от тях, и как човек може да погледне нещо с периферното си зрение и да научи повече за действителната му природа, отколкото ако го гледа директно, Сол се чудеше дали двамата с Хенри са любовници; внезапното й въодушевление за свръхестествената част на екипа им можеше да има съвсем прозаични корени. Това също би обяснило истеричния й смях долу. Не особено великодушна мисъл, но му се искаше да се наслади на спомена от нощта, прекарана с Чарли.

— Ще се видим горе — каза той накрая, след като съвсем му писна, и тръгна бързо нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, докато Хенри и Сюзан се тътреха след него и скоро се скриха от погледа му. Искаше да си спечели колкото може повече време горе сам. Правителството задължително щеше да го пенсионира на петдесет, но той възнамеряваше и тогава да бъде в също толкова добра форма, както сега. Въпреки прищракванията в ставите.

Когато стигна на върха, почти без да се е задъхал, Сол с радост намери помещението така, както го беше оставил. Прожекторът беше покрит, за да не се драска и избелява от слънцето. Трябваше само да дръпне завесите покрай парапета, за да пусне светлина. Неговата отстъпка пред Хенри само за няколко часа на ден.

Веднъж от това място беше видял нещо голямо да надипля водата отвъд дюните, нещо, подобно на сянка, но толкова тъмно и наситено сиво, че образуваше плътна гладка форма върху синия фон. Дори с бинокъла не можеше да каже какво е това същество или в какво ще се превърне, ако го гледа достатъчно дълго. Не знаеше дали в крайна сметка се е разпръснало на хиляди форми, дали се е оказало пасаж риби или цветът на водата и остротата на светлината са се променили и са заличили илюзията. В това напрежение между нещата, които можеше и не можеше да познае дори за земния свят, той се чувстваше уютно по начин, който би бил невъзможен преди пет години. Сега не му бяха нужни по-големи загадки от миговете, в които светът изглеждаше тъй чудотворен, както в някогашните му проповеди. Пък и беше хубава история за бара в селото — тъкмо от тези истории, които се очакваха от пазача на фара, ако изобщо някой очакваше нещо от него.

— Ето защо това ни интересува — как се е озовала лещата тук и каква е връзката с цялата история на двата фара — каза Сюзан зад гърба му. Май беше разговаряла със Сол въпреки липсата му и явно вярваше, че той й е отговарял. Хенри, който се влачеше зад гърба й, беше на път да припадне, въпреки че маршрутът беше станал рутинен.

Когато стовари оборудването на пода и си пое въздух, Хенри рече:

— Имате великолепна гледка тук горе. — Винаги казваше това и Сол беше престанал да отговаря любезно, беше престанал изобщо да отговаря.

— Този път за колко сте тук? — попита той. Сегашната визита продължаваше вече две седмици и той все отлагаше въпроса.

Хенри присви очите си с тъмните кръгове около тях.

— Този път разрешителното ни дава достъп до края на годината.

Заради някаква стара травма или родилна злополука главата му беше изкривена надясно, особено докато говореше, и дясното му ухо почти докосваше рамото. Придаваше му някакъв механичен аспект.

— Само да ви напомня: можете да докосвате фара, но не и да влияете по какъвто и да било начин на работата му.

Сол го повтаряше всеки ден, откакто се бяха върнали.

Преди им бяха хрумвали странни идеи какво може и какво не може да правят.

— Спокойно, Сол — каза тя и той изскърца със зъби, като чу малкото си име. В началото го наричаха мистър Еванс, което той предпочиташе.

Изпита повече от обичайното детинско удоволствие, когато ги намести върху килимчето, скриващо капака в пода и преобразеното помещение, в което преди навлизането на автоматиката стояха материалите и уредите за поддържането на фара. Като укриваше тази стая от тях, имаше чувството, че скрива и част от съзнанието си от експериментите им. Освен това, ако тези двамата бяха толкова наблюдателни, за колкото явно се мислеха, щяха сами да се досетят какво означава внезапното сгъстяване на стъпалата близо до върха.

След като се увери, че са се настанили и надали ще пипнат нещо, той кимна и излезе. Докато слизаше, му се стори, че чува звук на строшено отгоре. Не се повтори. Поколеба се, после сви рамене и продължи надолу по витите стълби.

 

 

Сол се зае с работа долу и подреди бараката с инструменти, която беше потънала в безпорядък. Не един турист, разхождащ се наоколо, бе останал изненадан да види пазача на фар да обикаля из прилежащата му земя като рак отшелник без черупката си, но в действителност тук имаше много неща за вършене; бурите и соления въздух щяха да съсипят всичко, ако не беше неговата бдителност. През лятото беше по-трудно заради жегата и хапещите мухи.

Момичето, Глория, се промъкна, докато оглеждаше лодката, която държеше зад бараката. Бараката беше разположена върху един хребет от почва и черупков варовик, успореден на брега, и морето често освежаваше малките езерца, пълни с анемони, морски звезди, сини раци, охлюви и морски краставици.

Беше висока и изглеждаше по-голяма от деветте си години („Девет и половина!“) и макар понякога да залиташе по скалите, в младия й ум рядко имаше залитане, което възхищаваше Сол. Собственият му ум на човек на средна възраст от време на време трудно превключваше.

Ето я отново тук: набита фигура в зимна екипировка — джинси, яке с качулка и пуловер отдолу, дебели ботуши с широки подметки. Докато той приключваше с лодката и докарваше компост с количката, тя му говореше. Не спираше да говори, още откакто започна да идва тук преди около година.

— Знаеш ли, че моите прадеди са живели тук — бърбореше тя. — Мама казва, че са живели точно тук, на мястото на фара.

Имаше необичайно дълбок и равен глас за възрастта си, който понякога го смайваше.

— И моите, дете — отвърна Сол, като обърна количката върху купчината с компост. Макар истината да беше, че роднините му от другата страна бяха странна комбинация от контрабандисти на спиртни напитки и фанатици, които, както той обичаше да казва в бара, бяха „дошли по тия земи, за да избягат от религиозната свобода“.

Глория помисли малко над твърдението на Сол и заяви:

— Не и преди моите.

— Има ли значение?

Той забеляза, че е пропуснал да запълни една цепнатина в лодката.

Детето се намръщи — толкова силно, че я усети зад гърба си.

— Не знам.

Сол я погледна; беше спряла да прескача от скала на скала и беше решила, че е по-добре да пази равновесие върху една опасно остра скала. Сърцето му подскочи, но той знаеше, че тя никога не се подхлъзва, въпреки че често изглеждаше в опасност, а всеки път, когато й го казваше, не му обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че да — продължи разговора тя. — Според мен има.

— Аз съм една осма индианец. И аз съм бил тук. Част от мен. — Каквото и да значеше това. Един далечен роднина му бе казал за работата на фара, която никой друг не беше пожелал.

— И какво от това — каза тя, като скочи на друг остър камък и размаха ръце, за да запази равновесие. Сол стреснато направи няколко крачки към нея.

През голяма част от времето му досаждаше, но още не беше успял да я разкара. Баща й живееше някъде в средата на страната, а майка й, която работеше на две места, обитаваше бунгало нагоре по брега. Поне веднъж седмично й се налагаше да шофира до далечния Блийкърсвил и вероятно бе преценила, че хлапето може да се оправя и само от време на време. Особено ако пазачът на фара му хвърля по едно око. А той излъчваше такова очарование за Глория, че дори скучната работа в бараката и курсовете с количката до купчината с компост не успяваха да го развалят.

През зимата тя бездруго прекарваше много време сама на тинестия бряг на запад — пъхаше клечки в дупките на рачетата, гонеше полуопитомени кошути, взираше се в изпражненията на койоти или мечки, сякаш криеха някаква тайна. Каквото й попаднеше.

— Кои са тези странни хора, които се мотаят наоколо? — попита тя.

Сол едва не се разсмя. Тук, на този забравен бряг имаше много странни хора, включително и той самият. Някои се криеха от правителството, други — от себе си, трети от съпруг или съпруга. Неколцина вярваха, че създават свои собствени суверенни държави. Имаше и такива, които вероятно изобщо не пребиваваха законно в страната. Хората тук задаваха въпроси, но не очакваха откровени отговори. Само оригинални.

— За кого по-точно говориш?

— За тези с лулите.

Сол се замисли за момент и дори си представи как Хенри и Сюзан подскачат по брега, захапали лули и яростно смучещи от тях.

— Лули. О, това не бяха лули. Нещо друго беше. — Повече приличаха на ароматни спирали срещу комари. Беше им позволил да ги оставят в задната стаичка на приземния етаж за няколко месеца миналото лято. Но как, по дяволите, ги беше видяла Глория?

— Кои са те? — настояваше тя, като балансираше вече върху два камъка, и Сол малко се успокои.

— От онзи остров нагоре по брега са. — Така беше — базата им все още беше разположена на остров Фейлиър, където живееха десетки такива, обикновено бедняшко селище. „Правят изпитания“, гласеше мълвата в селския бар, където наистина ценяха хубавите истории. Частни учени с разрешение от правителството за различни измервания. Слуховете обаче намекваха, че Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания има и по-зловещи кроежи. Дали подредеността, прецизността на някои от тях или дезорганизацията на другите бяха довели до такива приказки? Или бяха просто плод на шепа отегчени, пияни пенсионери, излезли от фургоните си, за да разпространяват клюки?

Истината беше, че той не знаеше какво правят на острова, нито какво възнамеряват да правят с оборудването си на приземния етаж, нито дори какво вършеха Хенри и Сюзан на върха на фара в този момент.

— Те не ме харесват — заяви Глория. — И аз не ги харесвам.

Сол се подсмихна, развеселен най-вече от дръзката й стойка и скръстените ръце, с които го каза, все едно вече ги беше набелязала за вечни врагове.

— На мен ли се смееш?

— Не — отрече той, — не, не ти се смея. Ти си любопитен човек. Задаваш въпроси. Затова не те харесват. Това е всичко.

Хората, които задават въпроси, невинаги обичат на тях да им задават.

— Какво лошо има във въпросите?

— Нищо. — Всичко. Щом се появяха въпроси, сигурното ставаше несигурно. Въпросите откриваха пътя на съмнението. Баща му го беше казал. — Не им позволявай да задават въпроси. Вече им даваш отговорите, дори да не го знаят.

— Но ти също си любопитен.

— Защо го казваш?

— Ти пазиш светлината. А светлината вижда всичко.

 

 

Светлината можеше и да вижда всичко, но той беше забравил няколко последни задачи, няколко последни неща, които щяха да го задържат извън кулата на фара по-дълго, отколкото му се искаше. Той премести количката върху чакъла до комбито. Чувстваше някакво смътно напрежение, сякаш трябваше да нагледа Хенри и Сюзан. Ами ако бяха намерили капака в пода и бяха направили някоя глупост, като например да паднат и да счупят странните си малки вратлета? В този миг погледна нагоре и видя Хенри, надвесен над парапета. Почувства се глупаво, като параноик. Хенри му помаха… или беше някакъв друг жест? На Сол му се зави свят и се завъртя, дезориентиран от яркото слънце.

Само за да види нещо лъщящо на земята, полускрито от едно растение сред тревата, където преди два дни беше намерил умряла катерица. Стъкло? Ключ? Тъмнозелените листа образуваха неравен кръг и скриваха предмета в основата си. Той коленичи, засенчи очи, но блестящият предмет оставаше скрит от листата… или самият той беше част от листо? Във всеки случай беше нещо изключително нежно, а в същото време по някакъв извратен начин му напомняше на четиритонната леща високо над главата му.

Слънцето в гърба му беше шепнеща корона. Напичаше, но лекият ветрец повдигаше листата на малките палми с тихо шумолене. Момичето стоеше някъде зад него и пееше безсмислена песничка. Беше слязла от скалите, без да я забележи.

В този момент не съществуваше нищо, освен растението и лъщенето, което не можеше да идентифицира.

Ръкавиците още бяха на ръцете му. Той коленичи до растението и като размести листата, се пресегна към блестящия предмет. Дали не беше мъничка, меняща се спирала от светлина? Напомняше му на гледка в калейдоскоп, само че наситено бяла. Каквото и да беше, то се въртеше, блестеше и убягваше на грубата му хватка; започна да му прималява.

Сол притеснено понечи да се отдръпне.

Беше късно. Усети как парченце се забива в палеца му. Нямаше болка, само натиск и после изтръпване, но въпреки това той подскочи от изненада, извика и размаха ръка. Неистово свали ръкавицата си и огледа пръста си. Съзнаваше, че Глория го наблюдава и не знае как да тълкува поведението му.

На земята вече не лъщеше нищо. Не се виждаше никаква светлина до основата на растението. И в палеца нямаше болка.

Сол бавно се отпусна. Пръстът му не пулсираше. Не се виждаше входно отверстие, нямаше никаква следа. Той вдигна ръкавицата си и я огледа, но не видя скъсано.

— Какво има? — попита Глория. — Ужили ли те нещо?

— Не знам.

Почувства друг поглед върху себе си и се обърна. Там стоеше Хенри. Как беше слязъл толкова бързо по стълбите? Нима беше изминало повече време, отколкото му се струваше?

— Да… нещо не е наред ли, Сол? — попита Хенри, но Сол не усети загриженост в гласа му. Защото нямаше такава. Само особено нетърпение.

— Не, нищо — отвърна той неспокойно, без да знае защо. — Убодох си палеца.

— През ръкавиците? Трябва да е било голям трън.

Хенри оглеждаше земята, все едно е изгубил любимия си часовник или портфейл с пари.

— Добре съм, Хенри. Не се притеснявай. — Яд го беше, че изглежда глупаво, но му се искаше Хенри да му повярва. — Може да ме е ударил ток.

— Може… — Очите на младия мъж светеха като далечен студен фар, сякаш Хенри излъчваше съвсем друго послание.

— Няма нищо — повтори Сол.

Нищо.

Така ли беше?