Джеф Вандърмиър
Приемане (7)

006: Директорът

Има едно място, което като дете наричаше най-далечната далечна точка — където можеше да се преструваш, че си единственият човек на света. Беше те малко страх да стоиш там, но и те изпълваше с особен покой, с чувство на сигурност. Отвъд тази точка, и в двете посоки, винаги се връщаше и още се връщаш. Но за един момент, дори сега, с Уитби до себе си, си толкова отдалечена, че на мили околовръст няма нищо и ти го усещаш. Усещаш го силно. Отначало си нервна, след това леко уморена, а после попадаш в тази съвършено неподвижна гледка, в която храсталаците се превръщат в мочурища, и сладководния канал — буфер между тях и соленото блато, а накрая идва и морето. Там, където преди се виждаха видри, сега се чуват дъждосвирци. Поемаш си дълбоко въздух и се отпускаш в пейзажа, тръгваш по брега на този земен рай, подмладен от съвършената му застиналост. Вече не чувстваш умора в краката си и не се боиш от нищо, дори от Зона X; не ти е останало място за спомен, мисъл и каквото да било друго, освен за този момент, и този, и следващия.

Скоро обаче това чувство изчезва и двамата с Уитби, оцелели от топографската аномалия, се озовавате сред останките на майчиния ти дом. Само един под и няколко стени с толкова избелели тапети, че шарката им не се вижда. Пропадналата, разбита веранда и очуканите, изгнили широки дъски, по които се стигаше до дюните, а оттам — до метално синьото море, което подмята бели гребени нагоре и отново ги придърпва към дълбините си. Може би не биваше да идваш тук, но имаше нужда от нещо поне малко нормално, нещо, което да извика в паметта ти онези дни, отпреди всичко да се обърка — дните, които тогава ти се струваха толкова обикновени.

„Не ме забравяй“, бе казал Сол тогава, сякаш говореше не само от свое име, но и от името на майка ти, и на целия забравен бряг. Вече наистина забравен — сега, когато Уитби стои в единия край, а ти — в другия, защото ти е нужно пространство. Той не е сигурен в теб и ти определено не си сигурна в него. Уитби искаше да се откажете след кулата, но ти нито за миг не помисли, че можеш да си тръгнеш просто така. Това някога беше твой дом и Уитби няма да те спре, колкото и да протестира, да хленчи и да се опитва да се измъкне, или да те умолява веднага да се върнете през границата.

„Къде ти е оптимизмът сега?“, иска ти се да го попиташ, но той така или иначе не е в твоя свят.

Някога, отдавна, на пода в къщичката са били напалени един-два огъня — в бившата дневна, под заслона на една от провисналите стени. Черните петна са доказателство, че дори след настъпването на Зона X тук известно време са живели хора. Дали майка ти е палила тези огньове?

Подът е покрит с мъртви бръмбари, размазани на лъскави изумрудени парченца, а петролно зеленият мъх и дебелите пълзящи растения образуват хаотично море. В храстите навън подскачат мушитрънчета и дървесници, кацат на перваза на зиналия прозорец, който гледа към сушата, после отлитат. Същият прозорец, обърнат към обраслата в треви и храсти алея, през който се взираше в очакване на баща си.

Отдавна ръждясали и изгнили консерви и дебел пласт от пръст, изригваща от ъглите през проядените дъски или това, което е останало от тях. Аномалията на напуканите, стари, трудно разпознаваеми чинии, натрупани в мивката, паднала от собствената си тежест и преобразена от плесента и лишеите; изгнилите шкафове отдолу.

Усещаш съжаление за нещо, което си допуснала да потъне в забвение. Никой никога не казва на експедициите, че тук са живели хора, че са работели тук, напивали са се тук, слушали са музика тук. Хора във фургони, бунгала и фарове. По-добре да не мислят, че е имало хора, да си го представят празно… но сега ти се иска някой да запомни, да се знае какво е изгубено, дори и да е било съвсем малко.

Уитби стои като натрапник, докато ти оглеждаш наоколо; знае, че криеш нещо от него. Равната, мрачна линия на устните му, негодуванието в погледа му — естествени ли са или Зона X вече го обръща срещу теб? Когато изскачаш от кулата, избягала от онова, което се е надигнало с такава скорост към теб, го намираш все така пищящ, да бръщолеви за нещо, което го е нападнало. „Нямаше никакъв звук. Нищо. После… една стена зад гърба ми, която мина през мен. И изчезна.“ Но след това не каза нищо повече, а и ти не сподели какво си видяла, преди да прелетиш през последните стъпала към светлината. Може би и двамата сте убедени, че другият няма да повярва. Може би и двамата искате първо да се върнете в света.

В къщата няма мъртви тела, но какво си си мислила? Че ще я намериш сгушена на това място, увита в пашкул, който да я спаси от бедствието, променило света около нея? Майка ти никога не е била такава. Ако е имало нещо, с което да се бие, е щяла да се бие. Ако е имало на кого да помогне, е щяла да му помогне. Ако е можела да избяга, за да се спаси, е щяла да се спаси. В сънищата ти тя е устояла, също като теб, с надежда за избавление.

Докато седиш във фоайето на „Стар Лейнс“ и пишеш нещо, къщата се връща в спомените ти в странни моменти, заедно с фара. И това обсебващо желание, което като силно течение те завлича във водата, тази потребност да знаеш, надделяваща над страха. Шумът от среднощните вълни на прилива, прозорецът в стаята ти в дървената къща на майка ти, от който морето под лунната светлина изглеждаше като множество метално сини линии, притиснали помежду си тъмната вода. Понякога тези линии биваха прекъснати от нейната фигура, която се разхождаше по брега късно среднощ, будна от мисли, които никога не споделяше, обърнала лице към водата. Сякаш още тогава е търсела отговора, който ти търсиш сега.

— Какво е това място? — пита отново Уитби. — Защо сме тук?

В гласа му проличава напрежение.

Ти не му обръщаш внимание. Иска ти се да му кажеш, че си израснала тук, но той вече е преживял твърде голям шок, а и все едно, като се върнете, ще трябва да се разправяш с Лаури и Агенцията. Ако се върнеш.

„Виждаш ли онази обрасла сянка? Това беше моята стая — би му казала, ако можеше. — Родителите ми се разведоха, когато бях на две. Татко си тръгна — той всъщност беше нещо като дребен мошеник — и мама ме отгледа, само зимните ваканции прекарвах при него. Докато не останах там завинаги, защото вече не можех да се прибера вкъщи. Той ме лъжеше за причината, докато не пораснах, и може би е бил прав. Цял живот съм се чудила какво би било да дойда отново тук, на това място. Понякога дори съм си въобразявала, че ще намеря някакво съобщение, нещо, което мама предвидливо е сложила в метална кутия или е скрила под камък. Някакъв знак, защото и сега имам нужда от послание, от знак.“

Но в къщата няма нищо, нищо, което да не знаеш, а зад гърба ти стои фарът и ти се присмива. „Нали ти казвах.“

— Не се притеснявай, скоро се прибираме — казваш на глас. — Само фарът и се прибираме.

Оставяш най-хубавото за десерт. Или най-лошото? Каква част от едно детство може да бъде унищожена или изкривена, преди новите пластове да изместят спомените?

Минаваш покрай Уитби — отривисто — защото не искаш да види, че си разстроена, че Зона X отново те смазва.

Малкото останали дъски скърцат и въздишат в неравна симфония. Птичките чирикат неспокойно в храстите, гонят се и спираловидно се издигат към небето. Скоро ще завали, хоризонтът прилича на смръщено чело, на разгневен овен, устремен към брега. Можели ли са да го видят, поне Хенри? Или е било невидимо? Отведнъж ли ги е връхлетяло? Като дете проумяваше само, че майка ти е мъртва; години трябваше да минат, преди да започнеш да мислиш за смъртта й в други измерения.

Пред очите ти е само изражението на Сол последния път, когато го видя като дете, и последният ти дълъг поглед към забравения бряг през прашното задно стъкло на колата, която сви от черния път, излезе на шосето и далечните вълни на морето се скриха.