Джеф Вандърмиър
Приемане (22)

0014: Директорът

Когато най-после се връщаш в „Съдърн Рийч“, там те чака подарък: черно-бяла снимка в рамка на пазача на фара, помощника му и едно малко момиченце, което си играе на камъните — с наведена глава и качулка, която скрива лицето й. Кръвта нахлува в главата ти и едва не припадаш; не си подозирала, че тази снимка още съществува.

„За кабинета ти — гласи бележката. — Добре би било да я закачиш на стената. По-точно, трябва. За да ти напомня откъде идваш. За годините ти на служба и лоялността ти. Любов и целувки, Джими Бой“

В този момент осъзнаваш, че в Лаури има нещо много по-сбъркано, отколкото си предполагала. Че той създава все по-зрелищни и грандиозни дисфункции, за да изпита издръжливостта на системата, преди да го е разкрила. Година след година все повече се наслаждава на незаконните си операции, не защото са тайни, а заради моментите на тръпка, в които те стават почти прозрачни, независимо дали от собствената му ръка или от ръката на съдбата.

Но откъде се бе взела снимката?

— Намери всичко, което имаме за Джаки Севърънс — поръчваш на Грейс. — Всички папки, в които се споменава и за Джак Севърънс. И за сина й, Джон Родригес. Дори и да отнеме година. Търсим някаква връзка между Севърънс — все едно кой от двамата — и Лаури.

Имаш усещането за коварен съюз, за дяволско съзаклятничество. За някакво предателство. За нещо, скрито в пролуките между камъните.

Междувременно разполагаш с растение и мобилен телефон от много стар модел — единствените следи от дръзкия ти поход. Като изключим новото чувство за изолираност, дистанция, отдалеченост от екипа ти.

Когато виждаш Уитби в коридора, понякога срещаш погледа му и кимваш с усещането за общата ви тайна. Друг път се налага да отместиш поглед, да се втренчиш в износения зелен мокет, който лъкатуши из цялата сграда. Да кажеш нещо учтиво в кафенето, да се опиташ да се потопиш в срещите около подготовката на поредната експедиция. Да се преструваш, че всичко е нормално. Наред ли е Уитби? От време на време усмивката му си идва на мястото. Някогашната му увереност и остроумие също се завръщат, но не за дълго, а после светлината в очите му премигва и угасва, изместена от мрака.

Не можеш да му кажеш нищо друго, освен „Съжалявам“, но дори това не си в състояние да изречеш. Не можеш да промениш миговете, които го промениха, освен в собствената си памет, но дори там опитите ти се осуетяват от бързото изникване на нещо отдолу, нещото, което толкова те ужаси, че изостави Сол там, на стъпалата в тунела. После си казваше, че този Сол не е бил истински, че не може да е бил истински, така че никого не си изоставила. „Не ме забравяй“, беше те помолил той някога отдавна и ти никога няма да го забравиш, но може би го изостави. Това привидение. Халюцинацията, която все още се опитваш да проумееш като нещо, различно от халюцинация, докато седиш на бара в „Чипърс Стар Лейнс“ или обсъждаш политиката на агенцията с Грейс на покрива.

Отчасти защото си донесла растението. Известно време си обсебена от всяко тъмнозелено листо, от ветрилообразната му форма, когато го гледаш отгоре, а отстрани ефектът изчезва. Ако се фокусираш върху растението, може би поне за кратко ще забравиш за Лаури, който те причаква някъде там. Може би няма да мислиш за Сол. Може би ще спасиш нещо… от нищото.

Растението няма да умре.

Няма да го нападнат паразити.

Растението няма да умре.

Няма да го убият екстремни температури. И да замръзне, ще се разтопи. И да изгори, ще се възроди.

Растението няма да умре.

Каквото и да правиш, на каквито и експерименти да го подлагаш в стерилната, ослепително бяла среда на хранилището-катедрала… растението няма да умре. Не че искаш да разпоредиш екзекуцията му, просто след взимането на множество проби учените те информират, че то отказва да умре. Че дори нарязано — можеш да го накълцаш на пет дузини ситни парченца, да ги изсипеш в мерителна чаша, да ги поръсиш като подправка върху пържола… на теория ще порасне отново в теб, ще изскочи навън, устремено към светлината.

Затова се предаваш и позволяваш пробите да бъдат занесени в Централата, така че експертите да разгадаят мистерията на това просто, обикновено растение, приличащо на всички други многогодишни растения, виреещи в умерен климат. Пробите стигат и до тайния щаб на Лаури, може би за да бъдат поставени до клетките в експерименталните му бункери, но до теб не достига нито една от техните находки. Всичко това насред неистово разрязване и кълцане на други проби в хранилището-катедрала, само и само да се увериш, че няма някакъв ефект на доминото или нещо, което си пропуснала. Но не, нищо не си пропуснала.

— Не мисля, че това е растение — казва Уитби предпазливо на една среща, рискувайки новите си отношения с научния отдел, който е прегърнал като свое убежище.

— Защо тогава виждаме растение? — Чейни съумява да предизвика всеобщо раздразнение. — Защо виждаме растение, което прилича на растение, което си е растение? Върши си растителните работи, фотосинтезира си и пие вода с корените си. Защо? Не е труден въпрос, нали? Или е? Може би е труден, не знам, по причини, които не зависят от мен. Но това ще стане проблем, не мислите ли? Да се налага да потвърждаваме, че нещата наистина са такива, за каквито ги мислим, а не някакви съвсем други неща. Помислете само за всички шибани неща, които, ако си прав, Уитби, ще се наложи да преоценяваме, като започнем от самия теб! — Той навира подпухналото си, почервеняло лице в Уитби, сякаш той е причината за всички злини, случили се на Чейни, откакто се е родил. — Защото — продължава той с нисък глас, — ако това е труден въпрос, не трябва ли да прекласифицираме всички наистина трудни въпроси?

По-късно Уитби ще те осведоми за начините, по които квантовата механика влияе на фотосинтезата, за „антената, която приема светлина, и антената, която може да бъде пренасочена“, за това, как „един организъм може да наднича от друг организъм, но да не живее там“, как растенията „разговарят“ помежду си, как общуването може да се случва по химичен път, чрез процеси, така невидими за човешките същества, че внезапната им видимост може да бъде „непоправим шок за системата“.

За „Съдърн Рийч“? За човечеството?

Уитби обаче млъква и сменя темата. Рязко.

 

 

Мобилният телефон не те обсебва толкова. Той живее при техниците от хардуерния отдел — онези с подходящите пропуски. Те обаче не успяват да го подкарат; той ги обърква, вероятно даже нервира. Нищо в него не показва повреда. Би трябвало да работи. Просто не го прави. Би трябвало да покаже на кого е принадлежал. Но не го прави.

„Като че ли е сглобен от неподходящи части. Но изглежда точно така — като нормален телефон. Само че много стар.“

Масивен ветеран на телефоните, очукан, надран и износен. Изглежда така, както ти понякога се чувстваш.

При една от визитите си го предлагаш на Лаури, като жертване на пешка. Даваш му правата над него, оставяш го да се тормози като куче с нов кокал, така че старият да си почине. Но той не го иска, настоява да го задържиш.

Нещо, което член на някоя експедиция е отнесъл там незаконно или неволно? Нещо от неотдавнашна експедиция, за което някой е сметнал, че е достатъчно старо, за да не притесни дрямката на Зона X? По време на циклите, предшестващи намесата на Лаури, твоето ръководство, примитивни и неизпитани техники.

Спомняш си най-ранните снимки и видеоматериали — на Лаури и другите в екипи, които приличат на тежководолазни костюми, предназначени специално за преминаването на границата, преди да разберете, че са излишни. Лаури се връща объркан, дезориентиран, бъбри думи, които по-късно ще повтаря отново и отново, за това, как никога нищо не може да излезе от отвора в границата, нищо, защото чакат призраци, чакат нещо отдавна мъртво, мемориал на Зона X, надгробен камък.

— Какво е накарало Зона X да го изплюе обратно? — питаш Грейс, докато седите на сигурно място на покрива на агенцията.

— Каква е била причината Уитби да бъде този, който ще го открие?

— Добър въпрос.

Подарък от мъртвия Уитби.

— Защо му е позволило да го намери?

Това може би е верният въпрос; в някои дни ти се иска да разкажеш на Грейс… всичко. През повечето време обаче предпочиташ да я предпазиш от тази информация, която е без значение за работата й, за живота й. Мъртвият Уитби и привидението на Сол някак попадаха в същата категория като признанието, че името ти не е твоето име. Че всички незначителни подробности около теб са лъжа.

Накрая, насред всичко това, идва и обаждането, мисълта за което те е изпълвало с ужас: Лаури, намислил нещо. Докато гледаш уличаващата снимка на стената: стоиш на камъните и крещиш преди или след заснемането на кадъра: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

— Време е за още една единайсет експедиция.

— Вече.

— Три месеца. Почти успяхме.

Иска ти се кажеш: „Време е да спрем да се месим, а не да започнем да се месим още повече“, но премълчаваш. Всички тези игрички. Всички тези начини, по които Лаури се опитва да контролира онова, което не може да бъде контролирано.

— Много е рано — казваш.

Още е много рано. Нищо не се е променило, освен че ти самата си се намесила и си преминала границата, а после си донесла два предмета, които не можеш да обясниш.

— А може би трябва да спреш да се държиш като пълен страхливец — отвръща Лаури. — Три месеца. Приготви се, Синтия.

Той трясва телефона; представяш си го как удря слушалката в полиран човешки череп.

Имплантират в мозъка на психолога на последната — както ще се окаже — единайсета експедиция — това, което Лаури нарича „перла на наблюдението и припомнянето“. Някаква малка част от сребърното яйце, което представлява Централата, преминаваща първо през деформиращата хватка на Лаури. Карат човека да не бъде себе си, а ти се примиряваш, за да запазиш работата си, да съхраниш близостта си с важните за теб неща.

Дванайсет месеца по-късно се връща последната единайсета експедиция и всички се държат като зомбита, а спомените им са по-мъгляви от тези на пияния ветеран в „Стар Лейнс“. Осемнайсет месеца по-късно всички са умрели от рак, а Лаури отново звъни по телефона и говори за „следващата единайсета“ и „усъвършенстване на процеса“; и ти осъзнаваш, че нещо трябва да се промени. Отново. И ако изключим варианта да опреш пистолет в главата на Лаури и да дръпнеш спусъка, остава въпросът за влиянието върху състава на експедициите, разгръщането им и куп по-дребни фактори. Неща, които вероятно няма да имат значение, но все пак трябва да опиташ. Защото не искаш никога повече да виждаш такива изгубени, празни лица, хора, оголени от нещо жизненоважно, което не може даже да се опише с думи.

* * *

След завръщането на последната единайсета експедиция и преминаването й на друго място, което и да е то, духът в агенцията още повече спада. Безчувственост? Усещането, че са преминали през толкова кризи, че емоциите трябва да се пазят, да не се изчерпят.

От записите: „Беше прекрасен ден“. „Експедицията беше спокойна, без особени събития.“ „Никакви проблеми с изпълнението на мисията.“

Каква беше мисията в техните очи? Те обаче никога не отговаряха на този въпрос. Грейс говореше за тях с почтителен тон, сякаш са станали светци. Долу в научния отдел Чейни ставаше все по-тих и сдържан, сякаш цветният телевизор на коментарите му беше заменен с едноканален черно-бял екран, който само пращи. От Централата се обади ефимерният, безплътен Питман с неясни успокоения и преднамерено безразличие в гласа, което го издаваше, че лъже.

Но ти беше видяла гърчещия се червей на корупцията на Лаури — постъпките му, сделката му с теб, която му позволи да се меси и контролира всичко, просто не си струваше.

Още по-лошото е, че Джаки Севърънс започва да прави редовни посещения, като че ли Централата се безпокои за нещо; ходи напред-назад в кабинета ти и жестикулира, докато говори, вместо да седи на едно място. Освен с Лаури, трябва да се справяш и с този пратеник на Централата от плът и кръв.

— Тя е моят надзорник — казваш на Грейс.

— А Лаури какъв е тогава?

— Партньор на надзорника? Шеф? Подчинен?

Защото не знаеш.

— Гатанка, увита в загадка — казва Грейс. — Знаеш ли какво е намислил баща й, Джак Севърънс?

— Не, какво?

— Всичко.

Толкова всичко, че Грейс още гази из него.

Когато Севърънс идва, създава усещането, че проверява инвестицията си, риска на вложението си.

— Омръзва ли ти понякога? — пита тя неведнъж и ти си общо взето сигурна, че просто се опитва да поддържа разговора.

— Не — лъжеш и изстрелваш собственото си клише. — Всички трябва да си вършим работата.

Някога, когато Джаки работеше в „Съдърн Рийч“, ти я харесваше — умна, очарователна, много я биваше за фината логистика, навлизаше дълбоко в задачите си и ги изпълняваше. Но откакто се свърза с Лаури, не можеш да рискуваш и да разчиташ, че нейното присъствие не се равнява на неговото. С Грейс отпивате по глътка бренди: „Жив бръмбар — не можеш просто да я отскубнеш от плочките на тавана.“ И блясъкът започва да чезне: понякога Севърънс ти изглежда като уморена, изхабена продавачка на щанда за гримове в универсален магазин.

Севърънс седи до теб и следи завърналите се на монитора на камерата за видеонаблюдение с кафе в ръката; проверява телефона си през минута, често се разсейва със странични разговори за други проекти, после отново се съсредоточава и задава въпроси.

„Сигурна ли си, че не са замърсени с нещо?“

„Кога ще изпратиш следващата експедиция?“

„Какво мислиш за метриката на Лаури?“

„Ако разполагаше с по-голям бюджет, за какво щеше да го използваш?“

„Знаеш ли какво търсиш?“

Не, не знаеш, това й е известно. Не знаеш дори какво гледаш — тези хора, които стават все по-изпити, докато се превръщат в живи скелети, а после вече не са и това. Психологът може би е най-изпразнен от всички — сякаш е предупреждение за теб, страничен ефект на професията от навлизането в Зона X. Внимателното вглеждане в миналото му обаче показва, че Лаури вероятно е разчитал най-много на него, може би е смятал, че професията му го прави по-силен от останалите. Обвързванията, сеансите за прекондициониране, психологичните номера несъмнено могат да бъдат възприети от един психолог, въоръжен с предварително познание. Само че той не беше успял и доколкото им бе известно, това „навито жило“ в мозъка му не бе имало никакво значение в Зона X.

„Не може да няма неща, които би направила по друг начин“, казва Севърънс.

Издаваш неопределен звук и се преструваш, че драскаш нещо в бележника си. Може би списък за пазаруване. Празен кръг, който символизира или границата, или Централата. Растение върху мобилен телефон. Или трябва да напишеш просто „Майната ви“ и да приключиш с всичко. Да прегризеш въжето на капана, поставен от Лаури.

 

 

В някакъв момент след последната единайсета експедиция взимаш черна боя от поддръжката и дебели черни маркери и отваряш безполезната врата към празната стена — остатък от недомислено преустройство на коридора. Пишеш там думите, които си намерила в топографската аномалия, думите, които знаеш, че са написани от пазача на фара (този интуитивен проблясък, получен по време на една оперативка, който ти позволява да разпоредиш по-сериозно разследване на информацията за Сол).

Рисуваш карта на всички особености на терена в Зона X. Базовият лагер, или както го наричаш сега, Миражът. Фарът, който би трябвало да бъде някаква форма на сигурност, но твърде често не е; мястото, на което отиват дневниците, за да умрат. Топографската аномалия, дупката в земята, в която се спуска всяка инициатива и внимание, за да стане мъглява и разпръсната. Островът и накрая самата агенция, която изглежда или като последната барикада срещу врага, или като неговия най-преден аванпост.

Само три години след твоето постъпване в „Съдърн Рийч“ Лаури, безпаметно пиян на партито си по случай преместването си в Централата, каза: „Адски досадно. Адски досадно ще бъде, ако победят. Ако трябва да живеем в този свят“. Като че ли в „този свят“ изобщо ще живеят хора; никое от събраните доказателства не намекваше за подобна възможност; и като че ли досадата беше най-лошото нещо и единственият смисъл на света, в който хората вече живееха, беше да намери начин да се пребори със скуката и досадата, да се погрижи „всички моменти“, както се изразяваше Уитби, когато говореше за паралелни вселени, да бъдат по някакъв начин обяснени, така че умовете да не се пълнят с празнота, която генерираха, само за да имат още по-голям капацитет да се чувстват отегчени.

А на едно друго парти, на което член на екипа изрази подобно цинично, потискащо мнение, Грейс, неустрашимата, се противопостави, сякаш отговаряше на Лаури: „Аз съм все още тук заради семейството си. Заради семейството си и заради директора, и защото не искам да предам нито тях, нито вас.“ Въпреки че не можеше да сподели със семейството си трудностите, с които се бореше в „Съдърн Рийч“ като твоя дясна ръка. Обикновеният глас на разума, когато твоят се възприема като твърде езотеричен, твърде далечен.

Докато рисуваш картата, усещаш нечий поглед върху себе си. Грейс, със скръстени в неодобрение ръце. Затваря вратата на кабинета след себе си, без да откъсва очи от теб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — питаш ти с боя в едната ръка и четка в другата.

— Да ме успокоиш, че всичко е наред.

Може би за първи път долавяш съмнение в гласа й. Не несъгласие, а съмнение, и предвид колко много неща в „Съдърн Рийч“ в последната й епоха зависят от вярата, това те обезпокоява.

— Добре съм — уверяваш я ти. — Наистина съм добре. Искам само нещо, което да напомня.

— За какво? И на кого, на екипа ли? Че ставаш все по-ексцентрична?

Пристъп на гняв от тези думи и далечен отзвук от обида. Лаури, при всичките си недостатъци, не би намерил това за странно. Би разбрал. Но пък ако Лаури решеше да нарисува карта на стената в кабинета си, никой нямаше да му задава въпроси. Щяха да питат дали може да му подържат четката, да докоснат това или онова петънце, да му донесат още боя.

Залагаш на ефекта на натрупване и за още по-голям натиск върху точката на пречупване й казваш:

— След като приключа тук, ще разпоредя да ексхумират телата на членовете на последната единайсета.

— Защо?

Грейс беше ужасена; нещо в миналото й не можеше да понесе мисълта за такова оскверняване.

— Защото мисля, че е необходимо. Което е достатъчна причина.

Преживяваш един от онези „моменти в стил Лаури“, както ще ги нарече по-късно Грейс, но той дори не е вулканичен, просто твърдоглавие.

— Синтия — казва Грейс. — Синтия, няма значение какво мисля или не мисля аз, но останалата част от екипа трябва да иска да те следва.

Още по-твърдоглава мисъл: че всъщност ти е достатъчно да те последват Лаури и Севърънс, че не можеш да висиш вечно тук. Отвратителна мисъл; образът на още трийсет и шест експедиции, изпратени там, за да се върнат само част от тях; на Грейс и Уитби, които стават все по-измъчени и цинични, все по-стари, повтарящи едни и същи действия, които няма да помогнат на никого, дори на вас самите.

— Ще довърша това, защото съм го започнала — казваш помирително.

— Защото сега ще изглежда адски глупаво, ако го оставиш така — отстъпва и тя.

— Именно. Още по-глупаво ще изглежда, ако не го довърша.

— Нека тогава ти помогна — предлага тя и особеният акцент на думите й те трогва. Винаги ще те трогва.

„Нека тогава ти помогна.“

— Добре — отвръщаш намусено ти и й подаваш другата четка.

 

 

Въпреки всичко ти все още си решена да изровиш мъртвите. Все още се чудиш как да промениш парадигмата, също както и Лаури непрекъснато се опитва да я промени. Луташ се в тази мисъл следващия уикенд при Чипър, докато играеш боулинг и у дома, докато режеш купони за бакалията, докато се къпеш, докато взимаш урок по бални танци, защото това е едно от нещата, които никога не би направила. Затова го правиш с пълното съзнание, че ако Севърънс те държи под око, ще го сметне за доказателство, че си „непостоянна“, но не ти пука. Сама се поставяш в това положение, залагаш си този капан, така че ако вече се чувстваш впримчена, вината си е твоя.

В деня, след като боядисвате вратата, Грейс, както винаги, отново се интересува какво става — не може да остави нещата току-така, но те заговаря насаме, на покрива, за чието съществуване Чейни сигурно вече подозира, точно както подозира участието на „тъмна енергия“ в поддържането на невидимата граница… „Имаш план, нали? — пита тя. — Това е част от плана. Разчитам, че имаш план.“

Ти кимаш, усмихваш се и отвръщаш: „Да, Грейс, имам план“, защото не искаш да предадеш това доверие, пък и какъв е смисълът да кажеш: „Имам само усещане, интуиция и един кратък разговор с човек, който би трябвало да е мъртъв. Едно растение и един телефон“.

В сънищата си стоиш отстрани, държиш растението в една ръка, а телефона — в другата, и наблюдаваш войната между Централата и Зона X. Чувстваш, че по някакъв фундаментален начин конфликтът им продължава не от трийсет години, а много по-отдавна — векове наред, тайни векове наред. Централата е върховната пустота, противодействаща на Зона X: безлична, антисептична, лабиринтна, непознаваема. Изправена пред фасадата, не можеш да не изразиш ужасяващо предателска мисъл: понякога се възхищаваш на фаталната жизненост на Лаури на фона на това — силует, гърчещ се на матово бял екран.