Джеф Вандърмиър
Приемане (19)

0011: Призрачната птица

Що за живот беше този, в който можеш да четеш писмо от обладания си двойник? Да живееш в спомените на друг и да ги възприемаш като реални, като втора кожа, и въпреки това толкова фалшиви. Това бе била тя някога. Това бе мислила, така бе живяла. Трябваше ли сега това да бъде животът на Призрачната птица, нейните мисли? В нея бушуваха гняв и благоговение и нямаше кой да изтласка едната емоция напред, освен тя самата. Трябваше да ги остави да се борят като втори пулс и да вярва, че реакцията й няма да бъде като огледало, което само отразява това, което вижда. Че дори да е грешка, тя е станала видима грешка — мутация, не аномалия като стенещото същество. Отдавна ронещи се кости, затънали в капана на блатата.

Имаше въпроси, които не искаше да задава, защото ако го направеше, те щяха да добият детайли, тежест и субстанция, плът и кожа, покриваща извивката на ребрата. Тя можеше да разграничи чудесата и ужасите, но Контрол можеше никога да не бъде готов за това, а и на някакво ниво беше уморително да оказва натиск, да държи на подобна цел. Струваше й се, че притиска реалността на самата Зона X, че тя самата не е научила от това, че е била себе си. Трябваше ли дори да опитва, след като знаеше, че не е честно, че всички са стигнали твърде далеч, твърде бързо, дори с тригодишната преднина на Грейс?

Вече притъмняваше, почти бе паднала нощта, и сред тишината и събиращите се сенки Грейс пое водещата роля и каза:

— Ние сме астронавти. Всички членове на експедиции са били астронавти.

Това трябваше да бъде успокоително, един вид котва, но лицето на Контрол се бе превърнало в решителна маска, която казваше, че той не иска да се занимава, че иска само да забие нос в това, което му е удобно. Той стискаше здраво жълтеещите страници на писмото на биолога в лявата си ръка, а в скута му лежеше дневникът й, който Грейс беше взела от фара. На Призрачната птица й бе интересно да го прочете, да запълни последните празни места и тези, които оставаха въпреки всичко. Бялата светлина в основата на кулата. Материализацията на пазача на фара в Пълзящия. На тези неща не вярваше, ако сама не ги е видяла. Но знаеше, че за Контрол това само ще бъде ново доказателство, нова надежда, информация, която може да им даде решение, неочаквано спасение. Сякаш пронизващият поглед и размишленията на Грейс не им стигаха.

— Ние не сме на Земята — каза Призрачната птица. Не може да сме на Земята. — Не и с такова изкривяване на времето. Не и при нещата, които е видяла биологът.

Не и ако искаха да се преструват, че има правила, макар и смътни, неясни, неприложими. Ами ако беше вярно? Или времето бе станало ирационално и непоследователно?

Пак тази неохота и дистанцията, която тя създаваше между тях, докато Грейс най-после не каза:

— Това беше и моят извод; една от теориите, изказани от научния отдел.

— Като червеева дупка — каза Контрол.

Границата, до която можеше да достигне; всичко друго би било изцедено от него от сиянието.

Невярващият поглед на Грейс.

— Да не мислиш, че Зона X прави космически кораби? Че преминава междузвездни пространства? Червееви дупки? Мисли за нещо по-фино, нещо, което наднича през това, което възприемаме като реалност.

Равни, насечени думи, оголени от благоговението, което би трябвало да ги оживява. Защото бе преживяла три години повече? Защото мислеше за близките си у дома?

Контрол отвърна бавно, като хипнотизиран:

— Всичко в Зона X, което мислехме, че се разпада твърде бързо… по-голямата част просто е остарявало.

Някои неща наистина бяха много стари — останките от селото и различните утаечни пластове от дневници под капака в пода на фара. В Зона X беше минало много повече време след падането на границата, преди влизането на първата експедиция. Възможно е хората да са живели в Зона X много, много по-дълго, отколкото някой бе предполагал.

— Как така това не е било известно преди? — попита Контрол. — Как така не е било ясно преди?

Като че ли някаква стихийна сила на повторението раздаваше бърза справедливост срещу всички, които бяха възпрепятствали достъпа му до истината. Вместо това повторението само подчертаваше неведението им.

— Изопачени данни — отвърна Грейс. — Изкривени проби. Непълна информация.

— Не знам как…

— Иска да каже — намеси се Призрачната птица, — че прекалено много експедиции са се връщали дезориентирани, увредени или изобщо не са се връщали, че в Агенцията не са разполагали с надеждни проби.

Имаше предвид, че изкривяването на времето би трябвало да е по-силно в периодите на промяна на Зона X, а в останалата част — почти неизмеримо.

— Права е — потвърди Грейс. — Никога не сме имали човек, който да е живял достатъчно дълго в Зона X или да е виждал толкова ясно, да е успял да запише наблюденията си.

Противоречиви данни, противоречиви цели. Враг, който не улесняваше нещата.

— А вярваме ли на биолога? — попита Контрол.

Защото теориите на копието на биолога можеше да са подозрителни? Защото не беше готов за това, а Призрачната птица беше.

— А на мен вярваш ли ми? — отговори с въпрос Грейс. — Аз също съм виждала странни звезди нощем. Виждала съм пукнатините в небето. Живея тук от три години.

— Кажи ми тогава: как е възможно да грее слънцето, звездите, луната? Ако не сме на Земята?

— Това не е решаващият въпрос — обади се Призрачната птица. — Не и за организми, които така майсторски владеят камуфлажа.

— А кой е тогава? — попита той объркано, мъчейки се да проумее необозримата идея; болезнена гледка за Призрачната птица.

— Решаващият въпрос е каква е целта на този организъм или организми — каза Грейс. — И как да оцелеем.

— Целта ни е известна — отвърна Контрол. — Да ни убие, да ни преобрази, да се отърве от нас. Нима не е това, за което се опитваме да не мислим? Това, което директорът, ти — той посочи към Грейс, — Чейни и всички останали трябваше постоянно да потискате? Мисълта, че то просто иска да убие всички ни.

— Мислиш ли, че не сме водили тези разговори хиляди пъти? — каза Грейс. — Че не сме се въртели до безкрай в опит да се измъкнем от кръговете си?

— Хората постоянно описват модели, без да го съзнават — каза Призрачната птица. — Един организъм може да има цел и въпреки това да създава модели, които нямат нищо общо с нея.

— И какво, по дяволите? — изръмжа Контрол като уловено в капан животно. — Какво, мамка му?

Призрачната птица и Грейс се спогледаха, заместник-директорът отмести очи. Контрол не беше готов за това знание. То го прояждаше отвътре. Може би нещо конкретно щеше да отвлече вниманието му.

— Много енергия се генерира и изразходва — каза тя. — Ако границата е вид мембрана, може да я пробием някъде другаде — помисли си как изчезват нещата, когато влязат в контакт с нея.

— Но те всъщност не изчезват, нали? — каза Грейс.

— Не мисля. Мисля, че биват изпратени някъде.

— Къде? — попита Контрол.

Призрачната птица сви рамене; мислеше си за пътуването в Зона X, за опустошенията и разрушенията, които беше видяла. Руините на градовете. Реално ли беше това? Даваше ли им следа? Или ги заблуждаваше?

Мембрани и измерения. Безкрайни количества пространство. Безкрайни количества енергия. Манипулиране на молекулите без никакво усилие. Непрестанни опити за превръщане на хората в не-хора. Способност за изместване на цяла биосфера на друго място. В този момент, ако външният свят съществуваше, той щеше да изпраща радиосъобщения в пространството и да следи радиочестотите в търсене на друг разумен живот във вселената. Но Призрачната птица не смяташе, че някой получава тези съобщения. Още един начин, по който хората се ограничават от собствената си представа за съзнанието. Ами ако инфекцията беше послание, сиянието — симфония? Защита? Странна форма на комуникация? Тогава съобщението не беше получено и вероятно никога нямаше да бъде; то беше погребано в самата трансформация. Тези банални отговори просто се налагаха поради липсата на въображение, защото човешките същества не можеха даже да се поставят на мястото на корморана, бухала, кита или стършела.

А дали тя искаше да се свърже в съюз с такава липса? И имаше ли избор?

 

 

От прозореца ниските сгради се виждаха като фасади: наранени и съсипани постройки от газобетон, останали без покриви, от които извират пълзящи растения, а олющената бяла боя на стените се рони в зърнисто униние, неспособна да задържи зелената плетеница. Сред този неволен терариум: редица от малки кръстове, забити в земята, достатъчно пресни, за да са върху тела, заровени от Грейс. Може би тя лъжеше и други също я бяха последвали на острова, за да намерят участ, която тя беше успяла да избегне. Призрачната птица беше чула почти целия разговор между Контрол и Грейс; готова бе да се намеси, ако Грейс не беше свалила пистолета, насочен към главата му. Никой не можеше да я упои, ако тялото й не го желаеше. Не беше устроена така. Вече не.

Тази гледка обаче не й харесваше; чувстваше инстинктивен дискомфорт при вида на разрушения път и оголените петна по гористите хълмове, които под късното следобедно слънце напомняха по-малко на поляни и повече на рани от насилие. Прозорецът откъм страната на морето гледаше към спокойните води и сушата, която приличаше на нормална, може би дори обикновена. Разстоянието обаче маскираше опустошението на конвоя.

 

 

Зад гърба й Грейс и Контрол продължаваха да говорят, но Призрачната птица се бе оттеглила от дискусията, която се въртеше в кръг; примка, в която Контрол искаше сам да се хване, да изкопае окопите и рововете, които ще държат нещата отвън. Как е възможно това, как е възможно онова и защо: той агонизираше над това, което знаеше или си мислеше, че знае, и над онова, което никога, никога не можеше да научи.

А тя знаеше накъде води всичко това, накъде винаги водеше при човешките същества: решение какво да прави. Какво ще правим? Накъде ще тръгнем оттук? Как да продължим напред? Каква е мисията ни сега? Сякаш целта можеше да реши всичко, да опише контурите на липсващото и с чиста воля да го призове, да го накара да се появи, да го върне към живота.

Дори биологът го бе направила: беше създала модел от това, което би могло да бъде и случайно, свързвайки ексцентричния бухал с изгубения си съпруг. А той може да е бил доказателство, остатък от съвсем друг ритуал, поради което разказът й за него да е не по-точен от догадките й за БССИ. Може завинаги да знаеш отговора на въпроса „какво“, но никога да не откриеш „защо“.

Примамливостта на острова се криеше в отрицанието на „защото“ — както за биолога, така и, според Призрачната птица, за Грейс, която бе живяла тук, прояждана от тази информация, почти три години. И тя продължаваше да я гризе; облекчението от появата на други хора ни най-малко не я бе смекчило; Призрачната птица я наблюдаваше от прозореца и се чудеше дали все още крие нещо важно, дали бдителността и признаците, че не спи добре, не очертават друго, неразкрито „защо“.

В този момент се чувстваше толкова изолирана от тях, че сякаш съзнанието колко далеч може да са от Земята, колко време е минало безжалостно, ги е отблъснало от нея и сега тя ги наблюдава от границата, наднича към тях през искрящата врата.

Контрол беше започнал да се връща към по-безопасни територии и теми като пазача и Централата. Без повече галактики, които избухват в мозъка му като фойерверки, без Агенцията, превръщаща се в редут на Зона X, без хора, преобразяващи се в същества с цел, известна може би само на нещото, тропосващо небето.

— Централата през цялото време е държала острова в тайна. Заровила го е, погребала е острова, продължавала е само да изпраща експедиции на това… шибано, гадно място, на това място, което дори не е там, където би трябвало да бъде, на това шибано място, което само убива хората и не ти дава шанс дори да се бориш, защото бездруго винаги побеждава, и…

Контрол не можеше да спре. Нямаше да спре. Дори да направеше пауза, да замълчеше за кратко, пак продължаваше.

Затова след известно време го спря Призрачната птица. Тя коленичи до него и му взе писмото и дневника на биолога. Обви го с ръце и го прегърна, а Грейс отмести поглед — от смущение или в опит да потисне собствената си потребност от утеха. Контрол се мяташе в обятията й и се съпротивляваше, а тя усещаше неестествената му топлина; накрая той се успокои, спря да се бори, леко я прегърна, а после — силно. Тя не каза нищо през цялото време, защото каквото и да кажеше би го унизило, а тя държеше твърде много на него. И не й струваше нищо.

Щом той се усмири, тя се отдръпна, изправи се и насочи вниманието си към Грейс. Един въпрос все още чакаше да бъде зададен. Ни звук от сприхавите гнездящи птици, нито натрапчив шум от вълните и вятъра, само собственото им дишане и консервата с печен боб, която Грейс побутваше с крак.

— Къде е биологът сега? — попита Призрачната птица.

— Не е важно — отвърна Контрол. — Дребна подробност. Муха или птица, или нещо друго. Или нищо. Мъртва?

Грейс се изсмя по начин, който не допадна на Призрачната птица.

— Грейс?

Нямаше да й позволи да се измъкне.

— Да, определено е жива.

— И къде е?

— Някъде там.

Мелодичният звук се усили. Свърза се с далечно усещане за тежест и движение, обем и субстанция, и намерение, и още нещо в съзнанието на Призрачната птица, и нямаше никакъв начин да го отхвърли.

— Не „някъде там“.

Грейс кимна, уплашена. Това вече не можеше да им каже, след всички невъзможни неща, които се бе наложило да им съобщи.

— Биологът идва насам.

Връщаше се на мястото, на което някога бе живял бухалът. Връщаше се на мястото, на което сега се намираше нейният двойник. Този звук. По-силен. Пращенето на клони… или стволове.

Биологът слизаше по склона.

В цялото си величие и чудовищност.

 

 

Призрачната птица я видя от прозореца на площадката. Силуетът на биолога, сливащ се с нощта, постепенно се очерта, тялото й си проби път към съществуване с потрепване и тропосване сред искрящата вълна, заляла реалността на гористия хълм. Голямото туловище разтрисаше гората с грохота и трясъците на дърветата, които падаха в плъзгащия се, но същевременно тромав и приглушен мрак, и ставаха на трески от мускулите зад изумрудената луминесценция, прозираща в чернотата. Миризмата, предхождаща биолога: тежка саламура, мазнина и някаква остра, намачкана билка. Звукът, който издаваше: сякаш вятърът и морето бяха връхлетели заедно, следвани от отзвука на резониращо стенание. Търсене. Изследване. Общуване или общение. Това Призрачната птица познаваше, това разбираше.

Хълмът оживя и запълзя надолу към разрушения фар, сигурно и непоколебимо като поток от лава. Това нашествие. Тези тъмнини, преобразуващи се в могъща форма на фона на нощното небе, осветена от отраженията на облаците и още по-плътната сянка на линията на дърветата и горите.

Спускаше се към фара — тази странна тежест, този левиатан, който някак едновременно беше тук и не беше, а Призрачната птица само стоеше на прозореца и го чакаше, докато Грейс и Контрол й крещяха да се махне оттам, но тя не отиваше при тях, нито им позволяваше да я дръпнат от прозореца; стоеше там като капитан на кораб в лицето на внушителна буря, вдигаща огромни вълни. Грейс и Контрол ги нямаше, бяха избягали надолу по стълбите, когато туловището се блъсна в прозореца и вратата долу, от което се посипаха камъни и тухли. Подпря се на фара и кулата устоя, но едва-едва.

Песента беше станала непоносимо силна. Вече напомняше на басови струни на чело, на насечени гърлени звуци, на зловещо и скръбно оплакване.

Огромната фигура се простираше пред Призрачната птица с вълнистите си, размазани краища, плъзгащи се към някакво друго място. Планината-биолог стигна почти до перваза — толкова близо, че можеше да скочи на онова, което служеше за гръб. Внушението за плоска, широка глава, преливаща направо в торса. Внушението — далеч на изток, далеч над фара — за масивната крива и извивка на устата, и хълбоците, издълбани от тъмни хребети като на кит, засъхналите водорасли, висящи по тях, непоносимата миризма на океан. Зелено-белите звезди на рачетата по гърба й сред стотици миниатюрни кратери, приливни езерца от времето, прекарано неподвижно в дълбока вода, времето, изгубено в този огромен мозък. Избледнелите, матови белези от сблъсъци с други чудовища.

Имаше много, много блестящи очи, напомнящи на цветя или разтворени морски анемонии; цъфтеж на много очи — нормални, париетални и прости — по цялото тяло, живо съзвездие, откъснато от нощното небе. Нейните очи. Очите на Призрачната птица. Гледаха я в обширното си, немигащо множество.

Докато се блъскаше на долния етаж, търсейки нещо.

Докато пееше, стенеше и крещеше.

Призрачната птица се наведе през прозореца и протегна ръка през искрящия слой, сякаш пробиваше огледалото на скално езерце, за да докосне онова, което се криеше вътре… и дланите й опряха в хлъзгавата, дебела кожа, сред всички тези очи, нейните очи, които я гледаха. Тя зарови и двете си длани, за да усети гъстите, твърди мигли, извитите гладки повърхности, грапавините и пукнатините. Всички тези очи. В множествеността им Призрачната птица видя това, което те виждаха. Видя себе си, надвесена от прозореца. Видя, че сега биологът съществува отвъд локации и пейзажи, а другите хоризонти се събират в надигаща се размазана вълна. Между двете премина нещо безсловесно, но дълбоко. В този момент тя разбра биолога по начин, по който никога не я бе разбирала досега, въпреки общите им спомени. Може да беше захвърлена на планета далеч от дома. Може да наблюдаваше превъплъщение на себе си, което не проумява докрай, но въпреки всичко… имаше връзка, имаше разпознаване.

Тук нямаше нищо чудовищно; само красота, само величието на добрия дизайн, на сложното планиране — от дробовете, които позволяваха на съществото да живее на сушата, до огромните цепки на хрилете от двете страни, стиснати здраво, но готови да се отворят, за да вдишат дълбоко морската вода, щом биологът отново се отправи към океана. Всички тези очи, всички тези временни езерца, пъпките и ръбовете, дебелата, здрава кожа. Животно, организъм, който никога не бе съществувал и който би могъл да принадлежи на неземна екология. Да преминава не само от сушата към водата, но и от едно далечно място към друго, без да му е нужна врата в граница.

Гледаше я със собствените й очи.

Виждаше я.