Джеф Вандърмиър
Приемане (35)

0027: Пазачът на фара

Сол се събуди, легнал по гръб под фара и покрит с пясък, а Хенри лежеше свит до него. Още беше тъмно, в черното небе се процеждаше наситено синьо, но необятното пространство беше изпъстрено със звезди. Знаеше, че умира, че сигурно е натрошен на стотици парчета, но не се чувстваше така. По-скоро изпитваше особено безпокойство, което постоянно нарастваше, без да крие нищо зад себе си. Нямаше я агонията от падането, от пронизващата болка от счупените кости. Нищо подобно. Може би беше в шок?

Сиянието обаче беше там, заедно с нощта, която го гледаше с хиляди блестящи очи, и успокоителният плисък и шепот на прибоя, а когато се обърна настрани с лице към морето, видя тъмните сенки на нощните чапли с характерните гребени; кълвяха малките сребърни рибки, които се гърчеха в мокрия пясък.

Изпъшка и макар да очакваше да падне отново, което така и не стана, Сол се изправи без залитане и подпиране, изпълнен със страховита сила. Дори рамото му беше добре. Не беше ранен или пък беше толкова тежко ранен и дезориентиран, че явно краят му наближаваше. Всичко, което минаваше през главата му, се превеждаше с думи, тревогата му се изразяваше с език и той отново я потисна, защото някак знаеше, че ако я пусне наяве, значи се е предал и не му остава много време.

Вдигна очи към прожектора и отново си представи падането. Нещо вътре го беше спасило, беше го защитило. Когато се удари в земята, не беше той — полетът се беше превърнал в спокойно, леко падане, като какавида, нежно целунала земята. Беше намерил покой, сякаш попаднал на предопределеното си място.

Погледна към Хенри и видя, въпреки гъстия мрак, че и той е още жив, вперил далечен поглед в него като звездите горе. Този поглед идеше към Сол от през векове и необятни, непреодолими разстояния. Блажен и смъртоносен. Жалък убиец. Паднал ангел, опустошен от времето.

Сол не искаше да усеща този поглед върху себе си. Отдалечи се от Хенри, слезе по-близо до водата. Чарли беше някъде там, в морето, и ловеше риба. Искаше му се да е до него, но беше готов да го отблъсне, да го запрати още по-далеч, та това, което бе обладало него, да не засегне и приятеля му.

Тръгна към купчината камъни, по които обичаше да се разхожда Глория, сгушили езерца от прилива. Седна тихо и се опита да си върне усещането за самия себе си.

Струваше му се, че вижда в морето гърбовете на левиатаните, които се надигаха през повърхността, а после се връщаха в дълбините. Усети миризма на мазут, бензин и химикали; водата вече стигаше почти до краката му. Плажът беше осеян с пластмаси и други боклуци, почернели парчета метал, варели и тръби, пълни с водорасли и рачета. Останки от кораби. Изхвърлени предмети, каквито не бяха докосвали този бряг, а сега бяха тук.

Звездите се движеха с бясна скорост по безлунния небосклон и той чуваше гръмовните им писъци, докато се стрелкаха все по-бързо и разпадаха с дълги ленти и флагове от светлина.

Хенри се приближи като тромава сянка. Сол не се страхуваше от него.

— Мъртъв ли съм?

Хенри не отговори.

След миг:

— Ти вече не си истинският Хенри, нали?

Онзи пак не отговори.

— Кой си?

Хенри погледна към Сол и отново отмести очи.

Чарли в лодката, насред морето, ловеше риба в нощта, далеч от всичко това, каквото и да беше то; чувството набъбваше в Сол като живо и се мъчеше да излезе от него. С все по-голяма сила.

— Ще видя ли отново Чарли?

Хенри се обърна и тръгна по плажа, натрошен и нестабилен. След няколко крачки още нещо в него се пречупи и той се строполи върху пясъка, пропълзя няколко метра и замря. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Надигаше се нещо като вълна. Нещо приближаваше към него. Почувства се едновременно слаб и неуязвим. Така ли ставаше? Това ли бе един от начините Бог да те прибере?

Не му се искаше да си тръгне от света, но вече знаеше, че го напуска или светът напуска него.

Сол успя да се качи в пикапа си. Чувстваше как болестта прелива, знаеше, че каквото и да се случи, той няма да може да го контролира, защото то не бе в ничия власт. Не искаше обаче да стане тук, на брега, близо до фара. Не искаше изобщо да се случва, но знаеше, че решението не зависи от него. В главата му избухваха комети; видение на ужасяваща врата и онова, което бе излязло от нея. Подкара по коловозите на пътя, като от време на време завърташе бясно кормилото в опит да избяга от себе си, макар да беше невъзможно. Мина през спящото село. Черен път след черен път. Чарли в морето. Добре, че не беше там. Главата му пулсираше. Сенките раждаха сенки, от устата му напираха думи, които нямаха търпение да излязат навън; шифър, който не можеше да разгадае. Имаше чувството, че нещо е приковало вниманието си върху него. Не можеше да избяга от усещането за радиосмущения и вълни, комуникация, притискаща границите на мозъка му.

Нямаше как да продължи; стигнал бе до най-отдалечената част на забравения бряг — боровата гора, върху която никой нямаше претенции, която никой не желаеше, в която никой не живееше. Спря и слезе. Силуетите на тъмните дървета, звуците на совите, безбройните шумоления, лисицата, която се спря и го погледна без страх, звездите, които се въртяха и стрелкаха горе.

Запрепъва се в мрака, подпираше се на палмите и клоните на храстите, пробиваше си път през шубраците, стъпи с крак в черната вода, отдръпна се назад. Остра миризма на лисича пикня, усещане за животно или животни, които го гледат. Опитваше се да запази равновесие. Опитваше се да запази самообладание. В главата му обаче се отваряше цяла вселена, пълна с образи, които не разбираше и не можеше да разбере.

Цъфтящо растение, което не може никога да умре.

Дъжд от бели зайци, посечени посред скока си.

Жена, която се навежда над скално езерце, за да докосне морска звезда.

Зелен прах от труп, разнесен от вятъра.

Хенри, застанал на върха на фара, гърчи се и трепери, докато приема сигнали някъде от много, много далеч.

Мъж с военна униформа, който се препъва по забравения бряг, а всичките му другари са мъртви.

И светлина, която го намери отгоре, прикова го на място и извърши някаква жизненоважна трансакция.

Усещане за мъртви листа. Миризма на пламтящ огън. Далечен лай на куче. Вкус на пръст. Над главата му — преплитащи се клони на борове.

В съзнанието му се издигаха странни разрушени градове, а с тях и искра, обещаваща спасение. И каза Бог, че е добро. И каза Бог: „Не се съпротивлявай.“ Само че единственото му желание беше да се съпротивлява. Вкопчен в Чарли, в Глория, даже в баща си. Баща му, който проповядваше, изпълнен с вътрешна светлина, сякаш обладан от нещо по-велико и неподвластно на езика.

Накрая Сол не можеше да продължи повече в тази пустош, с него беше свършено и го знаеше, заплака, падна и почувства как това нещо в него пуска котва в земята; усещането бе чуждо като всичко останало и в същото време някак познато, сякаш му се е случвало стотици пъти. Едно съвсем малко нещо. Тресчица. И в същото време голямо като цели светове, и той никога нямаше да го разбере, дори когато го превземеше напълно. Последните му мисли, преди мислите му да станат чужди и повече никога — негови: може би в това няма нищо срамно, може би мога да го понеса, да се преборя. Да се примиря, но без да се предавам. И погледна назад зад себе си, към морето, неспособен да каже името, само три прости думи, които изглеждаха крайно недостатъчни, но други нямаше.

Малко по-късно се събуди. Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на палтото му, докато вървеше тежко по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше нанесла съществени щети нито тук, нито в селото.

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки.

В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.