Джеф Вандърмиър
Приемане (31)

0023: Директорът

Връщаш се към това, което познаваш или си мислиш, че познаваш: фарът и Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, изпълнена с нови сили от откритието, свързващо БССИ и Джак Севърънс. Внимателно прехвърляш всички папки по три-четири пъти, налагаш си още веднъж да прегледаш историята на фара и разрушения му побратим на острова.

В някои мигове виждаш лицето на Хенри — далечен блед кръг, който постепенно се приближава, докато си в състояние да опишеш всяка противна подробност. Не знаеш какво иска да каже; знаеш само, че не можеш да го отпъдиш просто така. Гризе те като неотворено писмо, което всички уверено предсказват, че ще съдържа нещо съвсем банално.

Като дете не им обръщаше внимание, защото ти бяха антипатични. Не си търсила начин да ги запечаташ в паметта си, да уловиш детайлите; опитваше се по-скоро да ги прогониш, да ги редактираш, да ги накараш да се махнат. Тази досада, това присъствие, което видимо караше Сол да се чувства некомфортно, даже неспокойно. Но какво в тях го караше да се чувства така?

В списъка с членове на БССИ нямаше никой, който да прилича на Хенри или Сюзан, същото важеше и за случайните снимки с неидентифицирани членове. При предишните проучвания бяха проследени имената и адресите на всички, изпращани някога на забравения бряг, след което бяха проведени обширни интервюта. Отговорите бяха неизменно едни и същи: БССИ беше провеждала стандартни изследвания, обичайната смесица от научни и свръхестествени подходи. Всеки, който знаеше нещо повече, беше или останал там, или изчезнал много преди преминаването на първата експедиция през коридора към Зона X.

Още по-лошото бе, че нямаше никакви други следи от Севърънс, Джак или Джаки, като последната също изчезна от погледа й, сякаш нещо ново беше привлякло вниманието й или е разбрала, че искаш да я питаш нещо; с всеки телефонен разговор все повече се отдалечава и избледнява, погълната от Централата. Удвояваш усилията си да напипаш влиянието й в документите, но ако ти се струва, че Лаури те преследва като призрак, то Севърънс е от онези духове, които са прекалено умни, за да се материализират.

Отново гледаш филма от първата експедиция, отново се взираш във фона, в нещата извън фокус, във фара. В трепкащите сцени наблюдаваш еволюцията и деволюцията на фара от началото до последната снимка, правена от експедиция.

Докато един ден Грейс не те дръпва настрани и не казва:

— Стига толкова. Трябва да ръководиш тази агенция. И други могат да преглеждат документите.

— Кои други? За кого говориш? — сопваш се ти и веднага се разкайваш за това.

Само че „други“ няма, а времето изтича. Трябва да помниш, че на някакво ниво цялата „Съдърн Рийч“ се е превърнала в измама, и ако забравиш, че не си част от решението, ставаш част от проблема.

— Може би ти трябва малко почивка — казва Грейс. — Да погледнеш нещата отстрани.

— Няма да вземеш мястото ми.

— Не ти искам проклетото място.

Тя кипи, на път е да изригне и част от теб иска да го види, иска да разбере как изглежда Грейс, когато напълно изгуби самообладание. Но ако я тласнеш към това, ще изгуби и теб.

По-късно се качваш на покрива с бутилка бърбън, а Грейс вече е там, седнала на единия шезлонг. Сградата на „Съдърн Рийч“ е като тежък, масивен кораб, но не знаеш в каква посока е поел, не можеш дори да се вържеш за кормилото.

— Обикновено изобщо не мисля нещата, които казвам — извиняваш се ти. — Просто запомни, че не мисля това, което казвам.

Пренебрежителен звук, но съпроводен от разтваряне на ръцете и отпускане на намръщената физиономия.

— Това място е абсолютна лудница.

Грейс никога не говори така, освен на покрива.

— Откачена работа. — Преразказваш последния объркан, изстрадан монолог на Чейни относно липсата на данни. — Дори падащият жълъд разказва откъде е паднал, дори Нютон го твърди. Има траектория, мамка му, така че можеш да я проследиш по обратния път, макар и теоретично, и да откриеш мястото на дървото, от което е дошъл, поне приблизително.

Не може да се каже, че някога си разбирала повече от една трета от приказките му.

— Тези палатки са откачени като бели цици — отвръща Грейс, говорейки за замръзналите бели палатки на командния център на Съдърн Рийч на границата.

— Нашите откачени бели цици — поправяш я ти строго, като размахваш пръст. — Поне не правим дупки във водата.

След избухването на Чейни преглеждаш поредния безсмислен, непродуктивен доклад от агенцията, изследваща радиовълните за сигнали от извънземен живот. Централата неведнъж ти е предлагала да „обедините усилията си“. Те се ослушват за послания от звездите в един-два отрязъка от микровълнови области, незаети от радиопредаванията от Земята. Наричат тези честоти „дупка във водата“, защото съответстват на дължините на вълните на водорода и хидроксилната група. Изстрел в тъмното — да си мислят, че други интелигентни същества също автоматично ще гравитират към „дупката във водата“.

— А това, което търсеха, се промъкна през задния вход…

— Направи си заден вход и мина през него…

— Гледаш нагоре, а междувременно нещо минава покрай теб и ти свива портмонето — киска се Грейс.

— Напразни се оказаха водните каскади; онези предпочитат слугинския вход — заявяваш ти приповдигнато, като й подаваш бутилката. — Не можеш просто да включиш пръскачките и да напомпаш гумената водна пързалка.

Вече наистина не знаеш какво приказваш, но Грейс избухва в смях и нещата между вас се оправят, поне за известно време, а ти можеш да се върнеш отново към Хенри и Сюзан, говорещите манекени, смъртоносните досадници или просто смъртоносните близнаци.

В някакъв момент същата седмица обаче Грейс те намира да мяташ папки срещу стената и ти нямаш друго извинение, освен да свиеш рамене. Кофти ден при лекаря. Кофти ден от подготовката на експедицията. Кофти ден в проучванията. Просто кофти ден от поредица от кофти дни.

Затова решаваш да направиш нещо по въпроса.

Около месец преди дванайсетата експедиция взимаш самолета към щаба на Лаури. Макар идеята да е била твоя, не ти е приятно, че се налага да пътуваш — надяваше се да го примамиш да дойде в „Съдърн Рийч“ за последен път. Всичко около теб — кабинетът ти, разговорът в коридора, гледката от покрива — е добило нов, непреодолим оттенък, яснота, идваща от съзнанието, че скоро няма да го има.

Лаури е на последните етапи от предекспедиционната си дейност и пренася по-малко инвазивната си техника в Централата. Обича да заема ролята на инструктор, милеещ за благото на участниците в експедициите, поне по думите на Севърънс. Биологът, уверява те тя, е претърпяла „минимална намеса“. Единственото, което искаш да бъде усилено у биолога, е чувството й на отчуждение към другите хора. Искаш само вътрешно да се настрои колкото може по-добре към Зона X. Съдейки по докладите, дори не си сигурна, че има нужда от побутване в това отношение. Никой в историята на програмата не се е отказвал с такава лекота от името си.

Леко хипнотично внушение, кондициониране, свързано повече с оцеляването в Зона X, отколкото със съмнителните „добавени стойности“ на Лаури, твърденията му, че е намерил начин за заобикаляне на необходимостта на някакво ниво субектът сам да пожелае да изпълни внушеното действие — „малко фокуси и заместване“. Етапите, които си виждала описани, са идентификация, индоктринация, усилване и прилагане, но Грейс е попадала на други документи, които си служат със семиотиката на свръхестественото: „материализация, инфестация, потискане и обладаване“.

 

 

По-голямата част от вниманието на Лаури е насочено към лингвиста — доброволец с радикални схващания за ценността на свободната воля. Чудиш се дали той предпочита да среща повече или по-малко съпротива. Поемаш удара от брифинга — доклада за напредъка му, дразнещите въпроси дали си помислила за предложението му за хипнозата и кондиционирането и намека, че дори да се опиташ, не можеш да го спреш.

Честно казано, не ти пука за брифинга.

 

 

По някое време насочваш Лаури към идеята за разходка до фалшивия фар. Началото на лятото е, времето е още приятно, няма причина да седите във фоайето. Придумваш го, като залагаш на гордостта му и го молиш за пълна обиколка, като взимаш само една тънка папка, която носиш със себе си.

И така, той те удостоява с недотам славната обиколка из миниатюрния си невълшебен свят. Странната кичозност на музиката, долитаща от скритите в земята високоговорители. Далечна, но весела мелодия — не поп, не джаз, не класическа, а нещо, което с бодростта си звучи още по-заплашително.

Показва ти, че боята на върха на малкия откачен фар — какво ли би казал Сол? — е нанесена съвсем точно, както и „проклетите парчета стъкло, които някой е добавил по-късно“. Когато отваря капака в пода, виждаш долу купища неизписани дневници и скъсани, празни листа, сякаш купени от близкия магазин за канцеларски материали. Лещата не работи, но за извинение получаваш урок по история: „Някога, много отдавна, са слагали голяма тлъста птица върху клада и са я палили, за да свети“.

Тази „проклета дупка в земята“, както се изразява Лаури, е най-неточният елемент — стара артилерийска позиция с изтръгнато оръдие, от което е останал тъмен гранитен кръг, водещ със стълба към тунел, който завива и се връща към хълма зад вас, помещаващ повечето инсталации на Лаури. Слизаш няколко стъпала колкото да видиш художествената галерия на Лаури — размазаните, разфокусирани снимки, донесени от различни експедиции и закачени в рамки по влажните стени. Нещо като метаверсия на тунела, пренесена във фалшивия тунел, уверено показваща нещо непознаваемо. Мислиш си за Сол на стъпалата на истинския тунел, спомняш си как се обърна към теб, и те изпълва такова остро презрение към Лаури, че дълго стоиш там и гледаш надолу, притеснена, че се е изписало на лицето ти.

След като издаваш подходящите звуци, илюстриращи колко си впечатлена от всичко, предлагаш да продължите разходката по брега, на „свеж въздух и природа“, и Лаури склонява, победен от тактиката ти да задаваш въпроси за всяко ново нещо пред себе си, защото просто не може да млъкне, когато става дума за собствената му интелигентност. Тръгвате по една странична пътека, водеща на север покрай водата. На една скала наблизо гнездят гъски, които изглеждат злобно и двама ви, а една видра недалеч в морето те имитира като сянка.

Най-накрая насочваш разговора към БССИ. Вадиш лист хартия — онзи с връзката с „Джак Севърънс“. Посочваш му реда, макар да е подчертан с ярко розово. Представяш му го като нещо смешно, нещо, което би трябвало бездруго да му е известно. Предвид тайното му проучване на детството ти преди постъпването ти в „Съдърн Рийч“.

— Това ли е причината да работите заедно с Джаки? — питаш ти. — Че БССИ е била свързана с Централата — чрез Джак?

Лаури се замисля над въпроса с подобие на усмивка върху грапавото си лице. Усмивка и поглед в земята, който после вдига към теб.

— Затова ли излязохме тук? За това? Господи, можеше да ти го кажа и по телефона.

— Предполагам. — Усмихваш се като глупава овца пред разярения нарцистичен вълк. — Само че бих искала да знам. Преди да преминеш границата.

Колебае се, поглежда те косо и внимателно, за да открие някакъв таен мотив или замислен ход, който не е предвидил.

Ти настояваш:

— Страничен проект? БССИ е страничен проект на Централата или…?

— Да, защо не — отпуска се Лаури. — Обикновено подчинено изречение, което може да бъде съкратено всеки момент, без да наруши смисъла.

Понякога обаче подчинените изречения влияят на главните. Понякога ролите на приемника и паразита се объркват, както би се изразила биологът.

— Така си се сдобил със снимката ми при фара.

Това не е въпрос.

— Много добре! — отвръща той с искрено удоволствие. — Много вярно! Мисията ми беше да намеря доказателства, за да се погрижа да ни останеш вярна… и тогава се зачудих как така това го имаше в папката на Централата, а не беше стигнало до „Съдърн Рийч“. Запитах се откъде произлиза — и открих същия ред.

Само че Лаури имаше много по-голям достъп до информация от двете ви с Грейс.

— Много умно от твоя страна. Наистина.

Лаури се надува, гърдите му изпъкват напред; знае, че го ласкаеш, но не може да сдържи самопародията, която всъщност не е никаква пародия, защото кого засяга? Ти си бита карта. Той вероятно вече мисли за ново попълнение на твоето място. Не си си правила труда да изтъкваш името на Грейс; по тази линия работиш върху Джаки Севърънс.

— Идеята според Джак беше много проста. БССИ беше откачена идея, с малка вероятност за резултат, но ако в света наистина имаше нещо необичайно или извънземно, трябваше да го наблюдаваме, да знаем за него. Може би да му влияем или леко да го смушкаме, да дадем подходящи материали и препоръки. А ако в групата се включеха проблемни или нежелани особи, това щеше да бъде добър начин да държим под око и потенциалните подривни елементи… както и удобно прикритие за достигане до места за наблюдение, „скрити пред очите ни“ — методология, по която Централата беше много запалена по онова време. По забравения бряг имаше доста антиправителствени типове.

— Вербувахме или…

— Имахме внедрени агенти, а други убедихме да работят за нас, защото им харесваше да си играят на шпиони. Хора, които намираха тръпка в това. Не им трябваха по-дълбоки основания като Бог и родина. В което сигурно няма нищо лошо.

— Джаки също ли беше въвлечена?

— Джак не просто се пазеше. Когато Джаки започваше, малко му помогна. После дойде в „Съдърн Рийч“ и пак му помогна, за да се погрижи нищо да не излезе наяве. Само че аз разбрах, както ми се случва понякога. Знаеш, нали.

— Попадал ли си на Хенри или Сюзан в документите?

— В това, което съм виждал, никога не са се споменавали имена. Само кодови названия като „Големия влекач“ или „Призрачна активност“, или „Проклетата пържола“. Глупости разни.

Но това не беше истинският въпрос, първият истински въпрос.

— БССИ съдействала ли е съзнателно или несъзнателно за създаването на Зона X?

Лаури изглежда едновременно смаян и необяснимо развеселен.

— Не, не, разбира се. Не, не, не! Затова Джак успяваше да я държи в тайна. Просто се бяха оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Иначе щях… щях да взема мерки. — Струва ти се, че би искал да каже: Щях да ги избия до крак. — Оказва се, че Джак е въртял всичко това най-вече по своя инициатива — нещо, което, струва ми се, и двамата можем да оценим, нали?

Над вас се издигат стари бараки, колиби, бетонни бункери с бойници.

Вярваш ли на Лаури? Не, определено не.

* * *

Тесният каменист бряг, на който стоите, се намира на известно разстояние от фалшивия фар. По края расте анемична трева, а непосредствено преди водата има линия от камъни, покрити с бели лишеи. Яркото слънце за миг се изгубва в падина от облаци и сенки, а бледосинята повърхност на морето става внезапно сива.

Видрата, която вървеше след вас, се приближава. Лаури намира несекващия й монолог от цъкания и свирукания за непочтителен, може би поради предишни срещи. Разкрещява й се, но видрата продължава да си „говори“ и да изскача на неочаквани места, на които Лаури никога не би могъл да я уцели с камък, колкото и да му се иска. Ти сядаш на камъните, за да погледаш шоуто.

— Проклета шибана твар. Проклето глупаво животно.

Видрата се перчи с уловената риба, плува по гръб, а очите й се смеят — ако това изобщо е възможно.

Върти се, лъкатуши и изчезва, за да се появи отново. Камъчетата на Лаури подскачат и потъват без резултат, а видрата явно си мисли, че това е игра.

Игра, която й доскучава и по някое време решава да се гмурне за по-дълго. Лаури стои с една ръка на хълбока, а в другата стиска камък и се взира за издайнически вълнички във водата. Като че ли се мъчи да отгатне колко дълго може да задържи дъха си видрата, какво разстояние може да измине под водата и къде би излязла, за да си поеме въздух. Само че тя така и не се появява отново и той просто си остава там с камък в ръка.

Чудовище ли е Лаури? В твоите очи — да, защото знаеш, че когато стисне Централата в хватката си, когато се добере до онези части от нея, които иска да се смеят и танцуват под неговата палка, и когато след това тази хватка, двойниците и огледалните отражения отслабнат, както се случва с всяка власт, основаваща се на терор, на твърде много места ще останат необратими следи от неговата ръка и воля. Призракът му ще броди дълги години и ще слага своя отпечатък върху умовете на хората, така че дори всички подробности за човека, известен като Лаури, да бъдат внезапно заличени от всички системи, те ще успеят да реконструират образа му от силата и мощта на влиянието му.

Изваждаш снимка на мобилния телефон, смушкваш го с нея, принуждаваш го да я вземе. Лаури пребледнява, опитва се да ти я върне, но ти няма да му позволиш. Той държи в едната си ръка снимката, в другата — камъка, предназначен за видрата. Пуска камъка, но не поглежда пак към снимката.

— Лаури, мисля, че излъга за този телефон. Мисля, че това е твоят телефон. От първата експедиция.

Докато изричаш думите, усещаш, че може би стигаш твърде далеч, но след малко ще стигнеш още по-далеч.

— Не знаеш.

— Вече има дълга история.

— Не.

Рязко. Окончателно. Плътно затворено. Автопроклятие. Без възражения. Без ярост. Без сянка от обичайния драматизъм на Лаури. „Не.“ Без никаква възможност да вмъкнеш поне лъч светлина между буквите, така че ще се наложи сама да опиташ, като прекосиш границата.

— За тях ли работиш? Това ли е проблемът?

Нарочно употребяваш това неясно „тях“.

— За „тях“? — Изгарящ смях. — Защо, има ли проблем с телефона?

Още не признава.

— Ти и Зона X имате недовършена работа ли? Има ли нещо, което не си ни казал за първата експедиция?

— Нищо, което да ти помогне.

Вече жлъчно. Към теб, заради засадата или към някой друг?

— Лаури, ако не ми кажеш дали това е твоят телефон, ще отида в Централата и ще им разкажа всичко за БССИ, за миналото си и за начина, по който ти го скри. Ще те съсипя завинаги.

— И себе си също.

— С мен все едно е свършено и ти го знаеш.

Лаури те поглежда и в очите му се четат равни части агресия и тайна болка, изплувала на повърхността.

— Сега схващам, Глория. Поела си на самоубийствена мисия и искаш просто всичко да излезе наяве, дори да не е толкова важно. Е, трябва да знаеш, че ако споделиш с някого, ще…

— Ти си повреден файл с данни — казваш. — Ако приложим собствените ти техники върху теб, Лаури, какво ще намерим в мозъка ти? Какво се е свило там?

— Как, по дяволите, смееш!

Той трепери от гняв, но не помръдва, не отстъпва и на сантиметър. Това не е отричане, макар че вероятно би трябвало да бъде. Чувство на вина? А Лаури вярва ли изобщо в него?

Притискаш го, макар вече да не си сигурна, че това, което казваш, е вярно:

— Комуникира ли с тях по време на първата експедиция? Със Зона X?

— Не бих го нарекъл комуникация. Всичко е в документите, които вече познаваш.

— Какво видя? Как го видя?

Бяхме ли обречени, след като се върна, или още преди това?

— Никога няма да има велика единна теория, Глория. Никога няма да я открием. Не и докато сме живи, не и докато не е станало твърде късно. — Лаури се опитва да обърка нещата, да се измъкне от светлината на прожектора. — Знаеш, че точно сега други, не толкова тайни организации търсят вода на луните на Юпитер. Там някъде може да се крие море. Може да има живот точно под носа ни. Но всъщност винаги го е имало, просто сме твърде слепи, за да го видим. Тези тъпи въпроси… те нямат значение.

— Джим, това е доказателство за контакт. Намирането на точно този мобилен телефон в Зона X.

Той говори за разпознаване, за разбиране от някакъв тип.

— Не — случайно е. Случайно. Случайно.

— То иска да говори с теб, Джим. Зона X иска да говори с теб. Иска да те пита нещо, нали?

Не знаеш дали е вярно, но си сигурна, че можеш да го накараш да се изпусне от страх.

Имаш чувството, че между двама ви с Лаури има някакво забавяне на времето, пропаст или разстояние, много, много широко разстояние. В очите му блести нещо древно и се взира в теб.

— Няма да се върна — казва той.

— Това не е отговор.

— Да, моят телефон е. Моят шибан телефон.

Дали виждаш Лаури такъв, какъвто е бил веднага след връщането си от първата експедиция? Колко дълго може човек да се придържа към даден модел или процес, въпреки че е фундаментално увреден? „Мисля, че това е санаториум за душевноболни — казва Уитби. — Но това важи и за останалата част от света.“

— Не се ли уморяваш с времето? — питаш ти. — Вечно да се движиш напред, но никога да не стигаш до края? Никога да не можеш да кажеш истината на някого?

— Знаеш ли, Глория, ти никога няма да разбереш какво беше тогава, първия път — да преминеш през вратата в границата, да се върнеш обратно. Дори и хиляда пъти да прекосиш границата. Ние бяхме пожертвани и изгубени. Преминавахме през врата от призраци към място, обитавано от призраци. А после ни казаха да се оправяме. До края на живота си.

— Ами ако Зона X дойде да те потърси?

Погледът на Лаури още е някак далечен, сякаш не е там, не стои пред теб, но той е свършил, стигнал е до края и се отдалечава, без дори да те погледне.

Повече никога няма да го видиш и това временно облекчение влива жизнени сокове в крачката ти; слънцето се връща и видрата се връща, а ти сядаш на брега и я гледаш как лудува и играе, и се надяваш тези няколко минути никога да не свършват.