Джеф Вандърмиър
Приемане (11)

0010: Контрол

Контрол се събуди до обувка и крак само на петнайсет сантиметра от себе си. Лежеше на една страна под някакви одеяла. Черната подметка на военната обувка беше износена на уморени ръбове като карта на хълмиста местност. Тук-там между черните шипове за по-добро сцепление имаше засъхнала кал и пясък. Крилце от водно конче, пречупено по оста на подметката, пулверизирано на кръгли стъкълца и изумруден прашец. Петна от трева и водорасли, засъхнали отстрани на обувката.

Гледката го порази като доказателство за небрежност, която липсваше в спретнато подредените провизии и редовното помитане на листата и наносите по площадката. До обувката: бледокафяво мускулесто стъпало, което сякаш принадлежеше на друг човек, с подрязани нокти и стегнат чист бинт около палеца с прозираща засъхнала кръв отдолу.

И обувката, и кракът принадлежаха на Грейс Стивънсън.

Видя, че над извивката на крака си тя държи трите измачкани, скъсани страници, които бе успял да спаси от доклада на Уитби. Във военната си униформа, включително риза с къси ръкави, Грейс изглеждаше по-слаба, а слепоочията й бяха започнали да се прошарват. Изглеждаше така, като че ли за кратко време е преживяла много. До нея лежаха кобур с пистолет и раница.

Той се извъртя по гръб, седна и се изтегли диагонално покрай стената към нея; помежду им остана прозорецът. Шумните птици, които го бяха събудили за кратко призори, сега бяха утихнали; може би кълвяха или правеха други птичешки работи. Възможно ли бе да е станало пладне? През нощта, в лапите на някакво съновидение, леките трепкащи движения и звуци на Призрачната птица, която лежеше свита в спален чувал с камуфлажни шарки, бяха напомнили на Контрол за котарака му.

— Защо, по дяволите, си ровила в джобовете ми?

Обвинителният тон напусна думите, когато с облекчение напипа фигурката на баща си.

Без да му обръща внимание, Грейс прелистваше последните думи на Уитби, колебаейки се между усмивка и мръщене, напрегната, но неангажирана.

— Това не се е променило от последния път, когато го видях. Сега е още по-пълно с глупости… вероятно. Само дето тогава авторът беше откачалник. Единствен. Сега всички сме шибани откачалници.

— Шибани?

Озадачен поглед.

— Какво? На Зона X не й пука дали псувам.

Тя продължи да чете и препрочита страниците, да поклаща глава на определени места, а Контрол я гледаше, все още изпълнен със собственическо чувство. Беше по-привързан към тези листове, отколкото предполагаше; страхуваше се, че тя може просто да ги смачка на топка и да ги изхвърли през прозореца.

— Би ли ми ги върнала?

Уморена развеселена усмивка, която му подсказваше, че е прозрачен.

— Не още. Още не. Закуси нещо. После подай официална молба.

И тя отново се зачете.

Контрол се огледа объркано наоколо. Маниакално подредено, точно както му се бе сторило на пръв поглед. Автоматични оръжия, прецизно наредени на отсрещната стена, до матрака, покрит с изпънати и подпъхнати чаршаф и одеяло. Омачкана малка снимка с изгладени ръбове на приятелката й, подпряна на една лавица. Консерви с храна, наредени по дългата стена, протеинови блокчета. Чаши и шишета с питейна вода, добита вероятно от някой поток или кладенец. Ножове. Примус. Тенджери, тигани. Пренесени от „Съдърн Рийч“ или насъбрани от заловения конвой на брега? Не искаше да знае каква част от това е намерила на острова.

Тъкмо се канеше да стане и да си вземе консерва, когато тя пръсна страниците на пода между двамата, точно върху мокрото петно от дъжда.

— Мамка му.

Той се спусна на четири крака, за да ги вдигне.

Грейс заби дулото на оръжието си в главата му близо до ухото.

Той замръзна на място, обърнал поглед към спящата Призрачна птица.

— Истински ли си? — попита Грейс пресипнало, сякаш гласът й бе посивял заедно с косата. Нима бе пропуснал да отгатне нещо съществено по обувката и превързания й пръст?

— Грейс, аз…

Тя го перна по челото с цевта, после заби още по-дълбоко дулото в кожата му и прошепна в ухото му:

— Не използвай шибаното ми име. Да не си посмял да споменаваш имена! Никакви имена. То може още да знае имена.

— Какво може да знае имена? — Преглътна думата „Грейс“.

— Не трябва ли вече да знаеш? — Презрително.

— Остави оръжието.

— Не.

— Може ли да седна?

— Не. Истински ли си?

— Не знам какво значи това — отвърна той колкото можеше по-спокойно. Почуди се дали е достатъчно бърз, за да се отмести и да изблъска пистолета, преди да е пръснала мозъка му.

— Мисля, че знаеш. Подправен. Развален. Халюцинация. Привидение.

— Истински съм, колкото и ти.

Но казано с таен страх, който не желаеше да изрази на глас. И с мисълта, че не иска да знае какво е преживяла Грейс, откакто я видя за последен път. Не беше сигурен, че сега я познава. Не повече, отколкото познаваше и себе си. Сега.

— От кой сценарий бягаш? Централата или „Л“?

— „Л“ ли? — Абсурдни мисли. Лъжа? Леща? Лесбийка? После се сети, че има предвид Лаури. — От нито едното. Измъкнах се от хипнотичните внушения. Освободих се.

Не беше сигурен, че вярва в това.

— Да направим ли тест?

— Не се и опитвай. Сериозно говоря — недей.

— И не бих — отвърна Грейс, сякаш я бе обвинил в тежко престъпление. — Това е номер на „Л“. Но вече познавам признаците. Всички изглеждате като ощипани, има една особена бледност. Ръцете се изкривяват като лапи с нокти. Навсякъде си личи неговият подпис.

— Остатъчни ефекти. Просто остатъчни ефекти.

— И все пак признаваш.

— Признавам, че не знам защо, дявол да го вземе, си опряла пистолет в главата ми! — изкрещя той.

Призрачната птица наистина ли нищо не чуваше или се преструваше на заспала? И в този момент, сякаш за да го уличи в лъжа — ето го това, което Призрачната птица бе нарекла „сиянието“ — любопитно, интригуващо, въпросително. Надигна се като стягащо чувство в гърдите му, спазъм в лявото бедро, докато още стоеше на четири крака, подложен на разпит от помощник-директора.

Пауза, усилен натиск на дулото в главата; той потрепна. После натискът изчезна заедно със сянката й. Контрол вдигна очи. Грейс отново се беше облегнала на стената, все още с оръжието в ръка.

Той седна, подпря ръце на бедрата си, пое си дълбоко въздух и обмисли възможностите си. Това беше от онези ситуации на терен, които майка му наричаше „или без или“. Или да намери начин да изглади нещата, или да се пробва с пушките до стената. Трудно можеше да се нарече избор. Не и докато Призрачната птица не беше в играта.

Бавно и внимателно взе трите си страници на Уитби от пода и си наложи да заобиколи опасността на момента.

— Така ли посрещаш гостите обикновено?

Лицето й сега беше безизразна маска, която го предизвикваше да я предизвика.

— Понякога дърпам спусъка. Контрол, не ме интересуват глупости. Представа си нямаш какво съм преживяла. Кое може да е реално и кое — не…

Той се отпусна до стената, притиснал листовете до гърдите си. Какво имаше в ъгълчето на окото му?

— В този свят няма нищо друго освен това, което сетивата ни казват за него, и всичко, което мога да направя, е най-доброто, на което съм способен, въз основа на тази информация.

Макар че вече не вярваше на тази дума.

— Някога бих те застреляла, още преди да си слязъл от лодката.

— Благодаря? — С колкото може повече сарказъм.

Учтиво кимване, все едно го е казал сериозно, и Грейс пъхна пистолета в кобура до себе си, далеч от него.

— Трябва винаги да внимавам.

Той забеляза напрежението в мишницата й и чу щракването, докато си играеше със закопчалката на кобура. Отваряне. Затваряне.

— Разбира се. Виждам, че някой те е захапал за палеца. От такива неща човек става параноичен.

Тя не му обърна внимание и попита:

— Кога дойдохте тук?

— Преди пет дни.

— Колко мина от изместването на границата?

Нима Грейс беше изгубила представа за времето сама тук?

— Не повече от две седмици.

— Как я преминахте?

Той й разказа, като пропусна всички подробности за евентуалното местонахождение на вратата под водата. Както и че Призрачната птица я беше създала.

Грейс дълго помисли над това с горчива усмивка, неподдаваща се на разгадаване. Той обаче отново застана нащрек: тя беше извадила ловния си нож с лявата си ръка и рисуваше кръгове в земята до себе си. Това не беше само параноичен разпит. Залозите бяха високи, той трябваше да направи собствен анализ. Дали Грейс беше разтърсена от нещо тук, на острова, или е претърпяла шок от онези, които пренареждат мисловните процеси и се отразяват завинаги на преценката?

Колкото можеше по-внимателно попита:

— Имаш ли нещо против да събудя Призрачната птица?

— Снощи й дадох успокоително.

— Какво си направила?

Отзвук от десетки разпити във вътрешния тероризъм, всички символи и знаци.

— Сега си най-добрият й приятел, така ли? Вярваш ли й? И знаеш ли изобщо какво имам предвид?

Вярваше й, че не е врагът. Вярваше й, че е човек. Искаше му се да каже: „Вярвам й, колкото на себе си“, но това нямаше да задоволи Грейс. Не и тази версия на Грейс.

— Какво е станало тук?

Контрол се чувстваше предаден, тъжен. Беше стигнал толкова далеч, но старата динамика — да изпушат по една цигара в двора на „Съдърн Рийч“ — се беше изпепелила.

Грейс потрепери, някакъв скрит стресор изплува на повърхността и отмина, сякаш едва сега се събуждаше от кошмар.

— Трябва да свикнеш — каза тя, забола поглед в рисунката си в земята. — Трябва да свикнеш, да разбереш, че всичко, което сме правили, не означава нищо. Че Централата ни е зарязала. Че новият ни директор ни е зарязал.

— Опитах се да…

Опитах се да остана, ти ми каза да се махам. Но Грейс определено не виждаше нещата по този начин. А сега бяха на края на света и тя си го изкарваше на него.

— Опитах се да хвърля вината върху теб — в началото, докато си изяснявах нещата. Наистина те обвинявах. Но какво си можела да сториш? Централата вероятно те е програмирала да правиш това, което те искат.

Върна се към тези ужасяващи мигове, наблъскани в паметта му, вклинени един в друг под странни ъгли. Изражението на лицето на Грейс в онзи екстремен момент, в който границата напредваше към „Съдърн Рийч“, претегляйки вероятността изобщо да не й е казал нищо. Да не е бил близо до нея, да не е слагал ръка върху нейната. Само да му се струва, че го е направил.

— Лицето ти, Контрол. Само ако можеше да си видиш физиономията — каза тя, сякаш говореха за реакцията му на парти-изненада. Стената на сградата се превръща в плът. Директорът се връща с вълна от зелена светлина. Тежестта й. Пръстите на лявата му ръка, стиснали фигурката на Чори в джоба на якето. Пусна я, извади ръката си, разтвори пръсти. Вгледа се в белите извити резки с розово по края.

— Какво се случи с хората в научния отдел?

— Решиха да се барикадират в сутерена. Само че мястото се променяше много бързо. Не останах дълго.

Казано съвсем небрежно, прекалено небрежно, предвид че говореше за изчезването на света, който и двамата познаваха. Не останах дълго. Едно изречение, прикриващо плеяда от ужаси. Контрол се съмняваше, че служителите на агенцията са имали избор, затворени зад тази неочаквана стена.

Ами Уитби? Като си спомни обаче последните кадри от заложените камери, реши, че не иска да знае повече за У., поне засега… а може би никога.

— Ами… директорът?

Пак този равен поглед, въпреки новия контекст, въпреки че беше на ръба, трепереща, уморена, изпосталяла. Тази несломима способност да поема отговорност за всичко и да продължава напред.

— Пуснах й куршум в главата. По предварителна заповед. След като определих, че това, което се завръща, е нашественик, двойник, фалшиво копие.

Не можа да продължи или се сети за нещо, което я отклони от разказа, или пък просто се опитваше да се овладее. Какво ли й бе струвало да убие макар и версия на човека, към когото изпитваше такава преданост, когото даже обичаше — това Контрол можеше само да гадае.

След малко той зададе неизбежния въпрос:

— И после какво?

Свиване на рамене, поглед в земята.

— Направих, каквото трябваше. Събрах, каквото можах, взех тези, които пожелаха, и според предварителните заповеди се насочих към фара. Отидох там, където тя ми каза. Направих точно това, което ми каза, и не постигнахме нищо. Нищо не променихме. Значи е грешала, просто е грешала и е нямала план. Никакъв план.

Сурова рана, дълбоки и силни чувства, пропити във всичко, което му каза с такъв спокоен глас. Той се загледа в обувката й. Отдясно лежеше разглобеният гръден кош на кадифена мравка.

— Затова ли не се върна през границата? — попита той. — От чувство на вина?

— Няма връщане назад през границата! — изкрещя тя. — Вече няма врата.

Морска вода пълни дробовете му, блъскат го риби. Отново видението как се дави.

Няма врата. Вече няма.

Само онази на дъното на морето. Може би.

Изгуби се в тази мисъл, а Грейс продължи да говори за гротескни и невъзможни неща.

 

 

От прозорците на площадката на разрушения фар светът изглеждаше различно, и не само защото Грейс отново бе тук. Откъм морето бе допълзяла тънка стена от мъгла, която скриваше гледката, и температурата беше паднала. Ако не се вдигнеше, вечерта щеше да им трябва огън. Неясни през мъглата и дърветата: призрачните останки на къщи, стени като разкривени плочи от плът, отпуснати върху друга, още по-гнила плът. Успоредно на морето — път, след него хълмове, покрити с гъста гора от борове и дъбове.

Нямаше врата в границата, която да води у дома.

Грейс беше унищожила двойника на директора.

Беше усетила как границата минава през и край нея.

— Сякаш ме виждаше. Бях гола. Бях смалена. До нищо.

Тя гледаше със свирепа преданост тънката, грижливо изпъната снимка на жената, която бе обичала в света.

Беше се оттеглила под строй с част от служителите на „Съдърн Рийч“, охраната и други във фара според предварителната заповед на директора — неизвестна за него заповед, която изникваше от миналото, за да намери потвърждение. Във фара някои от войниците бяха започнали да се променят, без да могат да го понесат. Някои бяха поели към тунела и повече никой не ги бе видял. Други бяха започнали да говорят за големи сенки, приближаващи откъм морето. Схизма между фракциите, включително спор с граничния командир, влошили положението им.

— Никой от тях не оцеля, поне така мисля. Никой от тях не знаеше как да оцелее.

Но тя продължаваше да говори с недомлъвки за действията си във фара и оттеглянето си на острова.

— Направих, каквото трябваше. Това е в миналото. Помирих се с него. Не спя много.

Объркано. В миналото? Та то току-що се бе случило.

Беше запазил някаква надежда, някаква заблуда за последни съмнения, за закоравяла съпротива, за обща кауза в борбата с врага. Но това се оказа болна фантазия, жалко отрицание. Със „Съдърн Рийч“ беше свършено, дори да се крият в научния отдел още век, да се превърнат в подземни семена на бледи пещерни хора, живеещи в страх, чиито деца слушат предупредителни приказки за света на прецаканата повърхност, който ги чака горе.

— Преминала си експедиционно обучение?

Предположение, но неслучайно, предвид запасите.

— Наричахме го основен пакет за защита. Директорът го измисли за ръководителите на отдели и управлението.

Защото бе ценила високо сигурността им, защото се бе надявала главата на отдела да оцелее след апокалипсиса. Беше готов да се обзаложи, че „основният пакет за защита“ е важал само за Синтия и Грейс. Никога не го бе споделила с него.

— Щом си го планирала, значи има мисия?

— Не си ли личи? — Многозначителна, иронична усмивка. С променен тон, като че си даваше сметка, че Призрачната птица, която бе започнала да се размърдва, може би ги слуша. — Мисията е оцеляване, Джон. Мисията е да продължавам да живея ден след ден. Държа се. Следвам определени протоколи. Внимавам и си трая.

Грейс беше готова да изживее дните си тук. Вече се беше предала на тази парадигма.

Призрачната птица се надигна и се подпря на една ръка. Не изглеждаше уморена. Погледът й беше като оръжие; сякаш вече нямаше нужда от пистолет или нож. Не приличаше на човек, който ще остане доволен, че е бил упоен, така че Контрол й спести тази новина. Респект и страх проличаха в погледа на Грейс, защото вече не беше спяща купчина на пода.

— Какво нападна конвоя? — попита Призрачната птица.

Без „добро утро“, без интерес към това, за което говореха. Какво ли бе чула, докато лежеше там? Какво бе проникнало в замъгления й мозък за фалшивите копия и двойника на директора?

Грейс се засмя мрачно и сви рамене, но не отговори нищо.

Призрачната птица също вдигна рамене, взе едно протеиново блокче, разряза го с ножа си и го погълна. Между хапките:

— Отвратително и развалено. Срещала ли си нещо необичайно на острова?

— Тук всичко е необичайно — отвърна Грейс уморено, сякаш много пъти бе чувала този въпрос.

— Виждала ли си биолога?

Директен въпрос; Контрол напрегнато очакваше отговора.

— Дали съм виждала биолога? — Прехвърли въпроса, оглеждайки го от всички ъгли. — Дали съм виждала биолога?

Закопчалката на кобура защрака по-бързо, а рисунъкът с ножа в земята стана по-сложен. Това охлюв ли беше? Две преплитащи се спирали? Морска звезда или просто звезда?

— Отговори ми, Грейс. — Призрачната птица се надигна и застана пред тях с отпуснати до тялото ръце — спокойната, но съвършено балансирана поза на човек, който очаква проблеми. Ако е преминавал военно обучение.

Светлината през прозореца на площадката потъмня като сянка заради преминаващ облак. Една птица отвън мърмореше или шепнеше в такт с окръжностите, които описваше върхът на ножа. Отдалеч се донесе внушение за нещо звучно, скръбно, може би ехо от камъните на фара. По стената притича гущер. Контрол не знаеше дали да се тревожи за нещата на преден план или за тези на заден. Това беше единственият важен въпрос за Призрачната птица и той не знаеше какво ще направи тя, ако Грейс не отговори.

Грейс погледна към него и каза:

— Ако седна тук да разказвам на това копие — тя посочи към Призрачната птица, — всичко, което съм открила, ще си седим тук, докато адът замръзне.

— Просто отговори на въпроса — процеди Призрачната птица.

— Само преминаваме ли? — попита Контрол. — Трябва ли да продължим?

В определен смисъл всичко се свеждаше до това. Не до въпроса на Призрачната птица, а до настройката на Грейс, до постоянното подозрение, което го изморяваше.

— Знаете ли откога съм на този остров? Питахте ли ме за това?

— Виждала ли си биолога? — настоя Призрачната птица с особено насечено ръмжене.

— Попитайте ме.

Ножът се заби, треперейки, в дървения под на площадката. Ръката върху кобура застина.

Контрол хвърли бърз поглед на Призрачната птица. Да не беше пропуснал нещо важно?

— Откога си на този остров? — попита той.

— От три години. Тук съм от три години.

 

 

Навън всичко изглеждаше неподвижно, невъзможно неподвижно. Гущерът замръзна на стената. Контрол замръзна в мислите си. Удовлетворение, което Грейс не можеше да потисне, запечатано в уморените й черти. Задето им бе казала нещо, което не можеха да знаят, не можеха да предвидят.

— Три години — повтори той; прозвуча като молба да го повтори.

— Не ти вярвам — каза Призрачната птица.

Великодушен смях.

— Не ви обвинявам особено. Изобщо не ви обвинявам. Прави сте. Аз сигурно съм някаква смахната кучка, полудяла от самота тук. Която не може да се справи със собственото си положение. Сигурно съм се побъркала. Естествено. Как иначе. Само че това…

Грейс извади няколко листа от раницата си. Крехки, жълтеещи, с ръкописен текст върху тях. Ръждив кламер в ъгълчето.

Тя ги хвърли в краката на Призрачната птица.

— Прочети. Прочети това, преди да си губя времето да ти разказвам други неща. Просто го прочети.

— Какво е това? — попита Контрол. Част от него не искаше да знае. Не му трябваше нова дислокация.

— Последната воля и завещание на биолога — отвърна Грейс.