Джеф Вандърмиър
Приемане (25)

0017: Директорът

Един пролетен ден в „Съдърн Рийч“ решаваш да си починеш. Докато се разхождаш напред-назад в двора, изтормозена от поредния проблем в главата си, виждаш нещо странно до езерото. На ръба на черната вода е приклекнала прегърбена фигура, а ръцете й, макар да не ги виждаш, са заети с някаква тайнствена задача. Първият ти импулс е да повикаш охраната, но после разпознаваш слабия силует и тъмния перчем: това е Уитби в кафявия си блейзър, тъмносини панталони и официални обувки.

Уитби си играе в калта. Мие ли нещо? Или дави нещо? Нивото на концентрация, която излъчва, дори от това разстояние показва, че работи върху нещо, налагащо бижутерска прецизност.

Инстинктите ти казват да бъдеш тиха, да вървиш бавно, да внимаваш с нападалите клони и сухите листа. Уитби беше достатъчно разтърсен в миналото, от миналото, така че искаш да известиш присъствието си постепенно. На средата на пътя обаче той се обръща достатъчно, за да те забележи, но после се връща към заниманието си; след това ускоряваш крачка.

Дърветата са навъсени, както винаги; приличат на прегърбени свещеници с дълги бради от мъх или, както по-непочтително се изразява Грейс: „Като стари, похабени наркомани“. Във водата се носят само малките, търпеливи вълнички, предизвикани от Уитби, а когато се приближаваш и се навеждаш над рамото му, отражението ти е изкривено от разширяващите се кръгове и трептящата сива светлина.

Уитби мие малка кафява мишка.

Държи я внимателно, но здраво между палеца и показалеца на лявата си ръка; главичката и предните й крачета са обградени от този пръстен от плът, а светлото й коремче, задните крачета и опашката се спускат по дланта му. Изглежда хипнотизирана или по някаква друга причина неестествено спокойна, докато Уитби я полива с вода с дясната си шепа, после изпъва малкото си кутре и втрива вода в коремчето, хълбоците и пухкавите й бузки, а накрая я помазва по главата.

Уитби е разгънал малка бяла кърпа върху лявата си ръка с монограм под формата на голямо наклонено „У“, избродирано със златен конец. Донесъл я е от вкъщи? Той я хваща за ъгълчето и нежно попива върха на главичката на мишката, чиито малки черни очички са се зареяли в далечината. Уитби продължава с крайна, трескава загриженост да бърше първо едната, после другата розова предна лапичка, после минава към задните и накрая — тънката опашка. Ръката му е толкова бледа и малка, че забелязваш известна симетрия — абсурдно, но някак затрогващо внушение за общо минало.

Минали са четири месеца, откакто и последният член на последната единайсета експедиция почина от рак, и шест седмици, откакто разпореди ексхумацията на телата им. Повече от две години, откакто с Уитби се върнахте през границата. През последните седем-осем месеца имаш чувството, че той се възстановява — по-малко молби за прехвърляне, по-голямо участие в оперативките, възобновен интерес към собствения му „документ на комбинираните теории“, който сега нарича „теза за тероара“ и в който призовава за подход на „всеобхватна екосистема“, базиран на теория за винопроизводство. Нищо в изпълнението на ежедневните му задължения не говори за нещо повече от обичайната му ексцентричност. Дори Чейни кисело го признава, а ти не се тревожиш, че често го използва срещу теб. Не се тревожиш и за причините, стига Уитби да се връща по-близо към центъра на нещата.

— Какво държиш, Уитби?

Нарушаваш тишината внезапно и натрапчиво. Каквото и да кажеш, все ще прозвучиш като възрастен към дете, но Уитби те е поставил в това положение.

Той спира да мие и подсушава мишката, премята кърпата през лявото си рамо и се заглежда в мишката, сякаш проверява дали някъде не е останало мръсно петънце.

— Мишка — отвръща накрая той, сякаш е очевидно.

— Къде я намери?

— На тавана. Намерих я на тавана.

Тонът му е на човек, който очаква порицание, но въпреки това се държи предизвикателно.

— О… у дома?

Донесъл е физически символ на сигурността на дома си на опасното си работно място. Опитваш се да потиснеш гласа на психолога в себе си, да не прекаляваш с анализите, но ти е трудно.

— На тавана.

— Защо си я донесъл тук?

— За да я измия.

Не искаш да прилича на разпит, но си сигурна, че точно така изглежда. Това хубаво ли е или лошо по отношение възстановяването на Уитби? В изискванията за длъжността му не се споменава нищо за притежаването или миенето на мишка, по които да бъде обявен за годен или негоден за работа.

— Не можеше ли да я измиеш вътре?

Той те поглежда косо отдолу нагоре. Ти все още стоиш приведена. Той е все още прегърбен.

— Водата е замърсена.

— Замърсена.

Интересен избор на думи.

— Но ти я използваш, нали?

— Да, използвам я… — Отстъпва малко и се поотпуска, така че вече не си толкова притеснена да не задуши неволно мишлето. — Но си помислих, че ще му бъде приятно да излезе малко навън. Денят е приятен.

Превод: Уитби е имал нужда от почивка. Също като теб преди малко, на двора.

— Как се казва?

— Няма име.

— Няма име?

— Не.

Това по някаква причина те обезпокоява повече и от миенето, но не можеш да го обясниш с думи.

— Красиво мишле е.

Което звучи доста глупаво, но не знаеш какво друго да кажеш.

— Не ми говори така, сякаш съм идиот. Съзнавам, че изглежда странно, но помисли си за някои от нещата, които ти правиш срещу стреса.

Пресече границата с този човек. Пожертва вътрешния му покой пред олтара на ненаситния си интерес, любопитство и амбиция. Той не заслужава такова снизходително отношение.

— Извинявай.

Непохватно коленичиш в шумата и полузасъхналата кал до него. Истината е, че още не ти се връща вътре, на Уитби май също.

— Единственото ми извинение е, че беше много дълъг ден.

— Няма проблем — отвръща той след кратко мълчание и продължава да мие мишката. После доброволно пояснява: — Имам я от пет седмици. Като дете гледах куче и котка, но оттогава не съм имал домашен любимец.

Опитваш се да си представиш дома му, но не успяваш. Представяш си само безкрайно бяло пространство с бели, модерни мебели и компютърен екран в ъгъла — единственото цветно петно. Което вероятно означава, че домът на Уитби е пищна, декадентска къща с всякакви стилове и периоди, изразени с ярки, наситени цветове.

— Растението цъфна — прекъсва той размишленията ти.

Отначало не разбираш. После схващаш смисъла и леко се изправяш.

Уитби те поглежда.

— Няма нищо спешно. Всичко свърши.

Сподавяш импулса да го изправиш насила и да го повлечеш към сградата, за да ти покаже какво значи „нищо спешно“.

— Обясни ми — казваш ти, като наблягаш достатъчно върху думата, за да прозвучи като яйце, което всеки миг ще се пропука. — И конкретно.

— Стана посред нощ. Снощи. Всички си бяха тръгнали. Понякога работя много до късно, а и обичам да стоя в хранилището-катедрала. — Той отмества поглед, после продължава, сякаш си го попитала нещо. — Просто ми харесва. Успокоява ме.

— И?

— И снощи, когато влязох, ми хрумна да нагледам растението — казано твърде небрежно, сякаш винаги го наглежда — и видях цвят. Растението цъфтеше. Но вече го няма. Всичко стана много бързо.

Важно е разговорът да не спира, Уитби да бъде спокоен и да отговаря на въпросите ти.

— Колко продължи?

— Може би час. Ако ми беше минало през ума, че ще опада, щях да повикам някого.

— Как изглеждаше цветът?

— Най-обикновено, със седем или осем венчелистчета. Прозрачни, почти бели.

— Направи ли снимки? Клип?

— Не. Мислех, че ще издържи известно време. А после не казах на никого, защото вече го няма.

Или защото при липсата на доказателства, то би било доказателство против него, против психичното му състояние, точно когато е на път да се отърве от тази си репутация.

— А какво направи?

Той свива рамене, опашката на мишката потрепва, докато я премества в дясната си ръка.

— Предвидих пречистване. За всеки случай. И си тръгнах.

— През цялото време си бил с предпазен костюм, нали?

— Да. Естествено. Разбира се, че бях.

— И нямаше странни измервания след това?

— Не. Проверих.

— И нищо друго, което трябва да знам?

Като например връзка между разцъфването на растението и появата на Уитби на брега на езерото с мишка в ръка.

— Нищо, което вече да не знаеш.

Отново сянка на непокорство; във вдигнатите му очи се вижда, че мисли за преминаването в Зона X, за което не може да разкаже на никого и което го направи ненадежден за останалата част от екипа. Как се преценяват халюцинации, които могат и да бъдат реални? Параноя, която може да бъде и оправдана? Помниш как, веднага след като се върнахте, Уитби тъжно каза сам на себе си, сякаш бе изгубил нещо: „Отначало не ни забелязаха. Но после постепенно започнаха да се взират… защото ние просто не можехме да спрем.“

Изправяш се и го поглеждаш.

— Дай ми подробен доклад за растението — само за моите очи. И не можеш да вкарваш мишка в сградата, Уитби. Най-малкото, охраната рано или късно ще те хване. Върни я, откъдето си я взел.

Сега и двамата те гледат, Уитби по-непроницаемо от мишката — тя просто иска да се измъкне от ръката му и да си върви по пътя.

— Ще я прибера на тавана.

— Направи го.

* * *

Влизаш вътре и отиваш в хранилището-катедрала, като преди това обличаш предпазен костюм, така че да не замърсиш средата и тя да не замърси теб. Намираш растението с фалшивата табелка, сочеща, че е донесено от първата осма експедиция. Оглеждаш самото него, мястото наоколо и пода за изсъхнал цвят. Не намираш такъв, само някакво вещество, което след лабораторния анализ се оказва борова смола от друга проба, оставена някога там.

Гледаш резултатите в кабинета си и се чудиш дали растението е цъфнало само в съзнанието на Уитби и ако е така, какво означава това. Дълго се чудиш, преди и тази мисъл да бъде затрупана от бележки, срещи, телефонни обаждания и милион дребни неотложни неща. Трябва ли да питаш Уитби дали мишката е била с него в хранилището? Може би. Но вместо това поставяш безсмъртното растение под денонощно наблюдение, въпреки че нито Чейни, нито Грейс остават доволни от факта.

Уитби просто има нужда от другарче. От някой, който да не го съди и разпитва; от някой или нещо, което да разчита на него. И докато държи онова същество в дома си, на тавана, няма да кажеш на никого за нарушението. Осъзнаваш, че точно както Лаури е вързан с теб, така и ти си вързана с Уитби.

Седмица по-късно, докато играеш билярд с Брокерката и ветерана по време на експедицията си до „Стар Лейнс“, слушаш разказа й за някакви двама, самонастанили се в рекламна къща, които отказвали да дадат имената си. Замисляш се отново за Уитби, който отказва да даде име на мишката си, сякаш следва експедиционния протокол на „Съдърн Рийч“.

— Мислеха си, че като не знам имената им, не мога да се обадя в полицията. Надзъртаха иззад завесите като призраци. Много неприятна ситуация, не че ми беше приятно да ги изхвърля оттам. Но трябва да продам къщата. Не съм благотворителна организация. Да, давам пари за благотворителност, но за какво са приютите за бездомни? А и ако им позволя да останат, нали и на други ще им хрумне същото. Оказа се, че имат досие в полицията, така че взех правилното решение.

А после седиш на бюрото си в „Съдърн Рийч“ и чакаш досиетата на кандидатите за дванайсетата експедиция. Най-отгоре е най-обещаващата папка, поне в твоите очи: асоциален биолог, чийто съпруг е бил в последната единайсета.