Джеф Вандърмиър
Приемане (26)

0018: Пазачът на фара

Прегледах фара. Поработих върху [не се чете]. Поправих разни неща. И ще ги хвърля в огнена пещ: и ще има вой, и скърцане със зъби. После се чу плачевният зов на дъждосвирец, а призори чух бухане на бухал и лай на лисица. Малко по-нагоре от фара, където постоях известно време, от храстите се подаде глава на мече, което се оглеждаше като малко дете. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Когато Сол стигна в селския бар, всички вече се бяха натъпкали вътре в очакване да свири някаква местна група, която се наричаше „Маймунски лакът“. Верандата с чудесната гледка към притъмняващия океан беше празна — най-малкото, беше прекалено студено — и той бързо влезе вътре. След халюцинацията на плажа се чувстваше по-добре с всеки изминал ден, а и никой от Леката бригада не бе идвал да го тормози. Температурата му беше спаднала, напрежението в главата му бе намаляло, а с него и импулсът да товари Чарли с проблемите си. Не беше сънувал цели три нощи. Дори слухът му беше добре, ушите му се наостряха и сякаш даваха тласък на цялото му тяло: чувстваше се по-енергичен във всяко отношение. Всичко изглеждаше нормално, като че ли се бе тревожил напразно. Липсваше му само познатата гледка на Глория, която идва по плажа към фара или се катери по камъните, или се мотае около бараката.

Чарли дори беше обещал да се видят в бара за по едно питие, преди отново да излезе на нощен риболов; въпреки тежкия режим изглеждаше доволен, че изкарва пари, само дето не се бяха виждали от няколко дни.

Старият Джим с червендалестото си лице и рошавите си бели бакенбарди беше запратил рахитичното пиано в далечния край на основното помещение. „Маймунският лакът“ тъкмо загряваха — какофония от цигулка, акордеон, акустична китара и дайре. Пианото, спасено някога от морето, беше възвърнало величието си отпреди удавянето — дори перлената инкрустация на капака си беше още там — но беше запазило хриптящо-ламаринен тон от кръщенето си и някои клавиши „потъваха“, поне според Стария Джим.

Вътре миришеше успокояващо на цигари и мазна пържена риба с лек дъх на твърде сладък мед. Стридите бяха прясно уловени, а бирата, която вадеха от хладилника, беше евтина. Сол винаги бързо забравяше недостатъците. Тук обикновено цареше добро настроение, макар понякога показвано с неохота. Всичките му молитви идваха от съзнанието, че не се бе случвало инспектор от здравната служба дори да надзърне в малката кухничка или скарата отзад, където чайките се събираха с несломима надежда.

Чарли вече беше там, запазил кръгла масичка с два стола на стената срещу пианото. Сол си проби път през пресата от тела — може би шейсетина души, на практика тълпа според стандартите на забравения бряг — стисна Чарли за рамото и седна.

— Здравей, непознати приятелю — каза той, но прозвуча още по-неуместно, отколкото можеше да бъде.

— В по-добро настроение си, а, млади момко? — отвърна Чарли, но се усети. — Искам да кажа…

— Не виждам млад момък наблизо, но знам какво искаше да кажеш. Така е. Чувствам се много по-добре.

Първото доказателство, че Чарли е бил притеснен за състоянието на Сол, което още повече задълбочи чувствата му към него. Нито веднъж не се бе оплакал, докато Сол хленчеше за летаргия и симптоми, само се опитваше да помогне. Може би сега щяха да се върнат към нормалната си връзка. Само да свършеше тази рибарска експедиция.

— Добре, добре — рече Чарли, като се усмихваше и оглеждаше наоколо. Малко се притесняваше на публични места.

— Как мина риболовът вчера?

Чарли беше споменал нещо за добър улов, но не бяха говорили дълго.

— Най-добрият улов досега. — Лицето му грейна. — Много скатове, морски лисици и камбали. Малко кефали и костури.

Плащаха му твърда надница на час, но имаше и бонуси за улов над определени килограми.

— Нещо необичайно?

Сол винаги задаваше този въпрос. Обичаше да слуша разкази за странни морски същества. Напоследък, след това, което му бе казал Хенри, очакваше отговора с още по-голям интерес.

— Само две неща. Хвърлих ги обратно, защото бяха много грозни. Една отвратителна риба и някаква асцидия, която все едно плюеше кръв.

— Интересно.

— Знаеш ли, наистина изглеждаш много по-добре. При фара всичко е спокойно, така ли?

Което всъщност значеше: „Защо по телефона ми каза, че «напоследък не е толкова забавно»?“

Сол тъкмо се канеше да се впусне в разказа за последния си сблъсък с Хенри и Леката бригада, когато пианото млъкна и Старият Джим стана да представи „Маймунски лакът“, въпреки че всички ги знаеха — Сейди Докинс, Бетси Пипайн и някогашният му помощник във фара, Брад. И тримата от време на време работеха в бара. Труди, майката на Глория, беше гост музикантът на дайрето. Някой ден щеше да дойде ред и на Сол.

Бандата започна тежка, тъжна песен за богатствата на морето, двама злощастни влюбени и трагичен хълм, гледащ към тайно заливче. Обичайните, макар и не съвсем напеви, повлияни от „овъргаляните в пясък морски хипита“, както се изразяваше Чарли, които бяха популяризирали ненапрягащия, лек за слушане фолк-поп стил. На Сол му харесваше в изпълнение на живо, въпреки че Брад припяваше малко по-силно. Чарли обаче се мръщеше и гледаше чашата си със стиснати устни, а после крадешком завъртя очи; Сол поклати глава с насмешливо неодобрение. Да, не бяха кой знае какво, но им стискаше да излязат пред публика. Някога самият той повръщаше преди проповед, което, като се замислеше сега, може и да е било знак от Бога. В най-тежките вечери предварително правеше лицеви опори и подскоци, за да изпоти сценичната треска.

Чарли се наведе напред, Сол също.

— Сещаш ли се за пожара на острова? — прошепна Чарли в ухото му.

— Да?

— Един приятел излязъл за риба онзи ден и видял накладени огньове. Хората горели някакви хартии часове наред, точно както ти каза. Но когато се връщал, вече били натоварили купища кашони в моторни лодки. Да ти кажа ли накъде тръгнали лодките?

— Навътре в морето?

— Не. На запад, покрай брега.

— Интересно.

Единственото нещо на запад от Фейлиър освен обсадените от комари заливчета бяха няколко малки градчета и военната база.

Сол се облегна назад, без да откъсва очи от Чарли, който кимаше в смисъл: „Нали ти казвах“, макар да не бе ясно какво има предвид с това. „Казах ти, че са странни“? Или „Казах ти, че нищо добро не може да се очаква от тях“?

Втората песен приличаше повече на традиционен фолклор, бавна и дълбока, наситена с товара на всички интерпретации от последните един-два века. Третата беше весела и глуповата, също стара, този път за рак, който изгубил черупката си и обикалял къде ли не да я търси. Няколко двойки вече танцуваха. Църквата му не беше от онези, които забраняват танците и други „земни наслади“, но така и не се беше научил. Тайната му фантазия беше да танцува с Чарли, но макар да му се струваше, че ще му хареса, се налагаше да я впише в категорията „вече е твърде късно за това“. А и все едно, Чарли сигурно нямаше да се навие, дори да са само двамата.

По време на една кратка пауза между песните Сейди се приближи до масата им. През лятото работеше в бар в Хедли и винаги имаше смешни истории за клиентите, много от които слизаха от алеята край реката „пияни като мотики“. Труди също дойде и си побъбриха малко, макар и не пряко за Глория. Повече за бащата на Глория, от което Сол разбра, че двамата с момичето вече са се прибрали в неговата къща. Значи там всичко беше наред.

После предимно слушаха, като открадваха по някоя секунда между песните, за да си кажат нещо или да си вземат още бира. От известно време, докато оглеждаше помещението за познати, на които да кимне, да потвърди връзката си с тях, имаше чувството, че не той наблюдава, а някой наблюдава него. Отдаде го на затихващ симптом на не-болестта му или на кокетниченето на Чарли. Изведнъж обаче през гъстата пелена от човешки тела, приливната вълна от силни разговори и френетичната музика в другия край на залата, близо до вратата, забеляза нежелан образ.

Хенри.

Стоеше напълно неподвижно и наблюдаваше, даже без чаша в ръка. Носеше онази нелепа копринена риза и претенциозни, изгладени панталони, но въпреки това някак се сливаше със стената, сякаш точно там му беше мястото. Никой освен Сол като че ли не го забелязваше. По някаква причина силно го порази фактът, че Сюзан не е с него. Тъкмо това го накара да сподави импулса да се обърне към Чарли и да му посочи Хенри: „Ето това е човекът, който нахлу във фара преди няколко нощи“.

През цялото време, докато Сол се взираше в Хенри, ъглите на стаята потъмняха, неприятната сладка миризма се усили, всички наоколо станаха по-безплътни — смътни, неразпознаваеми силуети — а цялата светлина струеше и се събираше около Хенри, за да се разлее после от него.

Зави му се свят, като че ли под краката му се бе раззинала пропаст и той висеше над нея, готов всеки миг да падне. Всички симптоми, които уж бяха изчезнали, се върнаха, като че ли само са дебнели от скривалището си. През главата му преминаваше комета, от която капеха пламъци и се спускаха в огнена диря по гърба му.

Бандата продължаваше да свири в мрака, но докато звуците се сливаха в невъзможно бавна песен, преди да се стопят в тъмна, проблясваща спирала, преди всичко не-Хенри да изчезне, Сол стисна масата с двете си ръце и отмести поглед.

Бърборенето и шумотевицата се върнаха заедно със светлината, разговорите се подредиха, групата звучеше нормално, а Чарли му говореше така, сякаш нищо не се е случило. Облекчението на Сол бе толкова осезаемо, че кръвта му забушува и усети как му прималява.

След минута, когато се почувства по-стабилно, дръзна да хвърли поглед към мястото, на което бе видял Хенри. Беше изчезнал и на негово място стоеше друг човек. Не се познаваха, но онзи смутено вдигна бирата си за поздрав и Сол осъзна, че твърде дълго го е зяпал.

— Чу ли какво ти казах? — попита Чарли достатъчно силно, за да надвика музиката. — Добре ли си?

Пресегна се да го докосне по китката, което значеше, че се е притеснил от странното поведение на приятеля си. Сол се усмихна и кимна.

Песента свърши и Чарли каза:

— Не е заради лодките и острова, нали? Не исках да те разтревожа.

— Не, не е това. Изобщо не е. Добре съм.

Беше трогнат, защото това беше от нещата, които тайно биха притеснили Чарли, ако ролите им бяха разменени.

— И ще ми кажеш, ако пак се почувстваш зле, нали?

— Разбира се. — Това донякъде беше лъжа; той още се опитваше да смели преживяното. После, по силата на някакво предчувствие, сериозно добави: — Чарли, колкото и да ми е неприятно, май трябва вече да тръгваш, за да не закъснееш.

Чарли вече се беше надигнал от стола — музиката не му харесваше.

— До утре тогава — каза той, като му намигна и го изгледа продължително по не най-невинния начин.

В този миг, докато обличаше якето си, изглеждаше страшно красив. Сол го притисна здраво, преди да се е измъкнал. Тежестта на мъжа в обятията му. Усещането за наболата брада, която толкова обичаше. Тръпчивата изненада от балсама на устните на Чарли върху бузата му. Задържа го още за миг в прегръдката си, мъчейки се да съхрани всичко това — като крепостна стена към случилото се преди малко, каквото и да беше то. После, твърде скоро, Чарли си тръгна, излезе през вратата и потъна в нощта на път към лодката.