Джеф Вандърмиър
Приемане (10)

009: Директорът

Тайната лаборатория на Лаури, в една мрачна част на източния бряг, с каменисти плажове и бодливи жълтеещи треви, е изградена върху скелета на стара военна база. Тук Лаури усъвършенства неврологията и техниките си за кондициониране — или промиване на мозъци, както биха се изразили някои. От върха на покритото с мъхове възвишение, изкопано отвътре за неговото командване, той управлява странен свят от някогашни сребърни мини, разпилени по поляните долу, и ръждясващи оръдейни платформи от войни, водени преди седемдесет години. Поръчал е да му направят копие на фара в Зона X, както и на базовия лагер, дори с дупка в земята, която би трябвало да отговаря на малкото налична информация за „топографската аномалия“. Знаеше го, още преди да те повика, и във въображението ти този фалшив фар и фалшив базов лагер изглеждат злокобно, почти свръхестествено. В действителност обаче, когато заставаш до Лаури и оглеждаш територията му през дългата пластина от затъмнено стъкло, имаш по-скоро усещането за филмов декор — сбор от предмети, които без анимацията на параноята и страха на Лаури, без проекцията на неговия разказ, биха били инертни и жалки. Не, осъзнаваш ти, дори не и филмов декор. По-скоро карнавал в морски курорт през зимата, извън сезона, когато дори плажът е поема за самотата. Колко ли самотен е Лаури тук, заобиколен от всичко това?

— Седни, нека да ти сипя едно питие.

Много типично за Лаури, но ти не сядаш и учтиво отказваш питието, загледана в брега, в морето. Денят е сив и противен, а според прогнозата може дори да превали сняг. Водата изглежда мазна от крайбрежното замърсяване, матовата светлина хвърля многоцветни дъги по неподвижната й повърхност.

— Не? Е, аз все пак ще ти налея.

Пак много типично за Лаури, а ти ставаш по-напрегната с всеки изминал миг.

Стаята е тясна; стоиш до прозореца зад дълъг, нисък лимоненозелен диван със стоманена рамка, покрит с психеделични оранжеви възглавници. Има формата на неравни, отпуснати гърди, а на тавана висят редици от по двайсет порцеланови фасонки, извити според кривата на хълма. Светлината им се топи по диваните, масите и дървения под на меки, застъпващи се кръгове. Стъклената плоскост, запечатваща стаята отзад, е огледална; проектира образите ти и те предпазва от истината, че това всъщност не е салон за гости и ти не си дошла по покана, а по заповед. Иначе казано, намираш се в стая за разпити.

Изисканият Лаури, тъй различен от недодялания Лаури, наведен диагонално напред от стола си към дивана, цяла вечност съсредоточено вади ледени кубчета от кофичката на стъклената маса и ги пуска едно по едно в чашите — дзън… дзън… Внимателно отваря бутилка уиски, подпира гърлото на ръба на чашите и налива по два пръста.

Лаури, приведен над задачата си, оставя мига да се проточи още повече. Златната му грива сега е по-скоро сребриста; оставил я е по-дълга. Решителната, солидна глава върху дебелата шия, характерните черти на лицето, които му служат добре: груби красиви линии, както казват хората, като астронавт или старомодна кинозвезда. Хората, които никога не са виждали снимки на Лаури след първата експедиция в Зона X, онова съсухрено, необръснато лице, все още белязано от срещата с кошмара на неизвестното, Лаури, отишъл някъде, където никой друг не е стъпвал. „Достоен мъж“, харизматичен и прям. Макар и леко напълнял, с малко тлъстинки около корема, още има известен чар. Въпреки лявото око, което се върти като малка планета, мъчеща се да излети от орбитата си, притегляна от нещо извън кадъра. Тези светли, пронизителни сини очи. Една идея по-светли и цялата му харизма щеше да се изгуби — решителният нос, почти карикатурно твърдата брадичка като бреговата линия на уверена страна, щяха да бъдат уронени от прекалено стъкления поглед. Но в очите му има точно толкова топлина, колкото е необходима, за да запази останалата част от илюзията.

— Ето, готово — казва той, а ти си изнервена, обратно на неговото спокойствие и благоговейна грижа към напитките.

Лаури е заменил бункерите, скрити в съседните хълмове, с тайни лаборатории. Носят се абсурдни слухове, че те са пълни с по-висши животни, доведени тук, за да понесат цялата тежест на въображението му, сякаш за да накаже природата, задето е наказала него. Експерименти с невроните, нервните връзки, синаптичен контрол. Все такива скучни, невъзможни неща. Съмняваш се, че някога води тук четвъртата си жена или децата си, въпреки удобната близост на лятната семейна къща. Няма обиколки из работното място на тати.

Чудиш се с какво ли се развлича Лаури. Може би с това, което прави в момента.

Той се обръща с по една чаша във всяка ръка; облечен е в скъп тъмносин костюм и официални обувки със златни върхове. Усмихва се, протегнал и двете питиета, а движението му се удвоява и утроява от огледалото зад гърба му. Блясъкът на идеалните му зъби. Широката усмивка на политик. Опасна усмивка.

Китките му не трепват, движенията са извънредно пестеливи. Толкова компактни, че за миг дори не осъзнаваш, че ти подхвърля напитката.

Чашата, която допреди миг е била в лявата му ръка, се разбива в прозореца до главата ти и се пръсва. Ти се стряскаш, отстъпваш настрани, без да откъсваш очи от Лаури, течността опръсква обувките ти и парченца стъкла обсипват глезените ти. Бронираното стъкло на прозореца дори не издрънчава. Питието в дясната ръка на Лаури не потрепва. Ти — също.

Лаури продължава да се усмихва.

— Е, след като си изпи питието, да се заемаме с проклетата работа.

 

 

Облягаш се на неудобните възглавници и се заглеждаш в морето, във фара, в стъклените парченца от чашата с уиски по пода. Чудиш се дали нарочно си ги поръчва лесно чупливи. Лаури седи на стола си, приведен напред като хищник. Не помръдваш. Сърцето ти бие в таен шифър, който не можеш да разкодираш. Близостта на широкото лице на Лаури, зачервено от алкохола, рязкото отпускане на набитите му рамене, гънките на корема върху скута му, чашата в ръката му. Не виждаш и следа от персонала, но знаеш, че охраната стои пред вратата.

— Значи, хрумна ти да погледнеш отблизо, а, Синтия? Да използваш собствените ми кодове за сигурност и да заобиколиш шефовете си? Не можа да се сдържиш да не надзърнеш зад завесата.

Планът беше добър, трябваше да проработи. Никой не трябваше да те види на връщане. Но Лаури имаше шпиони на границата, бяха го предупредили и единственото, което Грейс успя да направи, бе да конфискува материалите, които бяха донесли със себе си, и да ги прибере в хранилището-катедрала, скрити под етикетите на предишни експедиции. Лаури те задържа първо в секретната военна база, след което те привика тук. Уитби беше разпитан и поставен под домашен арест.

— Вече знаех какво има там.

Шумно сумтене — презрително, недоверчиво.

— Типичният чиновник. Само защото е чел докладите и заема ръководен пост, си мисли, че знае нещо.

Без ирония.

Дъхът му е сладък, прекалено сладък, сякаш нещо в устата му е на път да изгние. Очите му са нестабилни, враждебни, но изражението му като цяло е непроницаемо. Прилича на човек, който само след още едно питие ще бъде способен практически на всичко.

— Реши да отидеш на малка разходка, на почивка. Да си полежиш на плажа, а? А после извратено ти се прииска да си с тази твоя играчка, Уитби? Малко във фара, на стъпалата?

Мълчанието е най-добрият отговор. Централата вижда изисканата версия на Лаури. Ти виждаш отпадъците, всичко, което иначе успява да скрие.

— Значи нямаш какво да ми кажеш. Нищо? Никакви подробности? Никакви обяснения?

— Предадох доклада си.

Той почти се надига от мястото си, но ти не помръдваш. Още деветгодишна на забравения бряг знаеше, че от мечки и диви кучета не се бяга. Стоиш на място и ги подчиняваш с поглед. Може дори да изръмжиш. Дали ще направиш същото, когато правилата се променят, когато настъпи Зона X? Не знаеш. Потиш се от абсурдните светлини.

— Опитвам се да проникна в главата ти, без да прониквам, ако разбираш какво имам предвид — казва Лаури. — Опитвам се да разбера как стигнахме дотук. Да намеря една шибана причина да не оставя Централата да те уволни.

Яйцето на Централата се отваря като уста, която ще издаде заповед за спонтанното ти самозапалване или по-скоро изчезване като дим. Но това значи, че основната причина още да не си уволнена е Лаури, което донякъде ти връща надеждата.

— Не можех да продължа да изпращам експедиции, без сама да отида там.

Не можеше да позволиш само те да го преживеят.

— Да изпращаш? Не ти, аз ги изпращам. Това трябва да ти бъде много ясно.

Той трясва чашата си на масата. Едно ледено кубче се плъзва и пада на пода. Удържаш се да не го вдигнеш и пуснеш отново в чашата му.

— Ами Уитби? Налагаше ли се да го включиш в жалката си експедицийка?

Можеш да го осведомиш, че Уитби сам е искал да отиде, но не знаеш как ще реагира. Уитби винаги е бил друг свят за Лаури, фундаментално неразбирателство между две трагично различни форми на живот.

— Не исках да отивам сама. Трябваше ми подкрепление.

— Аз съм твоето подкрепление. Въвличането на помощник-директора също ли ти се стори добра идея?

Грейс може и да мразеше Лаури, но Лаури по някаква причина почти я харесваше. Което, ако някога го научеше, щеше да я отврати.

— Не, това също не беше добра идея. Лоша преценка. Но е трудно да пращаш хора в бой, ако ти самият винаги стоиш отстрани.

Това беше идея на Грейс. Простичко. Старомодно.

— Стига глупости. Грейс ли те подучи? Обзалагам се, че е била тя.

Пропуснала си някой подслушвателен бръмбар или само гадае?

— Разполагате с доклада ми.

Само Лаури разполага с него. Военното командване на границата знае това, но Грейс го е скрила от „Съдърн Рийч“, по молба на Лаури („по съображения за запазване на морала и сигурността“) в очакване на окончателно решение. Официално си на дълга почивка, а Уитби — в отпуск.

— Майната им на докладите. Опитваш се да скриеш Уитби от мен — строго погледнато, не беше така — а находките ти изглеждат неубедителни и непълни. Била си там почти три седмици, а предаваш доклад от четири страници?

— Нищо необичайно не се случи. Предвид обстоятелствата.

— Обстоятелствата дрън-дрън. Какво е видял Уитби? Нещо реално или поредната шибана халюцинация? Осъзнаваш ли какво можеше да се случи? Какво можеше да провокираш? — Думите му се завалят, прозвучава почти като „провираш“.

— Осъзнавам.

Една играчка фар внезапно оживява.

Той се хвърля напред, за да прошепне със зловонния си дъх на гнилоч:

— Искаш ли да знаеш кое е смешното? Кое е най-смешното?

— Не.

Ето, започва се. Като досаден дядо на семеен празник. Всеки път едно и също.

— Още тогава. Още тогава обърка всичко. Ако си беше „признала“ на интервюто, сигурно пак щяха да те вземат. Можеше да те наемат. Можеше да го направят, защото познаваха стария директор. Да, сигурно от някаква извратена симпатия, все едно взимат специално, интелигентно лабораторно животинче — особено, великолепно бяло зайче, например. И да, никога нямаше да станеш директор, но тази работа все едно е гадна. Както сама установяваш. И ще продължиш да установяваш. Проблемът сега обаче е, че измамата продължи твърде дълго. И какво, по дяволите, да правим.

От твоя гледна точка проблемът е повече настоящето, отколкото миналото. Времето, когато можеше да се опитваш да удържаш Лаури или да му влияеш, отдавна е отминало. Откакто се изкачи до Централата и бе канонизиран, не можеш да го докоснеш.

* * *

Този човек, човекът, който ти беше преди Агенцията, беше внимателен — много внимателен в опитите си да стигне до момента, в който да направи нещо безразсъдно — например да пресече границата към Зона X.

Баща ти беше параноик по отношение на правителството; от време на време се захващаше с нещо сенчесто, с което да допълни почасовата си работа като барман. Не искаше сериозни ангажименти. Не искаше проблеми. Затова държеше правителството настрани; не ти каза, че майка ти вероятно е мъртва и че ти сигурно никога няма да се върнеш на забравения бряг, докато не му се наложи. Подучи те да отговаряш уклончиво на мъжете, които дойдоха да те разпитват за майка ти — така за нея щяло да бъде по-добре. И да избягваш всичко, което би могло да хвърли светлина върху неговите „бизнес начинания“.

„Не го знаеш, защото си много малка — гласеше обичайната лекция, — но политиците вършат големите далавери. Правителството е най-големият крадец на всички времена. Затова полагат толкова усилия да хващат крадците — не обичат конкуренцията. Не щеш това на гърба си цял живот, само защото си се озовала в неподходящ момент на неподходящо място.“

Когато най-после ти каза, че нея вече я няма, ти плака цял месец, въпреки че изражението на баща ти, мрачното предупреждение, предпазливостта, с която се случваше всичко във вашия постоянно местещ се дом, те учеха на мълчание.

С времето споменът за майка ти избледня — както когато вече не знаеш дали наистина си преживяла някой образ или момент или си го видяла на снимките, които баща ти държеше в една кутия от обувки в килера. Не както когато държиш нещо близо, вместо да го отблъскваш. Гледаше снимките на майка си — на верандата с приятели, с чаша в ръка, на плажа с баща ти — представяше си, че тя ти казва: „Не ме забравяй“, и се срамуваше, когато в съзнанието ти отново и отново се връщаше лицето на пазача на фара.

Започна свое собствено разследване — отначало предпазливо, после все по-решително. Откри, че съществува нещо, наречено „Съдърн Рийч“, посветено на изчистването на „екологичното опустошение“ на някогашния забравен бряг, сегашната Зона X. Папката ти с изрезки от книги, вестници, списания, а по-късно разпечатки от интернет стана толкова дебела, че едва я отваряше. Преобладаваха конспиративните теории и спекулациите с официалната версия на правителството. Истината винаги изглеждаше мъглява и разфокусирана, сякаш нямаше нищо общо с това, което беше видяла, с чувството, че пазачът на фара беше станал различен.

През първата година в колежа осъзна, че искаш да работиш за „Съдърн Рийч“, каквато и да бе тяхната роля, а наследеният от баща ти усет подсказваше, че миналото ти ще бъде пречка за това. Така че смени името си, нае частен детектив, който да ти помогне да прикриеш другите си следи и продължи следването. Когнитивна психология, специализация по психология на възприятията и втора специалност организационна психология. По ред причини се омъжи за човек, когото не обичаше, петнайсет месеца по-късно се разведе и почти пет години работи като консултант. През цялото това време не спираше да кандидатстваш в Централата, като старателно попълваше всички отговори така, че да те назначат в „Съдърн Рийч“.

Тогавашният директор, бивш служител на военноморските сили, обичан от всички, но не достатъчно силно, така и не те интервюира. Направи го Лаури, който още беше в Агенцията и имаше свои собствени планове. Той обичаше да се сдобива с власт по косвени пътища. След официалната среща в кабинета му отидохте в края на двора и проведохте съвсем различен разговор.

— Тук никой не може да ни чуе — каза той и в главата ти веднага светна червена лампичка. Ирационалната мисъл, че ще ти предложи, като някои от приятелите на баща ти. Нещо извън учтивото му държание, изисканото облекло и авторитетно излъчване явно те бе предупредило.

Лаури обаче беше намислил нещо по-дългосрочно.

— Накарах хората си да те проверят. Доста усилия си положила да се скриеш. Твърдо „много добър“ за старанието. Резултатът не е никак лош, предвид обстоятелствата. Но аз все пак разбрах, което значи, че и Централата би го открила, ако не бях заличил следите ти. Каквото беше останала от тях. — Широка усмивка, искрено изражение. Все едно, че си говорите за спорт или за блатото, простиращо се пред вас, което сякаш къкри в собствената си гъста пяна.

Минаваш към същественото:

— Ще ме предадете ли? — С пресъхнало гърло; изведнъж ти се струва по-горещо, отколкото само преди миг. Спомените как отвеждат баща ти в затвора за дребна измама, дръзката усмивка и въздушната целувка, сякаш смисълът на всичко е бил да го хванат, да има публика, да бъде забелязан.

Лаури се подсмихва и това, което допреди малко е изглеждало като изисканост, сега лъха повече на заплаха, въпреки слабостите му. Въпреки размаха му. От начина, по който изпълва костюма си и по изражението на лицето му изглежда сякаш е видял това, което ти искаше да видиш, бил е там, където ти искаше да бъдеш.

„Да те предам ли, Глория… тоест, Синтия. Да те предам? На кого? На службата за проследяване на фалшиви имена и самоличност? На търсачите на истината за забравения бряг? Не, не мисля. На никого не смятам да те предавам.

Неизказаната мисъл: Ще те запазя за себе си.

— Какво искате? — попита ти. Благодарна, че бащината ти кръв понякога те кара да газиш право напред.

— Да искам ли? — Неискрено до мозъка на костите. — Нищо. Поне засега. Всъщност, става дума само за теб… Синтия. Ще се върна вътре и ще те препоръчам за мястото. И ако минеш обучението в Централата, ще видим. А другото… то ще си бъде нашата тайна. Не много малка, но тайна.

— Защо ще го направите?

Не ти се вярва, не си сигурна, че си чула правилно.

Намигване.

— О, вярвам истински само на хора, които са били в Зона X. Дори преди да стане Зона X.

 

 

В началото сделката не беше лоша. Единственото, което искаше той, беше да му разкажеш, извън протокола и само на него, за последните си дни на забравения бряг. За пазача на фара, за Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. «Опиши ми мъжа и жената», поиска той. Имаше предвид Хенри и Сюзан. Всичките му въпроси за Бригадата за системнонаучни и свръхестествени проучвания звучаха така, сякаш попълваше празните места от някакъв разказ, който вече е чувал поне отчасти.

През следващите месеци услугите, които искаше и ти неохотно изпълняваше, се умножиха — подкрепа за тази или онази инициатива или препоръка, а в случаите, когато ти имаше повече влияние — противопоставяне на определени неща, сдържане на ентусиазма, спъване. Най-вече, осъзнаваш ти, натиск върху определени комисии, свързани с научния отдел, и подкопаване или ограничаване на влиянието на Централата върху «Съдърн Рийч». Винаги хитро и в такава степен, че да не забележиш ескалацията, докато не затънеш толкова, че да е станало част от работата ти.

В крайна сметка Лаури подкрепи кандидатурата ти за директорския пост. Постъпването в «Съдърн Рийч» означаваше възможност да слушаш пулса на загадъчен звяр. Но като директор ти се доближи още повече — ужасяващо близо, в капан между стените — и ти трябваше време, за да се пригодиш. Времето, което Лаури използва, разбира се.

* * *

Подхвърлени на масата: последните сателитни снимки, направени над Зона X, с висока резолюция, смалени до формат 22×28 сантиметра гланц. Бляскави снимки на неизчерпаем ресурс. Тази безизразна мимикрия на нормалното, нарушена само от размазаните петна, които може би очакваш да намериш на снимки, правени от ловци на духове. Това размазване е категорично доказателство за промяна. Като че ли «Съдърн Рийч» някак губи способността да вижда даже лъжата.

— Злото напредва с доброто. Но тези термини нямат никакъв смисъл в Зона X. Или за Зона X. Защо тогава винаги да важат за нас, когато преследваме враг, който не ги познава? Индиферентният контекст заслужава индиферентно отношение — ако искаме да оцелеем.“

Лаури не очаква да отговаряш; прекъсва философстването си, само за да си допълни за втори път чашата. Пък и ти не знаеш какво да отговориш, защото никога не би определила него самия като индиферентен или действията му като изразяващи индиферентност. Както винаги, това е част от заблудата: способността да внушава авторитет, като вдъхва на другите собствената си увереност.

Лаури вече е заплашил да те постави под хипноза, но единственото, което си решила твърдо, след като си поживяла в покрайнините на неговите експерименти, е никога да не му позволиш да го направи. Все се надяваш, че дори той трябва да се придържа към някакви граници, че не може да е недосегаем, че не може да няма някакви наложени отгоре ограничения. Несъмнено всяко негово действие разкрива нещо за мотивите му на някого, някъде, на човек, който има властта да се намеси?

И така, струва ти се, че си попаднала в задънена улица.

После той те изненадва.

— Искам да се запознаеш с един човек, който се интересува от цялата работа. Някой, когото вече познаваш. Джаки Севърънс.

Не си очаквала да чуеш точно това име. Но ето че тя идва, съпроводена от Мери Филипс, една от асистентките на Лаури, преминава през непроницаемата врата към твоята страна на огледалото, без да забелязва скърцането на токчетата си върху натрошеното стъкло. Облечена както винаги безупречно, все така пристрастена към шаловете.

Дали ви е слушала през цялото време? Династичният наследник на легендарния Джак Севърънс. Джаки, отстранена преди около петнайсет години от последната си задача в „Съдърн Рийч“ — ярка звезда, която още грее на небосклона на личната космология на Централата, въпреки тъмната звезда на сина й в службата, когото се бе налагало да спасява неведнъж. Лаури, аутсайдерът, и Севърънс, вътрешният човек, изглеждаха малко вероятни съюзници. Единият държи сребърното яйце в ръка и го гали. Другият се опитва да го разбие с невидим чук.

Каква игра се играе тук? Дали Лаури я държи с нещо или тя — него?

— Джаки ще бъде моят съветник в тази ситуация. Оттук нататък тя също участва. И преди да вземем окончателно решение какво да правим с теб, искам да повториш пред нея всичко, което си написала в доклада си — всичко, което ти се е случило от другата страна на границата. За последен път.

Севърънс се усмихва с усмивка, по-прилягаща на крокодил, и сяда на дивана до теб, докато Лаури й приготвя питие.

— Без формалности, Синтия. Без да се подготвяте. И без определен ред. Разкажете го в какъвто ред желаете.

— Мило, Джаки.

Не е мило, а опит да получи по-различна версия. Което превръща всичко в някакъв ритуал с предварително известен изход.

И така, ти отново се връщаш назад със Севърънс, която от време на време те прекъсва с по-тъпи въпроси, отколкото си очаквала от човек, когото винаги си имала за майстор в политиката.

— И не сте ходили никъде другаде? Никакви преки пътечки, никакви други разходки?

— Разходки?

— Човек лесно пропуска неща, които не смята за важни.

Същата безизразна усмивка.

Ти не си правиш труда да отговориш на това.

— Донесохте ли нещо оттам?

— Само обичайното — вещи от предишни експедиции, както неведнъж се е случвало.

Това е версията, за която сте се разбрали с Уитби, защото искаш да задържиш растението и телефона, да ги изследваш в агенцията и да не позволиш на Централата да ги вземе. Вие сте специалистите, не Централата.

— Какво беше усещането ви за дневниците във фара? Някакво впечатление или идея за тях, когато ги видяхте всичките накуп? Ако въпросът ми не е твърде неясен.

Никакво определено усещане, впечатление или идея, отговаряш ти. Просто дневници. Защото не искаш да преживяваш отново края на обиколката си, всичко, което се случи във фара.

— И нищо там не ви се стори необичайно или нередно?

— Не.

Пробутваш по-простата история за опасността в тунела.

По-късно се навежда към теб, заговорнически, като между момичета:

— Глория. Синтия. Защо го направихте? Наистина?

Сякаш Лаури изобщо не е в стаята.

Ти свиваш рамене с принудена усмивка.

В края на разказа ти Севърънс се усмихва и казва:

— Възможно е да го отнесем към графа „никога не се е случвало“ и да преминем нататък. И ако го направим, ще трябва да благодарите на Лаури за това. — Но все пак слага ръка върху твоята, сякаш да напомни: „Не забравяйте, че и аз помогнах“. Добавя, че можеш да задържиш Уитби, стига да премине психологична оценка, за чието провеждане в Централата лично ще помогнеш, извън протокола. Но. — Вие гарантирате за него. Отговаряте за него.

Все едно беше дете, на което ще купуват домашен любимец.

Новият командир на границата ще бъде избран лично от Лаури и ще е подчинен на него и Севърънс. Освен това ще въведат процедури, така че както се изрази Лаури:

— Вие с Уитби и всеки друг кучи син, който е достатъчно глупав да се пробва да премине, да си помисли хубаво, преди да го направи.

Няколко безполезни любезности и Джаки напуска стаята така бързо, както е дошла. Срещата е била толкова кратка, че се чудиш защо все пак е дошла и дали няма друга работа с Лаури. Да не би да е попаднала в капан? Или Лаури? Опитваш се да си спомниш точната дата, в която Севърънс е дошла в „Съдърн Рийч“. Прехвърляш мислено задачите и задълженията й, къде и кога е присъствала. Мислиш си, че има част от пъзела, която не виждаш, а би трябвало.

Лаури — в центъра на тайния си щаб, загледан в небето, докато снегът покрива с гъсти снежинки тревата, морските мини, малките пътечки. С гъските и чайките, които никога няма да се заинтересуват нито от плановете на Лаури, нито от твоите, сгушени във фалшивия фар или измамени от него, също като експедициите — от истинския. Но сега Севърънс е там, ходи между скалите, гледа над водата. Говори по телефона, но Лаури не я вижда — вижда само собственото си отражение и тя е затворена там, в неговия силует.

Лаури се надига и започва да крачи напред-назад пред прозореца, като се тупа с една ръка по гърдите.

— Ето какво искам аз: следващата експедиция да не ходи в Централата. Да дойдат тук. Да бъдат обучени тук. Искаш Зона X да реагира? Искаш нещо да се промени? Аз ще го променя. Така ще навъртя нещата в мозъка на Зона X, че ще я ужилят и по опашката. Ще пролеят кръв. Ще покажат на врага ни, че ние сме съпротивата. Че няма да му се размине.

Някои следи бързо изстиват, за други е нужно дълго време, преди някой да ги последва. Видът на Севърънс, която върви по хребета от черни скали в близост до фара, бил той и фалшив, те кара да настръхнеш, да ти се прииска да кажеш: „Това е мое, не твое“.

Лаури още стои над теб и дърдори какво ще се случи и как ще се случи. Разбира се, че иска повече контрол над нещата. Разбира се, че ще го получи.

Но сега знаеш това, за което преди само се досещаше: колкото и да вилнее, той усеща, че съдбините ви са преплетени. Че е по-тясно свързан с теб от всякога.

* * *

След шест месеца ще можеш да се върнеш в „Съдърн Рийч“. Никой там няма да знае защо си отсъствала толкова дълго и Грейс няма да им каже; обещава, че междувременно ще ги натиска толкова здраво, че „няма да имат време да мислят за това“.

Докато седиш вкъщи и чакаш времето да мине, си представяш Грейс като висока, строга чернокожа жена в бяла престилка и тривърха генералска шапка, хванала сабя с изпъната ръка, застанала по някаква причина на носа на гребна лодка, пресичаща стратегически важна река. Как ли ще се почувства, когато дойде време да свали шапката, да остави лодката, да ти върне властта?

Една-единствена неясна мисъл през повечето вечери, след посещение при лекаря или пазаруването на храна: в кой свят всъщност живея? В онзи, в който чуваш писъците на Уитби във фара, преплетени с писъците от първата експедиция, или онзи, в който редиш консервите със супа в шкафа. Можеш ли да съществуваш и в двата? Искаш ли? Когато Грейс се обади да пита как я караш, дали да отговориш: „Както обикновено“ или „Ужасно, все едно отново и отново без нужда правя аутопсии“?

Седиш на бара в „Чипърс“ — не е ли същото, както преди? Още повече че сега имаш повече време. Брокерката често се навърта тук. Постоянно говори — за пътуването си на север при роднини, за филм, който е гледала, за местна политика. Понякога ветеранът с неизменната бира в ръка подмята отдавнашен спомен за децата си в опит също да участва в разговора.

Докато Брокерката и пияницата си приказват покрай и през теб, ти кимаш, сякаш знаеш за какво говорят, сякаш се чувстваш свързана с тях, макар всъщност да виждаш само два насложени образа на пазача на фара, които казват едно и също в различни моменти, на две различни версии на теб самата. Едната в мрак, другата — в светлина.

— Мислиш за собствените си деца, нали? — казва Брокерката. — Виждам го.

Мислите ти са се запилели нанякъде. Маската се е изхлузила.

— Да, права си, така е.

Поръчваш си още една бира и започваш да разказваш на Брокерката за децата си — къде учат, колко ти се иска да ги виждаш по-често, как се готвят да станат лекари. Че се надяваш да ги видиш през ваканцията. Че сега, вече пораснали, като че ли живеят в друг свят. Ветеранът те гледа със странно изражение от края на бара. Сякаш разбира какво правиш.

По дяволите, може би трябва да пуснеш няколко песни на джубокса. А после да се наредиш на караокето, да изпиеш още няколко бири, да измислиш още няколко детайла от живота си. Само че по някое време Брокерката си тръгна и остана само ти с ветерана и още неколцина окъснели посетители, които не познаваш и никога няма да познаваш. Подът е лепкав, потъмнял от стари петна. По бутилките зад бара са нахлупени пластмасови чашки, за да държат винарките надалеч. Плотът блести по начин, който не може да се нарече съвсем естествен. Пътеките зад теб са тъмни и избелелите небеса пак са изгрели като невъобразими чудеса по тавана, за някои от които ти трябва секунда, за да ги разпознаеш.

Защото другият свят винаги се просмуква в този. Защото колкото и да се мъчиш да запазиш случилото се във фара между двама ви с Уитби, знаеш, че то рано или късно ще изтече и ще има последствия под една или друга форма.

Във фара Уитби тръгна нанякъде, а докато ти се носеше надолу по стълбите, осъзна, че вече не го чуваш да се движи в съседната стая. В тишината и праха, в начина, по който светлината от счупената входна врата правеше тъмнината вътре още по-непрогледна, очакваше да го намериш в някой ъгъл, светла фигура в сянката.

Скоро обаче си даде сметка, че той се е качил нагоре по стълбището, че се е насочил към върха на фара. Чуха се звуци от схватка и разбиване на дърво. Глас, извисяващ се над друг, и двата любопитно сходни, но как бе възможно изобщо да има втори глас? Ти тръгна бързо нагоре, а докато се изкачваше, настъпи удвояване и дисонанс, защото според спомена ти стъпалата бяха много по-широки, пътят — много по-дълъг, пространството вътре във фара внушаваше особена безтегловност, стените — боядисани някога в бяло, прозорците — отворени, за да приемат небето, уханието на окосената трева, съпътстващо Сол. Но в мрака, разтревожена за Уитби, ти се превърна във великан и фарът се изгуби или смали, не просто разрушен от времето, а свит, като спираловидна вкаменелост, водеща към вече непознато място. С всяко стъпало изтриваше онова, което си мислеше, че знаеш.

На върха откри Уитби в стаята за наблюдения, задъхан като животно, с разкъсани дрехи и кръв по ръцете, и странното впечатление, че краищата на дневниците се разгръщат, обгръщат Уитби, опитват се да го удавят. Нямаше друг, само Уитби с невъзможната история за среща на площадката с двойника си, Фалшивият Уитби, който го подгонил нагоре към помещението с прожектора, докато и двамата изгубили равновесие и паднали през отвора в пода върху купчината с дневници. Миризмата им. Масата им. Усещането за тях около Истинския Уитби и Фалшивия Уитби, впримчени в своята противоположност, ту излизащи, ту скриващи се от светлината, струяща през отворения капак.

Как да потвърдиш тази история за не един, а двама Уитби? Че Уитби не се е удрял сам, не се е ритал и хапал, потънал сред разлистени тетрадки, а го е причинил на друга версия на себе си? Раните му не бяха категорично доказателство.

Но тази картина те омагьосва, продължава да се връща в съзнанието ти през шестте месеца на принудителна отпуска, дори докато кълцаш лук за чили в кухнята си или косиш ливадата.

Понякога се опитваш да си представиш какво би заварила, ако беше стигнала по-рано, не след като всичко е свършило, ако беше спряла там, на най-горното стъпало, и беше надникнала в онова пространство, без да можеш да помръднеш, и да наблюдаваш борбата на двамата Уитби. Почти можеш да повярваш, че Уитби е родил Уитби, че в процеса на изследване на Зона X нещо в собствената природа на Уитби е създало този парадокс, с една версия, един сбор от импулси, мисли и мнения, опитващ се веднъж завинаги да унищожи другия.

Докато две бледи ръце не се протягат, за да стиснат едно бледо гърло, и две лица не се взират едно в друго от сантиметри разстояние; горното лице изкривено от пристъп на ярост, долното — спокойно, безкрайно спокойно сред разкъсаните и смачкани дневници. Бялата хартия с червената линия на полето, сините редове, по които се пише. Безброй страници с понякога неразбираем текст, написан на ръка. Всички тези дневници без имена, само отбелязани функции, понякога дори без тях, сякаш Зона X се е вмъкнала в собствените си разкази. Нима се разместват и наместват, като че ли нещо огромно спи, вдишва и издишва под тях?

Това сияние тях ли обгръща или Уитби? Двамата Уитби?

Докато нещо не изпращява. Шия? Гръбнак? Уитби, притиснат върху купчината, се отпуска и главата му пада на една страна, и Уитби отгоре му, замръзнал, изридава победено и се плъзва от Мъртви Уитби, като нескопосано успява да се извърти и освободи от него… и сяда в ъгъла, взрян в собствения си труп.

Тогава, едва тогава, започваш да се чудиш дали твоят Уитби е победил и кой може да е бил другият Уитби, който в смъртта изглежда свръхестествено спокоен, с гладко и изпънато лице, широко отворени очи, и само ъгълът на тялото му подсказва, че е претърпял насилие.

След това накара Уитби да излезе оттам, да си поеме въздух до парапета, да погледне величествения непознаваем пейзаж наоколо. Посочи му стари призраци, маскирани като обширни енциклопедични познания за забравения бряг. Уитби ти говореше нещо настойчиво, но ти не го чуваше. Повече беше решена да запълниш пространството със собствения си сценарий, със собствената си интерпретация — за да успокоиш Уитби или за да отречеш преживяването му. Да забравиш за купчината дневници. Нещо, за което не искаш да мислиш дълго, което искаш да изтласкаш от съзнанието си, защото не такъв е порядъкът на нещата. Да игнорираш нереалното, за да не стане по-реално.

Докато слизаш надолу, търсиш Мъртвия Уитби, но него го няма.

Може никога да не разбереш истината.

Но в това, което Уитби се закле, че е раницата на Мъртвия Уитби, ти откри две любопитни неща: странно растение и повреден мобилен телефон.