Джеф Вандърмиър
Приемане (23)

0015: Пазачът на фара

Западната сирена най-после е ремонтирана, пооправих бялата част на маркировката от страната на морето; поправих и стълбата, макар че още изглежда хлабава и несигурна. Нещо е съборило педя от оградата и е влязло в градината, но не знам какво е. Няма следи от елен, но във всеки случай е неканен гост. БССИ? Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете. Не бях в настроение за разходка, но от околностите на фара видях следните неща, които си заслужава да бъдат отбелязани: мухоловка (не съм сигурен какъв вид), фрегат, малки чайки, корморани, черноврат кокилар (!), два жълтоврати. На плажа намерих голяма морска игла, изхвърлена от вълните, няколко медузи велела, разлагащи се на пясъка.

Появи се нажежена до бяло светлина. Падаща звезда, слънце, летящо към Земята. От небето се спусна огромен пламтящ факел, от който капеха огньове. Тази светлина, тази звезда, разтърси небето и плажа, по който само секунда по-рано се разхождаше под ясната синева. Изпепеляващата сила на внезапния летящ предмет порази сетивата му, събори го на колене, докато се опитваше да избяга, после го принуди да зарови лице в пясъка. Сол закрещя сред пръскащите се лъчи и искри, а сърцевината на светлината падна някъде пред него; зъбите му се натрошиха в устата, костите му станаха на прах. Екотът още не беше угаснал в него, когато се опита да стане, въпреки че ударът предизвика колосална приливна вълна като живо същество, устремено към брега. Когато се стовари върху него с цялата си тежест и необятност, тя го унищожи още веднъж и отми всичко, което би могъл да различи, да познае. Сол се задъхваше и мяташе от болка, вкопаваше ръце в леденостудения пясък. Пясъкът имаше различна текстура и малките твари, живеещи в него, също бяха различни. Не искаше да вдига очи, да погледне наоколо, уплашен, че и пейзажът сигурно се е променил, да е станал толкова различен, че да не може да го познае.

Приливните вълни се отдръпнаха. Горящите светлини притъмняха.

Сол успя да се изправи на крака, олюля се една-две крачки напред и тогава осъзна, че всичко се е върнало към предишния си вид. Светът, който познаваше, светът, който обичаше: спокоен, непроменен, фарът на брега, непокътнат от вълната. Наоколо летяха чайки, а в далечината един човек търсеше мидички. Изтупа пясъка от ризата и късите си панталони и дълго стоя превит на две, подпрял ръце на бедрата си. Слухът му още не се бе възстановил; тялото му се тресеше. Но въпреки всичко нямаше и следа от удара, сякаш само в него живееше споменът за някакъв изгубен свят.

Не можеше да спре да трепери; почуди се дали не полудява. Поне беше по-малко високомерно, отколкото да реши, че е получил послание свише. Защото в центъра на връхлетялата светлина се бе появил образ, модел, който той разпознаваше: осемте листа на странно растение, всяко от които приличаше на вито стъпало към дълбините на забвението.

 

 

Късна сутрин. Камъните бяха хлъзгави и остри, покрити с миди и рачета. По тях пълзяха морски въшки на по няколко дни и обираха всичко, което намерят, а морските водорасли, събрани на тънки, дебели или пихтиести снопове, лъхаха на застояло и мухъл.

Седеше с облекчение там и се опитваше да се възстанови, загледан в езерцето, образувано от прилива в краката му, в подножието на скалата, впита в гърба му. Опитваше се да овладее треперенето. И друг път бе имал видения, но никога толкова силни. Изпитваше извратен копнеж по-скоро да види Хенри, да изповяда всичките си симптоми пред човека, когото, след като веднъж определи като страстен, налудничав ловец на духове, си спомняше почти с топлина. Но всъщност не бе виждал нито Хенри, нито Сюзан или непознатата жена от онзи случай през нощта. Понякога му се струваше, че го наблюдават, но вероятно това бе само отражение на факта, че е повярвал на Хенри, когато каза, че ще „го намери“, намеквайки, че ще се върне.

Езерцето отпред обезпокоително притъмня, когато отгоре премина облак и промени светлината, или когато вятърът се усили и вдигна вълнички. Но щом слънцето отново проби и той вече не виждаше само собственото си лице и колене, езерцето се превърна в жива витрина с вълшебни чудеса. Може би предпочиташе разходките и наблюдаването на птиците, но би разбрал и интереса към скалните езерца.

Наполовина вътре, наполовина вън лежеше тлъста оранжева морска звезда, тежко помръдваща или леко задрямала. Една дънна рибка го гледаше с изпъкнал, уморен поглед — тромаво същество със стиснати устни и тяло със същия цвят като пясъка, с изключение на лъскавите сапфирено-златни очи. Малко червено раче беше възседнало пролука, зейнала пропаст за него, водеща може би към безкрайна мрежа от мънички пещери, издълбани в скалата през годините. Ако гледаше достатъчно дълго успокояващата забрава на този микрокосмос, тя щеше да отмие всичко останало, даже сянката на отражението му.

Там го намери Глория няколко минути по-късно, както Сол вероятно бе предположил, че ще стане, защото скалите за нея бяха това, в което се бе превърнал фарът за него.

Тя се отпусна рязко до него, като че беше ненаранима, а обутото й в кадифени джинси дупе едва се плъзгаше по твърдата повърхност. Като че ли не беше седнала на скалата, а по-скоро приличаше на втора скала върху нея. Тежестта й леко го измести. Тя се беше задъхала от катеренето и едва изхъмка одобрително на избора му на развлечение, а той се усмихна и кимна.

Дълго време двамата просто седяха заедно там и гледаха. Сол реши, че не може да говори с нея за случилото се, че би било грешно да й го натрапва. Единственият, на когото можеше да каже, беше Чарли. Евентуално.

Рачето се промъкна през нещо в пясъка. Камуфлажната риба рискува да се придвижи с лепкавите си перки като полуразтворено ветрило, запътила се към сенчестия подслон на малка издатина в камъка. Една от морските звезди, сякаш уловена с таймлапс фотография, се оттегли с хипнотично бавна скорост към водата, докато не останаха да лъщят само връхчетата на два от лъчите й.

Накрая Глория попита:

— Защо си тук долу, а не работиш в бараката или кулата?

— Днес не ми се работи.

Образи от стари осветени ръкописи, от прелитащи в небето комети, от книги в къщата на баща му. Под краката му плажът отекваше, тръпнеше и експлодираше. Странните същества в пясъка. Какво ли беше посланието им?

— Да, и на мен понякога не ми се ходи на училище. Но ти поне получаваш пари.

— Така е, права си. На теб никога няма да започнат да ти плащат, за да ходиш на училище.

— А трябва. С толкова много неща се налага да се примирявам.

Сол се почуди с колко точно. Може наистина да бяха много.

— Училището е важно — отвърна той, защото му се струваше, че трябва да го каже, сякаш майка й стоеше зад гърба им и потропваше с крак.

Глория се замисли за момент, а после го смушка фамилиарно в ребрата, като че ли бяха приятели по чашка в селския бар.

— Казах на мама, че и това е училище, но не мина.

— Кое „това“?

— Скалните езерца. Гората. Пътеките. Всичко. Вярно, че през повечето време просто се шляя, но и научавам разни неща.

Сол си представяше как е протекъл разговорът. „Тук няма да получиш оценки.“ И предупредително: „Макар че мечките сигурно могат да ти дадат висока оценка, задето се грижиш за тях“.

Тя се наведе, за да го погледне по-добре, сякаш го преценяваше.

— Това е глупаво. Добре ли си?

— Да, целият разговор е глупав.

— Още ли се чувстваш различно?

— Какво? Не. Не, добре съм, Глория.

После още малко наблюдаваха рибата. Нещо в разговора им, в движенията или в шума, който вдигаха, я беше накарало да се скрие в пясъка, така че сега ги гледаше само с очички.

— Има неща, на които ме учи и фарът — заяви Глория и изтръгна Сол от мислите му.

— Как да стоиш изправена и да светиш с глава към морето?

— Не. Ето на какво. Мълчи и слушай да ти кажа. Фарът ме учи да се трудя усилено, да поддържам стаята си чиста, да бъда честна, да бъда мила с хората. — После замислено се вгледа в краката си. — Стаята ми е в хаос, понякога лъжа и невинаги съм мила с хората, но това е идеята.

Сол малко смутено отвърна:

— Тази риба там със сигурност се страхува от теб.

— А? Тя просто не ме познава. Ако ме познаваше, щеше да ми стисне ръката.

— Не мисля, че можеш да я убедиш. А и има толкова начини да я нараниш неволно.

Гледаш немигащите сини очи със златните пръски на тъмните вертикални зеници, които изглеждаха фундаментална истина.

Ти не му обръщаш внимание.

— Харесва ти да бъдеш пазач на фар, нали, Сол?

Сол. Това е нещо ново. Кога бяха станали Сол и Глория, а не мистър Еванс и Глория?

— Защо, искаш ли като пораснеш, да вземеш работата ми?

— Не. Не искам да бъда пазач на фар. Не искам само да рия с лопата, да садя домати и да се катеря по стълби.

Така ли прекарваше той времето си в нейните очи? Очевидно да.

— Поне си откровена.

— Да. Мама каза, че поне трябва да бъда откровена.

— И това го има.

Баща му можеше и да не е толкова откровен, защото откровеността в неговия случай често се равняваше на жестокост.

— Е, не мога да остана дълго.

В гласа й прозвуча искрено съжаление.

— Жалко, като се има предвид откровеността ти.

— Знам, ясно? Но трябва да вървя. Мама скоро ще мине да ме вземе с колата. Отиваме в града да се видим с татко.

— О, ще бъдеш при него за празниците?

Значи това беше денят.

Над скалното езерце отново бе преминал облак и той виждаше само двете им лица, наведени надолу. Можеше да мине за баща й. Или беше прекалено стар? Подобни мисли обаче бяха форма на слабост.

— Този път ще бъде за по-дълго — каза тя, видимо недоволна от факта. — Мама иска да остана там поне няколко месеца. Защото изгуби втората си работа и трябва да си потърси нова. Но това са само осем седмици. Или шейсет дни.

Той я погледна и видя сериозното изражение на лицето й. Два месеца. Невъзможно дълго.

— Ще бъде забавно. Когато се върнеш, още повече ще оцениш това място.

— Аз и сега го ценя. И няма да бъде забавно. Приятелката на татко е кучка.

— Не използвай тази дума.

— Съжалявам. Ама наистина е такава.

— Майка ти ли го каза?

— Не. Сама се сетих. Не беше трудно.

— Е, гледай да се разберете — каза Сол, достигнал до границата на всеки съвет, който един фар би могъл да даде. — Все пак е само за малко.

— Да. А после ще се върна. Помогни ми да стана, мама май вече дойде.

Сол не беше чул приближаването на кола, но това не означаваше нищо.

Хвана я за ръката и се напрегна, за да може тя да се подпре на него и да се изправи на крака. Застана до него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Довиждане, Сол. Запази ми това езерце.

— Ще сложа табелка.

Той се опита да се усмихне.

Момичето кимна, а после изчезна, тичайки безразсъдно през скалите — искаше да се покаже.

Той импулсивно се обърна и извика: „Ей, Глория!“, преди да се е отдалечила твърде много.

Тя се обърна в очакване, балансирайки с две разперени ръце.

— Не ме забравяй! Пази се!

Искаше му се да звучи леко, изреченията просто да се понесат във въздуха. Като нещо съвсем незначително.

Тя кимна и му махна, а после каза нещо, което той не можа да чуе. След това се спусна към моравата пред фара, сви покрай стената и се скри от погледа му.

Долу в езерцето рибата беше обхванала с уста малкото червено раче, което се бореше бавно и умислено, сякаш не искаше да се освободи.