Джеф Вандърмиър
Приемане (15)

03: Островът

Много скоро островът се превърна в сянка или петно на морския хоризонт и аз разбрах, че е въпрос на дни, макар да ми беше трудно да преценя минаващото време. Островът сега за мен беше тъй пуст и безизразен, както съпругът ми при завръщането си. Не знаех нищо за това, което можеше да срещна там, и тази истина ме отрезвяваше, караше ме да наблюдавам сиянието си по-отблизо, да се боря по-настървено с него, сякаш, колкото и да беше нелепо, когато стигнех от другата страна, трябваше да бъда в най-добрата си форма и нащрек. Защо? Заради трупа, който можеше да намеря, ако имах късмет? Заради някакъв спомен за живота в света, който сега можехме само да си спомняме погрешно като по-спокоен и приятен, отколкото всъщност е бил? Не знам отговора на тези въпроси, освен че най-първичният ръководен принцип на всеки организъм е да продължи да съществува — да диша, да се храни, да отделя, да спи и да се чука, и да се радва на повторенията в дните си.

Стегнах раницата си и се гмурнах във водата.

Ако някой читател обича истории за герои, сгушени около пращящи огньове и вълци, дебнещи на метри от тях, ще остане разочарован, като научи, че докато плувах към острова, не ме нападна никой левиатан от дълбините. Че въпреки умората и студа успях лесно да се настаня да живея в разрушения фар, който ме чакаше на брега. Че намирах там достатъчно храна, като ловях риба, берях дребни плодове и изравях корени, които макар и безвкусни, ставаха за ядене. Когато се налагаше, хващах дребни животни. Засях си градинка със семената на плодовете, които намирах, и я торях с домашно приготвен компост.

В началото фарът ме озадачаваше повече от всичко останало на острова. Все ми се струваше като огледало на фара на брега — начинът, по който отразяваше светлината — и това ми изглеждаше неясна, потенциално безмилостна шега. Може би беше поредният от рояка детайли, които с нищо не ме доближаваха до някакви отговори за Зона X. Или това сливане, този непълен синоним, хлътналият връх и площадката, които избрах за свое укрепление, скрити под мокри, мъртви листа… възможно бе то да е безпогрешен, грандиозен показател за нещо.

По-късно отделих време да изследвам фара, околните постройки, изоставеното градче достатъчно систематично, научно и задълбочено, но усещах, че първото ми разузнаване трябва да бъде по-широкообхватно: да обходя острова за евентуални заплахи, храна, водоизточници, признаци на човешки живот. Не исках да се надявам, защото не бях открила никакви следи някой скоро да е живял във фара, а той изглеждаше най-вероятният подслон, тъй като още от пръв поглед се виждаше, че повечето от други постройки са се разрушили и изгнили с удивителна скорост, след като Зона X бе наложила волята си на това място. Имаше и следи от замърсяване, стари белези, но тъй бързо избелели в небесата, че не можех да преценя кога са се появили. И дали Зона X ускоряваше заличаването на техните ефекти?

Островът е около четиринайсет мили на дължина и шест на ширина, с четирийсет мили обиколка и площ, която по моя преценка е около осемдесет и четири квадратни мили, или над петдесет хиляди акра. По-голямата част от вътрешността му е заета от борово-дъбова гора, простираща се до брега, но поразена от бурите откъм морето — там се намират предимно шубраци, мъхове и разкривени храсти. Сладка вода има на повече места, отколкото очаквах — множество ручейчета, лъкатушещи надолу по хълмовете към брега. Това, заедно със защитата от бурите, вилнеещи от морето, вероятно обяснява местоположението на изоставеното градче. Освен това в околностите на фара намерих чешма, която в началото плюеше ръжда, но после премина към тънка струя от мътна, но годна за пиене течност от някакъв скрит водоносен слой.

По-далеч открих богата екосистема, в която популацията от предпазливи зайчета се държеше под контрол от грабливите птици и лисиците на острова; последните бяха дребни и пършиви, което говореше за изолирана първоначална двойка или двойки, адаптирани към ограничената територия и възможности на района. Птиците също бяха малки и енергични — от дървесни и пурпурни лястовици до виреони и мушитрънчета, кълвачи и козодои, заедно с твърде много крайбрежни видове, за да бъдат изброени. Привечер звуците на птичия живот победоносно се сливат в могъщ, несдържан хор от гласове, контрастиращ с тишината на блатата, чието собствено богатство е по-приглушено, почти бдително.

Много дни скитах из острова, обхождах го по края и във вътрешността, опитвах се да го почувствам и да усетя какво таи в себе си. Докато записвах наблюденията си, проклинах „Съдърн Рийч“, задето не ни дадоха карта, макар да знаех, че така или иначе щях да проверявам всяка карта и в крайна сметка да свърша също толкова работа. Не само защото не вярвах на агенцията, но и защото не вярвах на Зона X. Въпреки това, когато приключих с първоначалното проучване, не можех да кажа, че в самия остров има нещо свръхестествено или необичайно.

Освен, разбира се, бухалът.