Джеф Вандърмиър
Приемане (3)

002: Призрачната птица

През третия ден в Зона X, следвана от намусения Контрол, Призрачната птица намери скелет в тръстиките. Тук сега беше зима и това ставаше по-очевидно с отдалечаването на пътеката от морето, откъдето бяха влезли. Вятърът беше студен и брулеше лицата и якетата им, а бдителното сиво-синьо небе криеше някаква важна тайна. Алигаторите, видрите и водните плъхове се бяха отдръпнали в калта, призраци под матовата тиня и гъргорещата вода.

Далеч над тях, където небето ставаше по-наситено синьо, тя зърна отблясък по някаква отразяваща повърхност и я разпозна като виеща се фуния от щъркели; слънцето блестеше сребристо по бяло-сивите им пера, докато се въртяха нагоре към небето, на голямо разстояние от тях и със строга властност, насочени… накъде? Не можеше да разбере дали изпитват ограниченията на затвора си, дали усещат невидимата граница, преди да я преминат, или като всички други живи същества в плен на това място се подчиняват на полузапомнени инстинкти.

Тя спря, Контрол спря до нея. Мъж с изпъкнали скули, големи очи, ненатрапчив нос и светлокафява кожа. Беше облечен с джинси и червена фланела, черно яке и обувки, които не биха били нейният избор за дивата пустош. Директорът на „Съдърн Рийч“. Същият, който я беше разпитвал. Може би с атлетична фигура, но откакто бяха в Зона X, ходеше прегърбен, мърмореше и постоянно преглеждаше няколко смачкани страници с петна от вода, които беше спасил от някакъв доклад на „Съдърн Рийч“. Отломка от стария свят.

Той почти не обърна внимание на прекъсването.

— Какво има?

— Птици.

— Птици? — повтори той въпросително, сякаш думата му беше чужда или нямаше смисъл. Или значение. Но кой можеше да каже кое има значение тук.

— Да. Птици.

Друга конкретика щеше да бъде напразна.

Тя вдигна бинокъла си към щъркелите, които завиваха насам, завиваха натам, но никога не губеха формата си: като жив водовъртеж, носещ се в небето. Моделът й напомняше на кръжащото стадо рибки, сред което се бяха появили при влизането си в Зона X от дъното на океана.

Дали щъркелите, взрени в нея отгоре, разбираха какво виждат? Дали предаваха съобщения на някого или нещо? Две нощи подред бе усещала животните, които се събираха по края на лагерния им огън, спотаени, дистанционни сензори на Зона X. Контрол искаше повече неотложност, сякаш целта означаваше нещо, тя искаше повече данни.

Откакто бяха стигнали до брега, вече имаха някои недоразумения по повод отношенията им, най-вече кой е шефът, след което той си взе обратно името и помоли тя да го нарича Контрол, вместо Джон, което тя уважаваше. Черупките на някои животни са решаващи за оцеляването им. Някои животни не могат да живеят дълго без тях.

Объркването му се влошаваше още повече от треската и усещането, което тя бе нарекла „сияние“, че бива асимилиран и скоро може би ще бъде нещо, различно от себе си. Затова тя сигурно разбираше защо Контрол се рови в тези „страници за тероара“, както ги наричаше, и защо бе излъгал, че иска да намери решения, след като й бе съвсем ясно, че просто има нужда от нещо познато, за което да се държи.

Още първия ден тя го попита:

— Какво щях да бъда за теб в света — теб на някоя от старите ти работи, аз на старата си работа?

Той нямаше отговор, но тя си мислеше, че всъщност знае: щеше да бъде заподозряна, враг на правилното и истинното. А какво бяха един за друг тук? Скоро щеше да се наложи да го притисне за истински разговор, да провокира конфликт.

Но засега повече я интересуваше нещо в тръстиките в ляво. Оранжев проблясък? Флаг?

Сигурно се беше вдървила или нещо друго в поведението й я беше издало, защото Контрол попита:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Вероятно нищо — отвърна тя.

След миг отново намери оранжевото — парче плат, разкъсан парцал, вързан за една тръстика, която се извиваше напред-назад от вятъра. На стотина метра в океана от тръстики, в коварното блато от поглъщаща кал. Веднага след него като че ли имаше някаква сянка или вдлъбнатина; тръстиките отстъпваха на нещо, което не се виждаше оттук.

Тя му подаде бинокъла.

— Виждаш ли го?

— Да. Това е… геодезичен знак — не се впечатли той.

— Защото така е най-вероятно — възрази тя и веднага съжали.

— Добре, значи това вероятно е геодезичен знак. — Той й върна бинокъла. — Трябва да се придържаме към пътеката, да стигнем до острова.

Искрено изричане на думата „остров“, пропорционално на неприязънта му към неизказаната идея да изследват парцала.

— Можеш да останеш тук — каза тя, макар да знаеше, че няма да го направи. Както и че би предпочела той да изостане, за да може да бъде поне за малко сама в Зона X.

Само че можеше ли някой тук да бъде наистина сам?

* * *

Дълго след като се събуди на пустия паркинг и я отведоха в „Съдърн Рийч“ за обработка и анализ, Призрачната птица си мислеше, че е мъртва, че се намира в чистилището, въпреки че не вярваше в задгробния живот. Това чувство не изчезна дори след като разбра, че по незнаен начин се е върнала през границата в истинския свят… че дори не е оригиналният биолог от дванайсетата експедиция, а нейно копие.

Беше признала пред Контрол по време на разпитите: „беше тихо и толкова празно… затова останах да чакам там, боях се да си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там.“

Но това не обхващаше целия диапазон на мислите и анализа й. Замъглен от изолацията й в стаята в „Съдърн Рийч“, въпросът не беше само дали е жива, но и ако е така, коя беше тя? След това дойде усещането, че спомените й не са нейните собствени, че ги получава втора ръка и че не може да бъде сигурна дали причината е в поредния експеримент на агенцията или е ефект, причинен от Зона X. Въпреки сложностите на бягството й по пътя към Централата, имаше чувство за проекция, сякаш се случваше на някого другиго, че тя е само междинно решение, че може би това разстояние й е помогнало да избегне залавянето, и то внасяше по-голямо спокойствие в действията й. Когато стигна до далечния Рок Бей, тъй познат на биолога, която бе ходила там преди нея, за известно време намери покой, позволи на пейзажа да я унесе по различен начин, да я разглоби, за да може да се сглоби наново.

Но едва когато проникнаха в Зона X, тя наистина овладя безпокойството и безцелността си. Паникьоса се за секунда, когато водата я притисна и обгърна, за да я удави. Но после нещо се включи или се върна и беснеейки срещу собствената си смърт, тя ликуваше от усещането за морето, от борбата да стигне до повърхността, и я проби с неимоверно радостната истерия на биомасата си, като един вид доказателство, че тя не е биологът, че е нещо ново, което може и иска да оцелее, и се отърси от страха от удавяне като нечий чужд.

След това дори реанимирането на Контрол с изкуствено дишане на брега изглеждаше неоспоримо доказателство за собствената й суверенност. Както и настойчивостта й да се насочат не към фара, а към острова. „Където би отишла биологът, натам ще тръгна и аз.“ Истината, правотата, на това й вдъхваше надежда въпреки усещането, че всичко, което помни, е наблюдавала през прозореца на друг живот. Не го бе преживяла истински. Или още не го бе преживяла. „Искаш живян живот, защото нямаш такъв“, беше й казал Контрол, но това беше доста груба формулировка.

Оттогава насам не бе имало почти нищо ново за преживяване. Нищо чудовищно или необичайно не бе изригнало от хоризонта за почти три дни ходене. Нищо неестествено, освен този хиперреален аспект на пейзажа, тези процеси, действащи под повърхността. И образът на морската звезда на биолога, който понякога се появяваше по здрач и със смътната си светлина я водеше като компас в съзнанието й; и тя отново разбираше, че Контрол не може да почувства, каквото чувства тя. Не можеше да заобикаля опасностите, нито да открива възможностите. Сиянието я беше напуснало, но нещо друго бе дошло на негово място.

— Мимикрия — каза тя, когато Контрол призна объркването си от нормалния вид на Зона X. — Можеш да познаеш нещо и да не го познаеш. Следите от гмуреца отгоре са очевидни. Не можеш да пропуснеш гмурец отгоре. Но ако го гледаш отдолу, докато плува във водата, на практика е невидим.

— Гмурец ли?

— Птица.

Пак птица.

— Всичко това прикритие ли е?

Каза го някак невярващо, сякаш реалността беше достатъчно странна сама по себе си.

Призрачната птица омекна, защото той всъщност не беше виновен.

— Никога не си преминавал през компрометирана или нефункционираща екосистема, нали? Дори да си мислиш, че си виждал, не си. Затова може да вземеш правилното за грешно.

Това може и да не беше така, но тя искаше да задържи идеята за авторитета; нямаше желание за нови спорове относно целта им. С настояването си да вървят към острова тя вярваше, че предпазва не само своя живот, но и неговия. Не я привличаха последни шансове и отчаяни атаки срещу дулата на противника, но нещо в настроението на Контрол й подсказваше, че той може би се стреми тъкмо към такова решение. А тя не беше готова да се отдаде на нищо друго, освен на желанието да познае — себе си и Зона X.

* * *

Светлината на това място беше неизбежна — ярка и същевременно далечна. Придаваше особена яснота на тръстиките, калта и водата, която ги отразяваше и следваше в каналите. Тъкмо светлината й внушаваше усещането, че се носи, защото я караше да губи представа за собствените си стъпки. Светлината постоянно я изпълваше с вътрешно спокойствие. Светлината изследваше и поставяше под въпрос всичко по начин, който не бе сигурна, че Контрол ще разбере, а после се отдръпваше, за да позволи на докоснатото да съществува отделно от нея.

Може би светлината също й пречеше, защото напредваха бавно и несигурно, като че ли се връщаха по старите си стъпки, бучеха земята с пръчка, за да се предпазят от коварни изненади, а гъстите тръстики оформяха непроницаеми на места стени. Една арама, зърнистокафява и почти невидима на фона на тръстиките, излетя толкова безшумно и близо до тях, че я стресна едва ли не повече от Контрол.

Накрая стигнаха до парцала, вързан за тръстиката, и видяха жълтеещата катедрала, потънала наполовина в калта.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Контрол.

— Мъртва е. Не може да ни навреди. — Защото Контрол продължаваше да драматизира пред недостатъчни според нея дразнители. Плашлив по природа или белязан от някакво съвсем друго преживяване.

Тя обаче добре знаеше какво е това. В средата бяха потънали останките от отвратителен череп и избеляла, втвърдена маска на лице, което гледаше незримо към тях, покрито с плесен и лишеи.

— Стенещото същество — каза тя. — Стенещото същество, което винаги чувахме привечер.

То бе преследвало биолога през тръстиките.

Плътта беше опадала, стекла се бе по костите и изчезнала в пръстта. Останал бе само скелетът, който имаше тайнствения вид на нещо средно между гигантска дива свиня и човек; от големите ребра висяха по-малки като зловещ вътрешен полилей, и пищяли, завършващи с малки разкъсани жили, опоскани от птиците, койотите и плъховете.

— Не е скорошен — отбеляза Контрол.

— Така е.

Хич даже. Тревожни тръпки я накараха да огледа хоризонта за нечие нежелано присъствие, като че ли скелетът беше капан. Жив само допреди осемнадесет месеца, но вече в напреднал стадий на разлагане, от пълна неузнаваемост го спасяваше единствено маската. Дори това същество, това преображение на психолога от онова, което Контрол наричаше „последната единайсета експедиция“, да бе умряло веднага след срещата си с биолога… скоростта на разлагане беше неестествена.

Контрол обаче не беше схванал и тя реши да не споделя мислите си. Той само обикаляше скелета и го зяпаше.

— Значи това е било човек… някога — каза той и тъй като тя не отговори, го повтори.

— Възможно е. А може и да е бил неуспешен двойник. — Не мислеше, че тя самата е неуспешен двойник като това същество. Тя имаше цел и свободна воля.

Може би едно копие можеше да бъде по-висше от оригинала си, да създаде нова реалност, като избегне старите грешки.

* * *

— Миналото ти е в главата ми — каза й той веднага, след като напуснаха брега, решил, че може да размени информацията. — Мога да ти го върна.

Стар рефрен, недостоен вече нито за него, нито за нея.

Мълчанието й го принуди да заговори пръв и макар тя да си мислеше, че може би още крие някои неща, думите му, от които лъхаше настойчивост и страст, звучаха искрено. От време на време се прокрадваше печален подтекст, който тя добре разбираше и предпочиташе да игнорира. Лесно го разпозна от онзи случай, когато той я посети в стаята й в „Съдърн Рийч“.

Когато чу, че психологът от дванайсетата експедиция е бившият директор на Агенцията и е възприемала биолога като свой специален проект, своя особена надежда, Призрачната птица се разсмя. Изпита внезапна топлина към психолога, като си спомни словесните им престрелки от интервюто. Психологът-директор лукаво се бе опитала да се бори с широката и дълбока Зона X чрез нещо тъй тясно и притъпено като биолога. Като нея. Едно неочаквано мушитрънче, което се стрелна през трънаците и се скри от погледа й, като че ли споделяше същото мнение.

Дойде нейният ред и тя призна, че вече си спомня всичко до момента, в който е била сканирана или атомизирана, или копирана от Пълзящото същество в тунела-кула — до мига на нейното сътворение, който може би е бил мигът на смъртта на биолога. Пълзящият и лицето на пазача на фара, пламтящо през насложените митове на съграждането му, предизвикаха недоверие, което лъсна през Контрол сякаш беше прозрачна дълбоководна риба. Но какво бяха още няколко невъзможни неща след всичко, което вече беше видял?

Той не зададе нито един въпрос, който да не беше зададен под някаква форма от биолога, геодезиста, антрополога или психолога по време на дванайсетата експедиция.

Това някак създаваше смущаващ двоен ефект, за който тя спореше в собствената си глава. Защото понякога не беше съгласна със собствените си решения — решенията на биолога. Защо другият й аз беше проявил такава небрежност по отношение на думите на стената? Например. Защо не се бе изправила срещу психолога-директор, веднага щом беше разбрала за хипнозата? Какво бе спечелила, слизайки да търси Пълзящия? Някои неща Призрачната птица можеше да прости, но други стържеха в съзнанието й и я запращаха в безкрайните спирали на „какво би могло да бъде“, които я вбесяваха.

Съпруга на биолога тя напълно отхвърли, без колебание, защото с него идваше мракът на живота в града. Биологът беше омъжена, но Призрачната птица беше освободена от всички отговорности, съпътстващи брака. Не разбираше защо двойничката й се бе примирила с това. Едно от недоразуменията между нея и Контрол: налагаше се да изясни, че потребността й от собствен опит, с който да попълни чуждите спомени, не се простираше върху техните отношения, каквото и да си мислеше той за нея. Тя не можеше просто да се впусне в нещо физическо с него и да покрие нереалното с обичайното и механичното, не и когато спомените й бяха за съпруг, прибрал се у дома, лишен от спомени. Всеки компромис би наранил и двамата и някак си беше безсмислен.

Застанал пред скелета на стенещото същество, Контрол каза:

— Значи и аз мога да свърша така? Някаква моя версия?

— Всички свършваме така, Контрол. В крайна сметка.

Но не точно така, защото от тези очни ябълки, от плесенясалите кости продължаваше да се излъчва някакво сияние, някакъв живот — стремеж към нея, който тя отблъскваше, а Контрол не можеше да усети. Зона X я гледаше през мъртви очи. Зона X я анализираше от всички страни. Караше я да се чувства като очертание, създадено от погледа, впит в нея, че се движи, само защото и погледът се движи с нея и държи съставните й атоми заедно в една кохерентна форма. А очите изглеждаха познати.

— Директорът може и да греши за биолога, но нищо чудно ти да си отговорът. — Казано само наполовина саркастично, сякаш той знаеше какво й се случва.

— Аз не съм отговор. Аз съм въпрос.

А може би и въплътено послание, сигнал от плът и кръв, макар още да не бе разбрала каква история разказва.

Мислеше си още какво беше видяла по пътя към Зона X, как й се бе сторило, че от двете й страни няма нищо, освен почернелите руини на големи градове и огромни кораби, излезли на сушата, осветявани само от бумтящите червени и оранжеви огньове, които не правеха нищо друго, освен да хвърлят сенки и да крият в далечината скимтящи твари, скачащи през пепелта. Как се бе опитала да блокира изповедното бръщолевене на Контрол и нещата, които казваше, без да съзнава, за да отхвърли всякакво съмнение, че той може да крие неизвестна за нея тайна. Вземи пистолета… разкажи ми нещо смешно… аз я убих, моя е вината… Прошепна хипнотично внушение в ухото му, за да възпре не само думите му, но и ужасните видения, които ги обгръщаха.

Скелетът пред очите им беше изкълван до кости. Обезцветените кости гниеха, върховете на ребрата вече бяха омекнали от влагата, повечето изпотрошени и изгубени в калта.

Над главите им щъркелите продължаваха да се вият и кръжат насам-натам в сложен и синхронизиран въздушен танц, по-красив от всичко, което човешкият ум би могъл да сътвори.