Джеф Вандърмиър
Приемане (5)

004: Пазачът на фара

Броненосците съсипват градината, но не ми се ще да ръся отрова. Храстите с морско грозде искат подрязване. До утре трябва да направя списък с проблемите по поддръжката. Пожар на остров Фейлиър, вече докладван и несъществен. Забелязани: албатрос, неидентифицирани чайки, рис (надничащ от палмовата горичка на изток, вперил очи в един турист, който така и не го видя), някаква мухоловка, стадо делфини, плуващи стремглаво на изток след барбуните в плитчините.

Тялото също може да бъде пътеводна светлина, Сол знаеше това. Фарът е фиксирана светлина с фиксирана цел, а човекът — подвижна. И хората излъчват светлина по свой начин, греят на километри разстояние на предупреждение, покана или просто трепкащ сигнал. Отварят се, за да се превърнат в сияние, или помръкват. Понякога обръщат светлината си навътре, така че отвън да не се вижда, просто защото нямат друг избор.

— Глупости — рече Чарли през нощта, докато Сол му говореше нещо подобно, след като правиха секс. — Да не вземеш да станеш поет?

Сол за първи път го беше убедил да дойде във фара — наистина рядко събитие, защото у Чарли още имаше някаква плашливост и несигурност. Пребиван от баща си и изритан от къщи, през последвалите двайсет години той все още не беше излязъл докрай от черупката си. Така че това беше забележителна крачка напред и Сол беше щастлив, че му е дал поне малко чувство на сигурност.

— Идеята е от една проповед на баща ми. Най-хубавата му.

Той размърда ръка, за да усети евентуалния дискомфорт от случката с растението. Никаква следа.

— Липсва ли ти понякога? Проповедничеството? — попита Чарли.

— Не, тъкмо работя над нещо за Леката бригада.

Онези двамата все още провокираха у него далечна, но остра тревога. Какво излъчваха, което да не можеше да види?

— А, за онези ли? — Чарли се прозя престорено и се обърна по гръб. — Що не ги оставиш на мира? Откаченяци. Ти също. — Само че казано с любов.

А по-късно, докато се унасяше, добави:

— Не е глупаво. Това със светлината. Хубава мисъл е. Може би.

Може би. На Сол му беше трудно да познае кога Чарли говори искрено за тези неща. Понякога животът им между чаршафите изглеждаше загадъчно, сякаш нямаше връзка с живота във външния свят.

Случва се други хора да ти дадат светлината си и да започнат да трепкат едва видимо, ако никой не се погрижи за тях. Защото са ти дали твърде много и не са оставили нищо за себе си.

Накрая в църквата и той се чувстваше като фар, останал без светлина, освен едно малко, немощно пламъче в сърцето му — в начина, по който думите грееха от устата му, и почти нямаше значение каква светлина създават, дори за паството му, защото хората не го слушаха, а го гледаха. Пък и странно беше това паство, привличаше с еднаква сила хипита и тесногръди пуритани, защото той черпеше и от Стария завет, и от деизма, и от езотеричните книги, които намираше при баща си. Нещо, което старецът не беше изчислил: че книгите му ще насочат Сол към неща, които никак няма да му харесат. Библиотеката на баща му беше по-либерална от баща му.

Шокът от тази промяна — да бъдеш в центъра на вниманието и после напълно да бъдеш лишен от такова — продължаваше от време на време да го смущава. Не бе имало никаква драма в колабиралото му паство на север, нито някакво смайващо откровение, ако изключим начина, по който проповядваше едно, а мислеше друго и дълго време погрешно взимаше този конфликт за проявление на чувство за вина за греховете си, реални и въображаеми. И в един ужасен ден осъзна, предаден от страстта си, че сам той се превръща в посланието.

Когато се събуди, Чарли си беше отишъл, без дори да остави бележка. Но пък бележката би изглеждала сантиментална, а Чарли беше от онези фарове, които не допускаха такава светлина.

 

 

Следобед видя Глория да се разхожда по плажа и й махна; не беше сигурен дали го е забелязала, докато не промени посоката си, за да се приближи, макар и бавно. Сол знаеше, че не би позволила да си проличи, че иска да говори с него. Сигурно щеше да наруши някакви свои момичешки правила за поведение.

Той продължи да запълва дупките от броненосците. Забавно му беше, че формата им напомня на формата на муцунките им. Не знаеше защо. Но работата го правеше щастлив по някакъв особен начин, лишен от форма и мотив. А най-хубавото беше, че близнаците, Хенри и Сюзан, доста закъсняваха.

Денят бе поразителен след облачното утро. Морето блестеше в синьо-зелено, ярко на фона на сивкавите сенки на водораслите. В края на безбрежното дълбоко небе се вижда инверсионната следа на самолет, показващ презрението си към обитателите на забравения бряг. Много по-близо до дома, той се опита да не обръща внимание на скалите, покрити с белите изпражнения на кормораните.

— Защо не направиш нещо с тези броненосци? — попита Глория, когато най-после стигна до фара. Вероятно не беше минала напряко, а се бе отклонила, за да разглежда съкровища, заплетени в морските треви, изхвърлени на брега.

— Аз ги харесвам.

— Старият Джим казва, че са вредители.

Старият Джим. Понякога му се струваше, че се позовава на Стария Джим, когато иска да постигне някаква своя цел. Старият Джим живееше в края на плетеницата от черни пътища в разкрасена колиба близо до едно незаконно бунище за варели с химически отпадъци. Никой не знаеше с какво се е занимавал, преди вятърът да го довее на забравения бряг, но сега се изявяваше като стопанин на ту работещия, ту неработещия селски бар.

— Така значи казва Джим, а? — Сол се стараеше да натъпква добре пръстта въпреки странната умора. Още една буря и отново щеше да има дупки навсякъде.

— Бронирани плъхове.

— А чайките са крилати плъхове?

— Какво? Нали се сещаш, може да сложиш капани.

— Прекалено умни са за капани.

Бавно, като го гледаше косо:

— Не мисля, че си прав, Сол.

Той знаеше, че когато го нарече Сол, вероятно вече е загазил. Защо тогава да не стигне и по-далеч? Пък и му трябваше почивка, беше плувнал в пот. Той се облегна лопатата и каза:

— Един ден се вмъкнаха в кухнята през прозореца, като се покатериха един върху друг и отвориха резето.

— Пирамида от броненосци! — После детската й предпазливост се завърна. — Но не мисля, че е вярно.

Всъщност той наистина ги харесваше. Намираше ги за забавни — тромави, но искрени. В една природонаучна книга беше чел, че броненосците „плуват“, като ходят по дъното на реките и задържат дъха си — това го беше запленило.

— Понякога са досадни — призна той, — така че може би имаш право.

Знаеше, че ако не направи крачка към примирието, тя няма да го остави на мира.

— Старият Джим каза, че си луд, защото си видял кенгуру из тия места.

— Може би трябва да престанеш да се въртиш около Стария Джим.

— Не съм се въртяла около него. Той живее на бунището. Дойде да види мама.

Аха, отишъл е на лекар. Обзе го чувство на облекчение, а може би беше просто студена пот от усилието. Не че му имаше нещо на Джим, но мисълта Глория да броди толкова свободно наоколо го тревожеше. Макар Чарли неведнъж да му бе казвал, че Глория познава тези места по-добре и от него самия.

— Та наистина ли си видял кенгуру?

Божичко, това ли е да имаш деца?

— Не точно. Видях нещо, което приличаше на кенгуру.

Местните още се майтапеха за това, но той се кълнеше, че го е видял; зърна го онази първа година, развълнуван от изследването на толкова много нови, непознати пътеки.

— О, щях да забравя защо дойдох — подметна Глория.

— Така ли?

— Старият Джим каза, че е чул по радиото, че островът гори, и ми се прииска да го видя от върха на фара. С телескопа?

— Какво? — Сол пусна лопатата. — Как така гори? — Доколкото знаеше, там нямаше никого, освен членовете на Леката бригада, но в задълженията му влизаше да докладва всички инциденти, включително пожарите.

— Не целият, само част от него. Нека да го видя! Имало дим и всичко.

 

 

Тръгнаха нагоре. Сол я държеше със здравата си, лепкава ръка и й казваше да внимава по стълбите, като през цялото време се чудеше дали не трябва да се обади на някого за пожара, преди да го е потвърдил.

Когато стигнаха на върха и дръпнаха покривалото на обектива, за да надникнат през телескопа, предназначен предимно за гледане на звезди, Сол видя, че момичето е право: островът гореше. Или по-точно разрушеният фар беше в пламъци — островът беше на няколко мили от тях, но през телескопа се виждаше достатъчно ясно. Червеникав, но предимно тъмен пушек. Като от погребална клада.

— Дали има загинали?

— Там не ходи никой.

Освен „странните хора“, както ги наричаше Глория.

— Кой тогава го е запалил?

— Не е задължително някой да го е запалил. Може да се е случило от само себе си.

Но и на него не му се вярваше. Виждаше нещо като лагерни огньове, от които се издигаше черен дим. Нима бяха част от контролирано изгаряне?

— Може ли да погледам още?

— Разбира се.

Дори след като Глория го измести пред телескопа, на Сол му се струваше, че продължава да вижда тънките езици от дим на хоризонта, но това несъмнено беше илюзия.

 

 

Странността не беше нещо ново за остров Фейлиър. Ако човек слушаше Стария Джим или някои от другите местни хора, митовете за забравения бряг винаги включваха и този остров, още отпреди да се провали последният от поредицата опити за заселването му. Грубите, недовършени постройки от камък и дърво в града, изолираността на острова, начинът, по който морските пътища вече бяха започнали да се променят още преди години, докато фарът още се изграждаше, като че ли ясно предвещаваха участта му.

Прожекторът на фара на Сол някога беше красил разрушената кула на острова. Според някои това беше знак за прокоба, последвала фара на сушата, може би заради епичната история по преместването на четиритонната леща, по време на която изви внезапна буря и небето бе прорязано от мълнии, а лещата едва не потопи кораба, който я превозваше, докато стигне до сушата, носейки светлината, която инак би могла да го спаси.

Докато Глория още беше залепена за телескопа, Сол забеляза нещо странно на пода, до основата на прожектора, от вътрешната му страна спрямо морето. Малка купчинка стъклени люспи, които блестяха върху тъмните дървени дъски. Какво беше това, по дяволите? Да не би тези от Леката бригада да бяха счупили крушка или нещо подобно? После му хрумна нещо друго и като се наведе леко, той повдигна покривалото на лещата точно над стъклените люспи. Естествено. Стъклото близо до стойката беше повредено. Точно така предполагаше, че би изглеждала дупка от куршум, само че по-малка. Огледа „изходното отверстие“. Тънките като косъмчета пукнатини приличаха на корени на растение. Не забеляза други щети по гладката фрактална повърхност.

Не знаеше дали да се ядоса или просто да го добави в списъка с неща за поправка, защото нямаше да попречи на работата на фара. Дали го бяха направили Хенри и Сюзан? Нарочно, поради несръчност или по грешка? Сол не можеше да се отърси от ирационалното чувство за скрити връзки, от усещането, че нещо се е изплъзнало от това място.

Стълбището под него закънтя, разнесоха се гласове — два чифта стъпки, две глави. Леката Бригада, Хенри и Сюзан. Той импулсивно дръпна покривалото на лещата и разпиля стъклените люспи с обувката си, от което, колкото и да е странно, се почувства като съучастник.

Когато се появиха, Сол не можеше да упрекне Глория за погледа, който им хвърли от мястото си пред телескопа — като дива котка с настръхнала козина. И той се чувстваше по същия начин.

Хенри отново беше облечен така, сякаш отиваше на среща в града. Сюзан изглеждаше напрегната, може би защото този път тя мъкнеше цялото оборудване.

— Закъснявате — каза Сол, без да успее да скрие нотката на разочарование в гласа си. В лявата си ръка Хенри стискаше дръжката на нещо като метално куфарче с инструменти и го поклащаше леко напред — назад. — И какво е това? — Не го беше виждал преди.

— А, нищо, Сол — отвърна Хенри с широка усмивка, както винаги. — Просто малко инструменти. Отвертки и тем подобни. За поправка на разни неща. — Или за взимане на проби от първокласна леща, отървавала се от вандализъм вече над век.

Забелязала враждебното отношение на Глория, Сюзан остави куфарчето и кашона, който носеше, и се подпря на телескопа.

— Много сладко дете си. Искаш ли близалка?

При тия думи тя извади една иззад ухото на момичето с ловко движение като фокусник.

Преценяващ, враждебен поглед на Глория.

— Не. Сега гледаме как гори островът.

И тя презрително залепи отново око към окуляра.

— Да, има пожар — каза невъзмутимо Хенри, а Сюзан се върна при него. Чу се подрънкване на метал, когато остави куфарчето с инструменти до останалата част от оборудването им.

— Какво знаете за него? — попита Сол, въпреки че сега възникваха много други въпроси.

— Какво да знам? Злополука. Май не са ни наградили със значка на обучението за скаути. Добре че никой не пострада в този славен ден, а и ние скоро се махаме оттам.

— Така ли? — Сол изведнъж се обнадежди. — Приключвате ли?

Изражението на Хенри изгуби част от дружелюбното си излъчване.

— Само на острова. Това, което търсим, не е там.

Самодоволен, като че ли му харесваше да пази тайна от Сол. Което последният прие лично и вече наистина се ядоса.

— Какво търсите? Нещо, заради което сте повредили лещата? — Сюзан потрепна от прямотата му. Не го погледна в очите.

— Не сме докосвали лещата — отвърна Хенри. — Ти също не си, нали, Сюзан?

— Не, никога не бихме го направили — потвърди Сюзан с ужасен глас. През ума му мина мисълта, че възразява твърде категорично.

Сол се поколеба. Да им каже ли за пукнатината на лещата? Не му се искаше. Ако го бяха направили, пак щяха да излъжат. Ако ли не, само щеше да привлече вниманието им. Освен това нямаше желание да се разправя с тях в присъствието на Глория. Затова отстъпи и с мъка откъсна Глория от телескопа, знаейки добре, че е слушала през цялото време.

 

 

Долу в кухнята Сол се обади в пожарната служба в Блийкърсвил, откъдето му казаха, че вече знаят за пожара на острова и че той не застрашава никого, като го накараха да се почувства кръгъл глупак, защото така се отнасяха към хората от забравения бряг. Или просто бяха фатално отегчени.

Глория седеше на един стол пред масата и разсеяно дъвчеше бонбона, който й беше дал. Предполагаше, че все пак й се е искало да вземе близалката.

— Прибирай се вкъщи. Когато свършиш.

Не можеше да го обясни с думи, но му се искаше тя веднага да се махне от фара. Чарли би казал, че е ирационален, емоционален, че не мисли ясно. Но комбинацията от пожара, повредата на лещата и странното настроение на Сюзан… просто не искаше Глория да се върти наблизо.

Тя обаче се вкопчи в ината си, като че ли беше подарък, вървящ в комплект с бонбона.

— Сол, ти си ми приятел — каза тя, — но не си ми шеф.

Безизразно, като нещо, което той би трябвало вече да знае и дори е излишно да му го напомня.

Сол се почуди дали това всъщност не са думи на майка й, и то неведнъж повторени. С неохота трябваше да признае, че е права. Не беше шеф и на Хенри, нито на когото и да било друг, както по всичко личеше. Хрумна му досадното, но вярно клише — „грижи се за собствената си градина“.

Той кимна в знак на поражение. Глория щеше да прави, каквото поиска. Всъщност това важеше за всички, а той трябваше да се примири. Поне уикендът бързо наближаваше. С Чарли щяха да се разходят с колата до Блийкърсвил и да пробват едно ново заведение, кръстено „Чипърс Стар Лейнс“, препоръчано от някакъв негов приятел. Имало миниголф, какъвто Чарли много харесваше, а също и боулинг, макар че Сол най-много се радваше, че има бар и сервират алкохол.

 

 

Само час по-късно Хенри и Сюзан вече бяха слезли долу — първо чу звука от стъпките им, след това ги видя през прозореца на къщата да сноват из околностите на фара.

Би си стоял вътре на спокойствие, но след няколко минути на алеята се появи пикапът на Брад Делфино, доброволец, който от време на време идваше да помага на фара. Още преди да е спрял окончателно, Брад помаха на Хенри, а на Сол по някаква причина не му се искаше да разговарят без негово присъствие. Брад беше музикант в една местна група, обичаше да си пийва и много приказваше — с всеки, който беше готов да го слуша. Понякога се забъркваше в неприятности, а работата му на фара минаваше за общественополезен труд на забравения бряг.

— Чу ли за пожара? — попита Брад, докато Сол се приближаваше към него на празния паркинг.

— Чух — отвърна грубо Сол. Естествено, че Брад знаеше, защо иначе би дошъл.

Видя, че Хенри и Сюзан неуморно щракат снимки на всеки квадратен сантиметър от земята от вътрешната страна на оградата. За да допълни хаоса, Глория, която го беше забелязала, тичаше към него и издаваше лаещи звуци, както обичаше да прави понякога. Защото знаеше, че той мрази това.

— Имаш ли представа какво става? — попита Брад.

— Колкото и ти. От пожарната казаха, че няма проблеми. — Когато говореше с Брад, нещо в гласа му се променяше, изведнъж добиваше южняшки акцент, което го дразнеше.

— Може ли да се кача и да погледна през телескопа? — И той като Глория нямаше търпение да види единственото вълнуващо нещо, което се случваше този ден.

Преди Сол да успее да отговори, Хенри и Сюзан се спуснаха към тях.

— Време за снимки — рече Сюзан с широка усмивка. Носеше обемист фотоапарат с телеобектив, преметнала широката му лента около врата си, което й придаваше още по-детински вид.

— Защо са ви снимки? — попита Глория.

Сол щеше да зададе същия въпрос.

— Просто за архива — отвърна Сюзан отново с широката си, поглъщаща усмивка. — Правим фотокарта на района и събираме информация за хората, които живеят тук. Пък и денят е прекрасен.

Само дето се беше смрачило под сивата сянка на облаците, които вероятно щяха да се извалят по-навътре в сушата.

— Да, какво ще кажете да снимам вас, асистента ви и… момиченцето, предполагам? — продължи Хенри, без да обръща внимание на Глория, вперил смущаващо съсредоточен поглед в Сол.

— Не съм сигурен — отвърна той неохотно, ако не за друго, то заради настойчивостта им. Освен това му се искаше да се измъкне от Брад, който нямаше нищо общо с формалната длъжност „асистент“.

— Аз пък съм — измърмори Глория, като ги гледаше убийствено. Сюзан направи опит да я погали по главата. Отначало момичето изглеждаше така, като че ли ще я ухапе, после с типичния си маниер изръмжа и се отдръпна.

Хенри пристъпи към Сол.

— Как би изглеждала снимка на фара без пазача му? — попита той, но не прозвуча въпросително.

— По-хубава?

— Знам, че сте били проповедник на север — продължи Хенри. — Но ако се тревожите за хората, които са останали в миналото, недейте — няма да бъде публикувана.

Това извади Сол от равновесие.

— Откъде знаете?

Но Брад, вдъхновен от това откритие, се намеси, преди Хенри да е отговорил.

— Ех, този Сол. Истински главорез. Издирват го в десет щата. Ако го снимате, свършено е с него.

Толкова ли важно беше наистина? Макар да беше оставил недовършена работа на север, не беше избягал, нито пък снимката щеше да излезе във вестниците.

Вятърът духаше на силни пориви. Вместо да спори, Сол извади шапката си от задния джоб. Можеше поне малко да го скрие… макар че защо му беше да се крие? Ирационална мисъл. И вероятно не първата ирационална мисъл на пазач на фара на забравения бряг.

— Кажете „зеле“. Кажете „няма тайни“. Бройте до три.

Няма тайни ли?

Брад реши да заеме стоическа поза, която може би беше предназначена да подразни Сол. Глория драматично ги накара да чакат, докато нахлупи качулката си върху главата, а после изтича до скалите в знак на протест, убедена, че Сюзан няма да успее да я хване в кадър. Покатери се върху камъните с гръб към тях, после се обърна и с радостни викове се спусна надолу, като безпричинно крещеше: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

Започна броенето, а Сюзан застана неподвижно, притихна и с леко огънати колене като моряк на кораб, даде сигнала.

— Няма тайни! — подрани Брад с ентусиазъм, за който можеше да съжалява поради досието си на наркоман.

Блесна светкавицата; в периферното зрение на Сол се понесоха черни петънца, събраха се и се задържаха по-дълго от обикновено.