Джеф Вандърмиър
Приемане (13)

01: Сиянието

В началото пред мен беше все островът, там някъде, до брега, и присъствието на съпруга ми в трохите от бележки, които намирах по пътя и които се надявах, че идват от него. Под камъни, забодени на клони, сгърчени мъртви на земята. Всички бяха важни за мен, независимо кои бяха реални и кои — въпрос на случайност и съвпадение. Достигането до острова тогава не значеше нищо. Все още бях вкопчена в идеята за каузалността, за целта, в смисъла, в който биха разбрали тази дума в „Съдърн Рийч“. Но какво се случва, когато откриеш, че цената на целта е да направиш много други неща невидими?

Според дневника му на съпруга ми са му били нужни шест дни, за да стигне до острова първия път. На мен ми отне малко повече. Защото правилата се бяха променили. Защото земята, която един ден бе здрава и твърда, на следващия ставаше несигурна, а понякога даже сякаш се разпадаше под мен. Светлината във фара зад гърба ми ставаше все по-силна и заревото бе започнало да превзема небето; в повече дни, отколкото би трябвало да е възможно, през бинокъла си виждах знак от нещо огромно, което се надигаше от морето в непрекъсната бавна вълна. Нещо, което още не бях готова да видя.

Отпред птиците, които се стрелкаха в небето, оставяха размазани цветни следи, напомнящи на други версии на самите тях, което би могло и да е халюцинация. Въздухът изглеждаше податлив, сякаш можеше да бъде убеден или принуден. Чувствах се в капан; вечно пътуваща, никога не стигаща, и скоро ми се прииска да намеря място, за което да се престоря, че е „базов лагер“ поне за малко — място, което можеше да потуши непрестанното отчаяние от факта, че не мога да се доверя на местността, през която пътувам; единствената ми котва беше самата пътека, която, макар и все по-обрасла, все по-витиевата, никога не прекъсваше, никога не изчезваше в нищото.

Ако ме беше отвела до някоя урва, дали щях да остана там или щях да я последвам през ръба? И щеше ли тази липса да се окаже достатъчна, за да се обърна и да се опитам да намеря вратата в границата? Трудно може да се гадае. Траекториите на мислите ми бяха пръснати и разкривени. Приличаха на лястовици в ясното синьо небе, които за част от секундата се отклоняват и описват кръгове, но после се връщат към досегашния си курс — мимолетното им отдалечаване е било само лов на прашинка насекомов протеин.

Не знам и в каква степен да отдавам тези явления и мисли на сиянието вътре в мен. Някои, но не всички, съдейки по онова, което се случи по-късно и още се случва. Точно когато си помислех, че сиянието е едно нещо, то се превръщаше в нещо друго. На петата сутрин, когато се надигнах от тревата, пръстта и пясъка, сиянието се беше събрало и оформило притихнала втора кожа върху мен, която се пропукваше от отварящите ми се очи като съвсем леко, съвсем кратко докосване на невъзможно тънък лед. Чувах трошенето от топенето му, сякаш идваше от километри и години далеч.

С напредването на деня сиянието се прояви в гърдите ми като нажежен червен камък, който пулсираше до сърцето ми, мой нежелан спътник. Ученият в мен искаше да се самоанестезира и оперира, да премахне чуждото тяло, въпреки че не бях хирург, а сиянието не беше тумор. Помня как си мислех, че на другата сутрин вече мога да говоря с животните. Да се търкалям в калта, да се смея истерично под безмилостното синьо небе. Или да открия как сиянието се надига любопитно от темето ми като перископ — независимо и живо, оставило след себе си само люспа.

На смрачаване, след като цял ден не бях обръщала внимание на хапещите мухи и огромните влечуги, които ме гледаха от водата, ухилени като безумни хищници, каквито всъщност си бяха… дотогава сиянието се беше издигнало до главата ми и лежеше под всичките ми мисли като изстиващ въглен, покрит с ледена пепел. Вече не можех да бъда сигурна, че сиянието е чувство, импулс, инфекция. Дали вървях към острова, който можеше да ми даде, а можеше и да не ми даде отговори, защото така трябваше или защото натам ме насочваше невидим непознат? Спътник. Дали сиянието не беше по-независимо от мен, отколкото предполагах? И защо думите на психолога се връщаха така често в главата ми, защо не можех да ги прогоня от съзнанието си?

Това не бяха спекулативни въпроси, мързелив вътрешен дебат, а конкретни тревоги. От време на време имах чувството, че тези думи, последният ми разговор с психолога, са като щит или стена между мен и аспектите на сиянието, че някаква преднамерено заложена особеност в тях е активирала нещо в мен. Но колкото и да въртях репликите в мислите си, не стигах до извод. Някои неща могат да бъдат толкова близо, че никога да не схванеш действителната им същност.

Тази вечер си направих лагер и запалих огън, защото не ми пукаше кой ще ме види. Ако сиянието съществуваше отделно от мен и всяка част от Зона X така или иначе ме гледаше, какво значение имаше? Отново ме обземаше приповдигнато безразсъдство и аз го приветствах. Фарът отдавна беше избледнял, но аз продължавах да го търся — тази внушителна котва, този огромен капан. Тук също растяха в изобилие лилави магарешки тръни, които в моите очи бяха шпиони на Зона X. Макар че тук всичко шпионираше и беше шпионирано.

Спомням си, че откъм брега задуха силен вятър и стана студено. Тогава държах на тези детайли, за да отблъсквам сиянието — суеверна като всеки друг. Скоро в здрача се понесе и стенанието, заедно с познатите звуци на нещо тромаво, което се бореше в тръстиките. Потреперих, но в същото време се засмях, и казах на глас: „Просто стар приятел!“ Не толкова стар и не точно приятел. Страховито присъствие. Просто звяр. В този безстрашен момент, и може би само в този, изпитах дълбока привързаност и родство с него. Излязох, за да се срещнем, а сиянието ми през цялото време мърмореше кисело, почти сърдито. Чудовище? Да, но след чудовището, наречено Пълзящия, с радост прегърнах тази по-проста загадка.