Джеф Вандърмиър
Приемане (24)

0016: Призрачната птица

Фарът се издигаше от мъглата и собствените си огледални отражения, плажът беше сив и студен, а пясъкът стържеше в корпуса на лодката, която оставиха в плитчините. Вълните бяха малки и полузавити като въпросителни. Фарът не приличаше на този от спомените на Призрачната птица, защото стените му бяха обгорени от пламъци. Потъмняването стигаше чак до върха, където се намираше угасналият прожектор. Огънят беше изригнал и през прозорците на площадката и в комбинация с натрошените стъкла и всички други талисмани, които човешките същества са му оставили през годините, придаваше на фара шамански оттенък. За тяхната лодка той беше сведен до най-простата си функция на дневен навигационен знак, задачата, която ако един фар не изпълнява, вече няма да бъде от полза за никого. Ще бъде тесен, обитаван от призраци редут.

— Подпали го командирът на границата — обясни им Грейс по-рано, — защото не го разбираха, а заедно с него изгоряха и дневниците.

Призрачната птица обаче долови колебанието в гласа й; още не беше готова да им разкрие какво точно се бе случило във фара, в какво се състояха „касапницата“ и „измамата“, да разкаже подробно какво ги е връхлетяло от морето.

Единственото, което Грейс можеше да им предложи вместо това, беше локализирана патология — произходът на оранжевите флагове. Дело на командира на границата, своеобразен каталог на всичко, което й бе неизвестно. Може би от стремеж да поддържа разделението на реалното от въображаемото. Ако беше така, не беше успяла. Бяха маркирани даже най-обикновените магарешки бодили. Само да имаше повече време, командирът би маркирал целия свят.

Призрачната птица мислено виждаше дневниците, които, ако сега влезеха там, ако се качаха до помещението с прожектора, вдигнеха капака в пода и погледнеха надолу като биолога преди толкова много години, щяха да ги чакат все още там, възстановени, недосегаеми. Дали отразената светлина от тези замръзнали разкази щеше да облъчи мислите им, да замърси сънищата им, да ги улови завинаги в плен? Или сега там имаше само планина от пепел? Призрачната птица не искаше да знае.

Вече беше късният следобед. Бяха тръгнали от острова рано сутринта с по-голямата лодка, която Грейс бе скрила встрани от кея. Биологът не се бе появявала, но Контрол оглеждаше водите с нервна тревога. Призрачната птица би усетила присъствието й много преди да има реална опасност. Но за негово добро тя не можеше да му каже, че океаните, из които скиташе сега биологът, са по-широки и дълбоки от този, който ги водеше към фара.

Поеха бавно към фара по пътеката, по която имаше най-малка опасност да бъдат забелязани от снайперист отгоре. Грейс беше убедена, че всички са мъртви или отдавна са продължили нанякъде, но риск винаги имаше. Откъм морето не се появяваше нищо — нито призрак, нито друго. От морето излизаха неща, неща като биолога, но по-недобронамерени.

Стигнаха без инциденти от края на дюните до равната околност на фара и се спряха в периферията на обраслата, отдавна подивяла морава. Там, където растеше коприва и разкривени къпини: бодливи храсталаци за тях, естествен подслон за мушитрънчетата и врабчетата, които се стрелкаха между тях, а бодрото им чуруликане звучеше странно на фона на притъмнялата светлина. Вездесъщите магарешки бодили напомняха на Призрачната птица на естествени микрофони, чиито лепкави куполообразни цветове служеха за улавянето и разпространяването на звуци вместо семена.

Счупената врата се прозяваше и ги мамеше с мрака си, докато сивото небе отгоре и странните му проблясъци и потрепвания от време на време правеха Контрол особено неспокоен. Не можеше да стои на едно място, нито искаше Призрачната птица и Грейс да стоят неподвижно. Призрачната птица виждаше сиянието, което припламваше от него като ореол от назъбени ножове, и се чудеше дали още ще бъде себе си, докато стигнат до кулата. Може би щеше, ако нещо свръхестествено отново не тропосаше небето.

— Няма смисъл да се качваме горе — каза Грейс.

— Не си ли поне малко любопитна?

— Да не би да обичаш да обикаляш в костници и гробища?

Той продължаваше да я преценява, а и Призрачната птица не знаеше какво мисли помощник-директорът. Дали се бе присъединила към тях с надеждата, че двойникът на биолога наистина е тайно оръжие, или с някаква друга умисъл? Знаеше само, че в присъствието на Грейс трудно ще успее да поговори насаме с Контрол — всички разговори по необходимост протичаха между тримата. Това я безпокоеше, защото познаваше Грейс още по-малко, отколкото познаваше Контрол.

— Не искам да се качвам — каза Контрол. — Не искам. Искам колкото можем по-бързо да преминем откритите площи. Да стигнем по-скоро там, закъдето сме тръгнали.

— Поне изглежда, че няма никой — отвърна Грейс. — Поне изглежда, че Зона X е отслабила съпротивата.

Да, това беше добре, макар да прозвуча смразяващо, но погледът, който Контрол отправи към Грейс, показваше, че той не може да изхвърли през борда остатъците от сантименталност, макар тук да не служеха за нищо — просто механизъм, принадлежащ на външния свят.

— Е, нека обогатя колекцията — каза Грейс и хвърли островния разказ и дневника на биолога през отворената врата.

Контрол се взря в мрака, сякаш тя бе извършила непростимо прегрешение, но той възнамерява да го поправи. Призрачната птица обаче знаеше, че Грейс е права, че само се опитва да ги освободи.

„Никога не е имало среда, която да може да живее толкова добре без съществата, които я кръстосват.“ Изречение, което Призрачната птица си спомняше от колежа и което бе последвало биолога при преместването й в града, връщаше се в мислите й, докато стоеше на пустия паркинг и следеше безшумните скокове на една летяща катерица между телефонните стълбове. В онзи текст ставаше дума за урбанистични пейзажи, но според биолога това се отнасяше и за естествения свят или поне този, който наричаха „дива природа“, въпреки че човешките същества дотолкова бяха преобразили света, че дори Зона X не успяваше докрай да заличи тези знаци и символи. Храстите и дърветата от инвазивни видове бяха само част от това; другата част беше начинът, по който дори тясната пътечка, прокарана от човека, променяше топографията на мястото. „Единственото решение за околната среда е да спрем да й обръщаме внимание, което означава да изчезнем.“ Биологът беше написала това твърдение в дипломната си работа, но то продължаваше да гори ярко в съзнанието й, а сега и в това на Призрачната птица, и макар тя да го анализираше и държеше на една ръка разстояние като всички получени спомени, то притежаваше особена сила. В присъствието на спомена за хиляди очи, взрени в нея.

Докато вървяха към вътрешността на сушата, по-големите неща отпадаха и разкриваха незаличимото: тъмната линия на блатен ястреб, летящ ниско над водата, нежните пропуквания в повърхността й, предизвикани от воден мокасин, странно удовлетворителната висока трева, която се спускаше като коса от земята.

Беше доволна от тишината, но Грейс и Контрол — не чак толкова.

— Липсват ми топлите душове — оплака се Контрол. — Липсва ми усещането да не те сърби цялото тяло.

— Стопли си вода — посъветва го Грейс, сякаш това решаваше и двата проблема. Сякаш липсите на Контрол бяха незначителни желания и той трябваше да се научи да мисли за по-важните неща.

— Не е същото.

— На мен ми липсва да седя на покрива на „Съдърн Рийч“ и да гледам към гората — призна тя.

— Наистина ли си го правила? Как стигаше дотам?

— Портиерите ни пускаха. Мен и директора. Стояхме горе и правехме планове.

Призрачната птица се замисли над сподавения й глас, над невидимата връзка в него. А какво й липсваше на нея? Всъщност нямаше време да й липсва каквото и да било. Разговорът им съществуваше толкова отделно от нея, че тя отново се почуди какво ли ще направи, когато срещне Пълзящия. Ами ако беше прикрит подривен елемент с кауза, много по-стара и от „Съдърн Рийч“, и от Зона X? Дали предаността й беше свързана с бившия директор или с детето, което някога е била директорът, детето, което е играло по онези черни камъни до фара? И на какъв господар служеше пазачът на фара? По-добре щеше да бъде, ако можеше да мисли за всеки човек в уравнението на само едно нещо, но не беше толкова просто.

Може би единствената реакция, която бе от значение, беше последната реакция на биолога, а цялото й писмо беше ридание на очакванията, на отклика, програмиран в човешките същества. Последно отлагане, преди да въплъти правилния отговор? Може би във фара се бяха натрупали толкова много дневници, защото повечето с течение на времето осъзнаваха безплодността на езика. Не само в Зона X, но срещу правотата на изживяния миг, момента на докосването, на връзката, за която думите бяха печално разочарование, неадекватно изражение на крайното и безкрайното. Дори когато Пълзящият бе писал кошмарното си послание.

На острова бе останал само един неотговорен въпрос, чиято тежест бе надвиснала по различен начин над всеки от тримата. Ако сега вървяха през местност, присадена от други, далечни ширини, какво съществуваше в рамките на координатите на истинската Зона X на Земята?

Грейс бе подхвърлила идеята; явно отдавна мислеше за нея, може би я преследваше и тревожеше от години.

— Ние — отвърна тогава Контрол, далечен, с разфокусиран поглед от огромно разстояние. — Ние сме там. Там сме ние.

Макар че не беше глупав и знаеше, че Грейс е права.

— Ако минеш през вратата, идваш в Зона X — каза Грейс. — Ако пресечеш границата, отиваш в другото място. Което и да е то.

В тона й не личеше нито съмнение, нито загриженост дали ще й повярват, а само безразличие към въпросите, породено от умора от Зона X. Прагматизъм, който говореше за пълното й съзнание, че изводите, до които е стигнала, няма да се харесат на никого.

Призрачната птица обаче знаеше какво е видяла в коридора, водещ към Зона X, отломките и останките, които бе видяла там, и телата, и се чудеше дали може да са истински, а не плод на съзнанието й. Какво ли бе минало през двайсетфутовата врата, която Контрол й беше описал, вратата, изгубена за тях? Какво ли още можеше да мине? И мисълта й: нищо, защото ако можеше, щеше отдавна да е минало.

В тази несигурна светлина блатистите езера бяха добили толкова наситен, идеално син цвят, че отраженията на околните шубраци по повърхността им изглеждаха също тъй реални, както вкоренените им двойници. Обувките им, покрити с кална коричка, вдигаха от гъстата тиня и корените на растенията миризма, почти напомняща на суха слама.

Контрол неведнъж се облягаше на Призрачната птица, за да запази равновесие, като едва не я събаряше. Някъде пред себе си усетиха мирис на огън, а отгоре нещо, което другите не можеха да видят, прекоси притъмнялото небе, но Призрачната птица не се изненада.