Джеф Вандърмиър
Приемане (28)

0020: Директорът

Безполезният доклад на Уитби за цъфналото растение вече е на бюрото ти, но е време за следващото интервю с биолога. Кандидатите за дванайсетата експедиция са сведени до десет и двете с Грейс, двамата с Лаури спорите за фаворитите си, а учените от научния отдел се препират на заден фон, шепнейки ти собствените си предпочитания. Севърънс изглежда фатално незаинтересувана.

Моментът изобщо не е подходящ за интервюта, но нямаш избор. Растението отново разцъфва в съзнанието ти, но ти си заета да разговаряш с биолога в един тесен кабинет в града, в който живее — офис, който си наела и се преструваш, че е твой, с всички подходящи учебници по психология и психиатрия по лавиците. Махнала си дипломите и семейните снимки на действителния собственик на кабинета. Отстъпваш пред Лаури и позволяваш на хората му да изнесат столовете, леките мебели и други елементи от стаята, сякаш със смяната на мебелите и цветовото решение от спокойно синьо и зелено с червено, оранжево и сиво или сребристо ще се намери отговорът на по-съществен въпрос.

Лаури твърди, че подредбата и рекомбинациите могат да имат „подсъзнателен или инстинктивен ефект“ върху кандидатите.

„Да ги накараме да се чувстват по-сигурни и спокойни?“ питаш ти в един от редките моменти, в които дръзваш да подразниш звяра с пръчка, но той не ти обръща внимание, а в мислите ти казва: „Да ги накараме да поискат това, което искаме ние“.

Все още се усеща миризмата на влага от аварията с тръбата в сутерена. В ъгъла има петно, скрито от малка масичка, сякаш е следа от престъпление. Единствената улика, че това не е твоят кабинет: едва се натъпкваш в стола си.

Растението цъфти в съзнанието ти и всеки път, когато това стане, имаш по-малко време, по-малко неща, които можеш да направиш. Дали растението е предизвикателство или покана, или безсмислено отвличане на вниманието? Или послание? Ако е така, какво означава (стига Уитби да не си измисля)? Светлината на дъното на топографска аномалия, на врата в Зона X, на карта таро, използвана от Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Разцъфващата светлина на магнитнорезонансната томография, която ти правиха миналата седмица.

Насред целия този цъфтеж в мозъка ти, онова, което би предизвикало шега от Грейс, стига да можеше да й кажеш, яхва света: биологът, талисманът, който пристига точно когато всичко отново започва да те притиска и времето да не достига.

— Кажете името си за протокола.

— Предния път го направих.

— Въпреки това.

Биологът те поглежда, сякаш си враг, а не човек, който може да я изпрати там, където тя тъй очевидно желае да отиде. Отново отбелязваш не само мускулатурата на тази жена, но и факта, че е готова да усложни дори най-простото нещо, като да съобщи името си. И хладнокръвието й, което идва не само от съзнанието коя я, но и от увереността, че в крайна сметка няма нужда от никого. Някои специалисти биха го класифицирали като психично разстройство, но при биолога то се демонстрира като абсолютна и непоколебима яснота.

„Разкажете ми за родителите си.“

„Какви са най-ранните ви спомени?“

„Имахте ли щастливо детство?“

Обичайните, дразнещи въпроси и нейните лаконични отговори, които също са донякъде дразнещи. Но все пак от по-интересните.

— Понякога минават ли ви мисли за насилие, изпитвате ли такива наклонности?

— Какво разбирате под насилие? — отвръща тя. Опит да се измъкне или искрен интерес? Готова си да се обзаложиш, че е първото.

— Причиняване на болка на други хора или животни. Или сериозно увреждане на собствеността като например палеж. — Брокерката от „Стар Лейнс“ има десетки истории за насилие срещу дома и винаги ги разказва с особена нотка в гласа. Биологът вероятно би я класифицирала като чуждоземен вид.

— Хората са животни.

— Добре, значи нанасяне на болка на животни.

— Само срещу хора-животни.

Опитва се да те оплете или провокира, но стандартните справки и анализи на разузнаването са стигнали до нещо интересно, което не можеш да потвърдиш. Като докторант на Западния бряг тя е карала стаж в лесничейство в национален парк. Двете й години там горе-долу съвпадат с поредица от това, което някои наричат „екологичен тероризъм“. В най-тежкия случай трима мъже са пребити от „маскиран нападател“. Мотивът според полицията: „Жертвите са измъчвали ранена сова, като са я мушкали с пръчка и са се опитвали да подпалят крилото й“. Няма заподозрени, няма арести.

— Какво бихте направили, ако други участници в експедицията проявят склонност към насилие?

— Каквото трябва.

— Това включва ли да убиете някого?

— Ако се стигне до това, значи е трябвало.

— Дори да съм аз?

— Особено ако сте вие. Защото тези въпроси са адски досадни.

— По-досадни от работата ви с пластмаси?

Това я отрезвява.

— Нямам намерение да убивам никого. Никога не съм убивала. Възнамерявам да взимам проби. Да науча, колкото мога повече, и да попреча на всеки, който не следва параметрите на мисията.

Отново тази строгост, рамото, обърнато към теб, за да те блокира. Ако това беше боксов мач, несъмнено щеше да последва ъперкът или удар в корема.

— А ако се окаже, че вие сте заплахата?

Биологът се изсмива и те поглежда така прямо, че отместваш очи.

— Ако аз съм заплахата, значи няма да мога да се спра, нали? Ако аз съм заплахата, значи може би Зона X е спечелила.

— А съпругът ви?

— Какво за съпруга ми? Той е мъртъв.

— Надявате ли се в Зона X да разберете какво е станало с него?

— Надявам се в Зона X да намеря Зона X. Надявам се да бъда полезна.

— Това не е ли безсърдечно?

Тя се навежда напред, фиксира те отново с този поглед и ти с труд запазваш самообладание. Но в това няма нищо лошо, в антагонизма няма нищо лошо. Всъщност помага ти всичко, което помага на нея да отхвърли всички следи от корупция, които може би си приела несъзнателно.

— Заблуда от ваша страна — на напълно непозната — е да проектирате върху мен мотивите и емоциите, които намирате за уместни — казва тя. — Да си мислите, че можете да проникнете в съзнанието ми.

Няма как да споделиш с нея, че останалите кандидати са били достатъчно прозрачни. Геодезистът ще бъде гръбнакът на експедицията, без следа от пасивна агресивност. Антропологът ще бъде източник на емпатия и загриженост, макар че не си сигурна дали потребността й да се самодоказва е плюс или минус. Тя ще се напряга повече, ще полага повече усилия, но какво ли ще си помисли Зона X за това? Лингвистът говори твърде много, твърде малко се вглежда в себе си, но е от екипа на „Съдърн Рийч“ и неведнъж е демонстрирала пълна лоялност. Любимката на Лаури с всички последствия от това.

Преди интервюто се видя с Уитби, който се беше развихрил в кабинета ти относно тази дискусия, сред нарастващата бъркотия. Най-много говорихте за биолога, за това, колко важно е да поддържате параноята, изолацията и антисоциалната й нагласа, как у нея е налице естествена промяна в мозъчната биохимия, каквато тайните експерименти на Лаури се опитват да предизвикат изкуствено, и че след като съпругът й вече е бил в Зона, бил е „прочетен от нея“, това е уникална възможност „по отношение на метриката“ именно поради „тази връзка“, защото „никога досега не се е случвало“. В определен смисъл биологът беше установила връзка със Зона X, още преди да е стъпила там. Това може да доведе до „предварително познание за тероара“, както се изразява Уитби.

Експедиция в Зона X с биолога би била различна от експедиция с Уитби. Не можеш да водиш, освен по онзи начин, по който като момиче вървеше пред баща си в магазина, за да не изглежда, че си с него, но когато се обърнеш назад, да виждаш накъде отива.

С напредването на разпита ставаш все по-сигурна в интуитивното си усещане. Някак си ти напомня за Зона X. Биологът ти напомня за Зона X.

Останалата част от досието на биолога спира дъха с тесния си фокус и същевременно с продуктивността си. Возиш се с нея из пустинята в малка кола, за да проверите дупките на пещерните сови. Губиш се на платото над недокоснат бряг, дебне те пума, а тревата има цвят на злато и стига до коленете ти, дърветата са почернели от огън и поръсени със сребристосива пепел. Вървиш нагоре по планината сред шубраци и огромни канари; всички мускули в тялото ти протестират, но ти си изпълнена с невъздържана веселост, която ти помага да продължаваш въпреки изтощението. Връщаш се с нея в първи курс в колежа, когато тя признава на съквартирантката си, че иска да бъде сама, и още на следващия ден се пренася в собствен апартамент, за да изминава всеки ден по пет мили пеша в пълно мълчание, възприемайки света през дупката в обувката си.

Сигурна си, че трябва да дадеш нещо на Лаури, за да го държиш далеч от биолога, но каквато и да е цената, ще я платиш; решаваш за разнообразие да поръчаш уиски при Чипър — уиски за всички в бара, и за четиримата. Защото е късно, защото е работен ден, защото Чипър одъртява и защото клиентите му също все повече остаряват. Като теб. Лекарят ти е казал, че в яйчниците ти е цъфнал рак, който ще обхване черния ти дроб, преди да си мигнала, преди да си свикнала с мисълта. Още едно нещо, което няма нужда никой да знае.

— И преди да помислим за продажба на имота — разказва Брокерката, — трябваше да свалим десет пласта тапети. Тази жена десет години беше лепила тапет върху тапет. Имаше адски много тапети, при това все крещящи, сякаш беше изпращала предупредителни сигнали. Беше опаковала цялата си къща отвътре. Казвам ви, никога не съм виждала подобно нещо.

Ти кимаш, усмихваш се, нямаш какво да кажеш, но с удоволствие слушаш. Фатално заинтересувана.

Ракът си е най-обикновен, не като онази скоростна, настървена атака, която сполетя последната единайсета експедиция. Просто добрият стар живот те настига, опитва се да те убие и ти можеш или да приемеш агресивната химиотерапия, да напуснеш „Съдърн Рийч“ и така или иначе да умреш, или да останеш достатъчно дълго, за да се включиш в дванайсетата експедиция, редом с биолога, и за последен път да преминеш през границата. И преди си имала тайни. Какво й е особеното на тази?

Освен това, което е по-интересно, тайните започват да се разнищват, защото Грейс най-после е открила нещо за Джаки Севърънс. Много кал, включително скандал, в който е замесен синът й — провалена мисия, довела до смъртта на една жена — но досега нищо съществено. В един строго секретен списък, не в отвореното досие на Джаки, а в затвореното досие на Джак, в което има логика, защото Джак е малко по-лесен: пенсионирал се е малко над седемдесет и част от това, върху което е работил, съществува само на хартия.

— Погледни петия ред — казва Грейс на покрива след бърза проверка за бръмбари. Никога не сте намирали, но трябва да се внимава.

Петият ред гласеше:

„Платежно нареждане — СС, Проект «Серум на блаженството».“

— Има ли друго?

Не е точно каквото си очаквала, но мислиш, че знаеш за какво става дума.

— Не, само това. Може и да е имало още, но другите папки от периода липсват. На тази страница дори не й е тук мястото.

— Какво значи според теб „серум на блаженството“?

— Според протокола от онова време — нищо. Вероятно случайно генерирано.

— Странно е. Дори не е БССИ.

— На оризова хартия. Може да не означава нищо, но…

Но ако БССИ са били на издръжка на Централата — дори отчасти, дори като страничен проект — и ако Джак е ръководил операцията, и ако Джаки е знаела за това, и ако БССИ имат нещо общо със създаването на Зона X…

Много „ако“. Много скокове. Още много разследвания чакат Грейс.

— На теб обаче това ти стига, за да добиеш представа защо новият съюзник на Лаури е Джаки Севърънс.