Джеф Вандърмиър
Приемане (4)

003: Директорът

През уикендите убежището ти е „Чипърс Стар Лейнс“, където не си директор на „Съдърн Рийч“, а само един от клиентите на бара. Заведението се намира встрани от шосето, далеч от Блийкърсвил, почти в края на един черен път. Хората на Джим Лаури в Централата може и да го знаят, може дори да го наблюдават и подслушват, но не си срещала никого от агенцията там. Дори Грейс Стивънсън, заместничката ти, не знае за него. За всеки случай носиш тениска на местна строителна компания или благотворително събитие като състезание за готвене на чили и стари джинси от последния ти дебел период, понякога увенчани с рекламна бейзболна шапка на любимото ти барбекю.

Ходиш да играеш боулинг там, също като някога с баща си, но обикновено започваш сама, на прогнилото, но още годно миниатюрно голф игрище на Чипър „Сафари Адвенчър“. Лъвовете до деветата дупка са спяща купчина от сънени пластмаси, разтопени и почернели по краищата от някакво отдавнашно бедствие. Огромният хипопотам, възседнал последната осемнайсета дупка, има елегантни глезени и олющени петна, разкриващи кървавочервената боя отдолу, сякаш създателите му са били твърдо решени да го направят максимално истински.

После влизаш вътре и правиш няколко игри с всеки, който търси четвърти, под избледняващата вселена, изрисувана на тавана — ето я Земята, ето го Юпитер, ето я лилавата мъглявина с червения център, всичко осветено през нощта с евтино лазерно шоу. Ставаш за четири-пет игри, рядко стигаш до двеста. После сядаш на тъмния, удобен бар. Натикан е в един ъгъл в дъното, възможно най-далеч от стаята с вмирисаните обувки, а акустиката някак си заглушава скърцането, ударите и дрънченето на боулинга. Тук всичко е все още прекалено близо до Зона X, но докато никой не го знае, тази информация ще продължи да убива клиентите така бавно, както през изминалите десетилетия.

Барът на Чипър привлича предимно закоравели редовни посетители, защото си е в крайна сметка местната кръчма, с тъмен филц по тавана, който е трябвало да бъде поръсен със звезди. Но металните изрезки, заковани там и напомнящи повече на безброй шерифски значки от стари уестърни, ръждясват толкова отдавна, че матовият черен фон сега е осеян с червеникавокафяви морски звезди. Табелата в ъгъла рекламира бистро „Стар Лейнс“. Тази част на кръчмата се състои от половин дузина кръгли дървени маси и столове с тапицерия от черна изкуствена кожа, като че ли откраднати някога от верига семейни ресторанти.

Повечето ти приятелчета в бара са дълбоко вглъбени в спорта, който се процежда от телевизора със субтитри и изключен звук; старият зелен килим, който се изкачва нагоре по стените, заглушава тихите разговори. Редовните клиенти са безобидни и рядко буйстват, включително Брокерката на недвижими имоти, която си въобразява, че знае всичко, но компенсира с умението си да разказва хубави истории. И седемдесетгодишният старец с посребрената брада, който почти винаги стои в края на бара и пие светла бира. Ветеран от някаква война, вариращ между лаконичността и дружелюбните приказки.

Твоята версия за психолога не звучи уместно тук и ти не обичаш да я използваш. Вместо това на всеки, който пита, казваш, че си шофьор на камиони на дълги разстояния в почивка, и надигаш бирата си, за да сложиш край на тази част от разговора. Хората намират историята за правдоподобна; може би ръстът и широкоплещестата ти фигура също допринасят за това. Повечето вечери си на път самата ти да повярваш, че наистина си шофьор на камион, а тези хора — почти твои приятели.

Според Брокерката мъжът не е ветеран, а само „алкохолик, търсещ съчувствие“, но си личи, че самата тя не е лишена от съчувствие към него. „Ще се пиша доброволец“, е любима фраза на ветерана. Както и: „Мамка му, няма“. Останалите са смесена компания от медицински сестри от спешното отделение, двама монтьори, фризьорка, няколко рецепционистки и секретарки. Както би казал баща ти: „хора, на които никога не се позволява да надникнат зад завесата“. Не си правиш труда да разследваш нито тях, нито често сменящите се бармани, защото няма значение. Никога не говориш бунтарски или поверителни неща в бара.

Някои вечери обаче, когато се задържиш по-дълго и тълпата от посетители оредее, записваш на салфетка или подложка за чаша едно-две неща, които не те оставят на мира — част от непрекъснатите озадачаващи въпроси, които ти подхвърля Уитби Алън, експертът по холистична околна среда, подчинен на Майк Чейни, прекомерно веселия ръководител на научния отдел. Ти никога не искаш такива въпроси от него, но това не го спира; Уитби изглежда така, сякаш главата му гори, и единственият начин да потуши пламъците е да ги задуши с идеи. „Какво има извън границата, когато си вътре?“ „Какво е границата, когато си в нея?“ „Какво е границата, когато някой е извън нея?“ „Защо човекът вътре не вижда този отвън?“

„Твърденията ми не са по-добри от въпросите — призна веднъж Уитби, — но ако искате нещо лесно, идете да видите какво ще ви поднесат в Научната барака на Чейни.“

Идеите на Уитби са подкрепени с впечатляващ документ, греещ под лъскавата невидима мембрана на прозрачна пластмасова корица. В чисто нова черна папка с три пръстена, идеална перфорация и нито една печатна грешка във всичките дванайсет страници, с безупречна заглавна страница: шедьовър, озаглавен „Обединени теории: Един завършен подход“.

Докладът е лъскав, умен и бърз като самия Уитби. Въпросите, които повдига, препоръките, които отправя, ясно намекват, че според него Агенцията би могла да работи по-добре, че самият той би могъл да постигне повече, ако му бъде дадена възможност. Трудно за смилане, особено когато научният отдел прави засади и вади случайни цитати, които ти праща на отделни бележки: „Хипотези в търсене на доказателства, право напред, назад или настрани“. Или заврени в задника му.

Но за теб това е адски сериозно, особено списъкът от „условия, необходими за съществуването на Зона X“, които включват:

• изолирано място;

• инертен, но нестабилен задействащ механизъм;

• катализатор за действието на този механизъм;

• елемент на късмет или случайност в приложението на механизма;

• контекст, който не разбираме;

• отношение към енергията, което не разбираме;

• подход към езика, който не разбираме.

„Какво следва? — попита Чейни на една оперативка. — Внимателно изследване на чудесата на светците или необясними случаи на двукраки телета, предвещаващи апокалипсис, за да видим дали ще уцелим нещо смислено?“ По това време Уитби обичаше да спори разпалено и веднага скачаше с готово възражение, убеден, че не само ще хване козела на Чейни за рогата, но и ще го заколи, разфасова и изпече:

„Действа донякъде като организъм, като кожа с милион гладни усти вместо клетки или пори. И въпросът не е какво е, а какъв е мотивът. Мислете за Зона X като за убиец, когото се опитваме да заловим.“

„О, чудесно, значи вече си имаме и детектив в екипа“, измърмори Чейни, докато ти му даваше знак да мълчи, а Грейс ти помагаше с най-добрата си принудена усмивка. Защото истината е, че ти каза на Уитби да подходи като детектив, да се опита „да мисли извън «Съдърн Рийч»“.

 

 

Известно време с помощта на Уитби сте стрели, изстреляни право в целта. Защото не е като да нямате успехи в началото. Под твое наблюдение се осъществява голям напредък в експедиционната екипировка като подобрени полеви микроскопи и оръжия, които не задействат защитните механизми на Зона X. Все повече експедиции започват да се завръщат невредими, а усъвършенстванията в превръщането на хората в техните функции — триковете, които научи от собствената си роля — също помагат.

Чертаеш настъплението на Зона X в околната среда, постепенно добиваш малка представа за параметрите й и дори създаваш експедиционни цикли с обща метрика.

Може би невинаги контролираш тези критерии, но за известно време се налага мнението, че ситуацията се стабилизира и новините се подобряват. Блестящото сребърно яйце, което си представяш, когато мислиш за Централата — тези безшевни, възвишени мисли, така перфектно изразени чрез висшестоящите там — бръмчи и мърка, и пулсира одобрение върху теб… макар в същото време да излъчва усещането, че „Съдърн Рийч“ е някакво месно-мозъчно извращение на красив и елегантен алгоритъм, който Централата крие дълбоко в себе си.

С годините обаче влиянието на Лаури става все по-подривно и не се вижда решение на хоризонта. Данните, получени от Зона X, се дублират и намаляват, или „намаляват възможностите за тълкуване“, по израза на Уитби. Множат се недоказуемите теории, а лингвистите повтарят, че им „липсват аналогии“.

Грейс започва да ги нарича ленолози, защото постоянно се провалят и изостават, и плъзва мрачната шега, че Зона X продължава да мъти водите, „изпаднала край пътя, напомнящ на смесена метафора на оплетен език, и повлякла ги със себе си“. Само дето не мъти водите или езика край пътя или каквото и да било друго, размътено или не, което да биха могли да разберат. Твърдението, че „липсват аналогии“, само по себе си беше недостатъчно като диагноза; лингвистите изгаряха при повторното си навлизане в земната атмосфера след срещата си със Зона X. Кара те да мислиш за всички мъртви и умиращи сателити, които си запращала в координатите на Зона X, защото е било лесно, защото изчезващите космични останки внушават някаква извратена логика, въпреки че превръщането на Зона X в боклукчийска кофа приличаше на проява на неуважение, която би могла да вбеси едно неуверено божество. Само дето Зона X никога не отвръщаше, дори на това унижение.

Всъщност проблемът не е в лингвистите, нито дори в Централата. Проблемът е Лаури, защото той пази твоята тайна — че си израснала в земите, които после се превърнаха в Зона X — а в замяна ти се стараеш да му даваш, каквото иска, в границите на разумното, разбира се. Лаури е вложил кръвта и потта на други хора в идеята за експедициите, следователно и идеята за бариерата като за непробиваема бариера, което означава, че той се намира от безопасната страна на пропастта. А Уитби продължава да се противопоставя на традиционното: „Каквото и да мислим за границата, важно е да разберем, че тя е ограничение на Зона X“. Важно ли беше това?

За теб друго е по-важно: истината в слуховете за безскрупулността на Лаури след озоваването му в Централата, за звукоизолирания покрив, който си беше създал. Шепотите, които се връщат далечни, но ясни през годините, като разходка в тъмна, застинала гора, в която се чува воят на вятъра. Нещо, което те зове и обещава всички удобства на цивилизацията, но щом веднъж търсещият стигне до края на този път, намира само кланица, пълна с трупове. Доказателството е лекотата, с която той надделя над Питман, официалния ти шеф в Централата, и продължава да те притиска за резултати.

По времето на единайсетия цикъл от експедиции се чувстваш все по-изцедена, а планът на Централата започва да се променя. Потокът от нови служители, пари и оборудване се е свил, защото Централата посвещава по-голямата част от времето си на смазването на вътрешния тероризъм и прикриване на уликите за надвисналата екологична катастрофа.

След дългите работни часове се прибираш в дома си в Блийкърсвил, но не можеш да се скриеш. Призраците те следват, сядат на дивана ти или надничат през прозорците. Нежеланите мисли се промъкват в странни моменти — по средата на оперативка, докато обядваш с Грейс в кафенето, докато се оглеждаш мързеливо за нови бръмбари на Централата, скрити в кабинета ти — че всичко това не си струва, че нищо не постигаш. Всяка експедиция тежи върху раменете ти.

„Можех да стана директор — изпъчи се веднъж Лаури, — но видях предупредителните сигнали и схванах намека.“ Предупредителните сигнали са страхът, който знаеш, че се крие в него, но Лаури никога няма да си го признае. Груба шега с цел да те подразни, сякаш знае, че те моли за невъзможното.

Вечното трескаво притеснение, че някой в „Съдърн Рийч“ или Централата ще разкрие тайната ти, че Лаури няма да може да опази информацията или сам ще се изкуши, решил, че вече не си му полезна. Риск за сигурността. Лъжи. Прекалена емоционална ангажираност. Но въпреки всичко най-малко вярваш на състраданието, него отблъскваш от себе си и предпочиташ пред всички, освен Грейс, да се представяш за студена, дистанцирана, даже груба, така че да можеш да мислиш ясно и обективно… дори тази роля да те прави малко студена, дистанцирана и груба.

Освен това по някакъв непонятен начин вярваш, че подходът на Лаури отдалечава „Съдърн Рийч“ от отговорите. Като астронавт, устремен към забравата на необятния, пуст космос, който размахва ръце, но с това само приближава момента, в който няма да може да бъде спасен. И нещо още по-лошо, поне за твоя начин на мислене, с който без носталгия преживяваш наново спомените си от времето, когато беше психолог, Лаури е решил да изнамери безброй начини да изживее повторно собствения си ужасяващ опит в Зона X, така че никога да не бъде напълно свободен, а привидните усилия да се избави от него се превръщат в безкрайна прегръдка.

* * *

Другото ти убежище е покривът на сградата на „Съдърн Рийч“ със странния, виещ се перваз, който те скрива от погледите долу. Споделяш това свещено място само с един човек: Грейс. Подмяташ идеите, които ти хрумват в „Стар Лейнс“, дрънкаш глупости, защитена от факта, че само ти, Грейс и портиерът имате ключ. Много пъти се е случвало някой да се опита да те проследи, само за да види как изчезваш, а после, без той да знае, отново се появяваш там, където никой не може да те стигне.

Там, загледани в праисторическото блато и километрите тъмна борова гора, двете с Грейс измисляте всички прякори. Границата наричате „ров“, а входа — „главната врата“, макар и двете да се надявате да откриете странична врата или скрита вратичка някъде другаде. Тунелът, или топографската аномалия, в Зона X е „Ел Топо“, вдъхновено от някакъв странен филм, който Грейс е гледала с приятелката си.

Обикновено това са глупави шеги, но за момента са смешни, особено ако имате бутилка бренди или тя носи цигари с аромат на череши и си разтворите два сгъваеми стола, а после се надпреварвате да измисляте идеи или си говорите за идния уикенд. Грейс знае за „Чипър“, както и ти знаеш за нейните разходки с кану с приятели, всичките „пристрастени към греблата“. Не е нужно да й казваш да не идва в бара, както и ти никога не се самопоканваш на брега на реката. Обиколката на вашето приятелство се изчислява според дължината и ширината на „Съдърн Рийч“.

Именно на покрива за първи път споменаваш пред Грейс идеята си да се промъкнеш през границата в Зона X. С времето тя се е превърнала в нещо повече от мисъл, потрепваща по края на другите неща, метастазира като шифър, като „разходка с Уитби“, след като експедициите от десетия и единайсетия цикъл са протекли значително по-добре, макар да няма и отговори.

Не можеш да вземеш Грейс, въпреки че имаш нужда от съвета й. Защото ако нещо се обърка, това би било все едно да отсече две глави с един удар, пък и никога не си смятала, че нравът на Грейс е подходящ за тази цел; твърде много връзки има със света. Деца. Сестри. Бивш съпруг. Приятелка. Шегуваш се, че тя е твоят „външен морален компас“ и знае по-добре от теб къде са границите. „Прекалено нормална“, написа веднъж на една салфетка.

— Защо позволяваш на Лаури да ти казва какво да правиш? — пита Грейс един следобед, след като ти си обърнала разговора в тази посока. Отклоняваш/пречупваш. Лаури не ти е пряк шеф, по-скоро полурима, незавършена фраза, но все пак заповедна. Грейс би трябвало да знае как Лаури е пуснал пипала в Централата, как ги е оплел около теб и как ти успяваш да се опазиш от това.

Напомняш й, че има част от кралството, която ти управляваш и в която Лаури няма влияние: това, което излиза от Зона X от експедициите. Всичко се преработва в „Съдърн Рийч“ и когато последната единайсета експедиция се върна и успя да покаже само няколко размазани снимки, оставени в базовия лагер от предишната, а може би и от някоя по-ранна, ти ги взе и се взира часове наред в тях. Група сенки на тъмен фон. Но дали това беше стена? Текстура, която ти напомня за друга снимка, на друга експедиция? Извади всички снимки, направени в Ел Топо. Всичките тринайсет и да, новите също можеха да са от тунела. Тази сянка, това смътно очертание на лице… познато ли ти е? Грешно ли ще бъде да повярваш, че това означава нещо?

Когато си признаваш простичкия план на Грейс и й показваш част от уликите, си готова да се обзаложиш, че няма да те предаде на Централата, но знаеш, че би могла, от уважение към правилата. Защото зад всички свои съображения и данни ти се безпокоиш, че всичко се свежда до свития стомах, когато поредната експедиция не се завърне или се върне само част от нея, или се върне без нищо. Трябва някак да промениш парадигмата.

— Само отскачам набързо до Ел Топо и се връщам. Никой няма да разбере.

Макар че Лаури би могъл. Какво ще направи той, ако открие, че си преминала през границата без неговото одобрение? Дали гневът му ще бъде насочен само към теб?

След кратко мълчание Грейс казва: „С какво да ти помогна?“ Защото вижда, че е важно и че ще го направиш с или без нейната подкрепа.

Следващите й думи са:

— Мислиш ли, че можеш да убедиш Уитби?

— Да — отвръщаш ти, но тя те гледа скептично.

Уитби всъщност не е проблем. Уитби е нетърпелив, като подскачащ териер, който иска дълга — предълга разходка. Уитби иска да се махне за известно време от научния отдел. Уитби те успокоява, като ти цитира процентите на оцелелите от последните експедиции. Уитби е толкова въодушевен от възможността, че ти почти забравяш колко опасна е цялата идея.

Това е облекчение, защото същия уикенд, докато си бъбриш с Брокерката, осъзнаваш колко те ужасява мисълта да отидеш сама. Докато гледаш футболния мач на телевизора в бара, под омагьосаното ръждиво небе, си даваш сметка, че ако Уитби не се беше съгласил, може би и ти щеше да се откажеш от цялата тази работа.

* * *

Докато минаваш през вратата на път към Зона X, усещаш някакъв натиск, който те привежда, виждаш черен хоризонт, пълен с падащи звезди с толкова пищни опашки, прорязващи дълбоко не-небето, че примижаваш пред яркостта на този звезден оксижен. Усещане за залитане, за световъртеж, но всеки път, когато се наклониш твърде много на една страна, нещо те избутва обратно към центъра, сякаш стените, по-близо, отколкото изглеждат, се свиват под по-остър ъгъл. Мислите ти се стрелкат бързо, после бавно, съшити от нещо, което не можеш да определиш. Иде ти да спреш, да останеш цяла вечност там, в коридора между реалния свят и Зона X.

Хипнотизираният Уитби се влачи със затворени очи, а лицето му тръпне от тикове като по време на ярък сън. Каквото и да го преследва в собствената му глава, ти си се погрижила да не се изгуби, да не спре някъде по пътя. Вързала си го към себе си за китките с найлоново въже и той се препъва след теб.

Лепкавото чувство, което Уитби ти е казал, че ще усетиш след това, сякаш газиш през вода до кръста, съпротивлението, което означава, че сте близо до края, загатване за дълбоката, спираловидна врата от светлина далеч пред вас, при това тъкмо навреме, защото какъвто и стоик да си, лунатичната походка на Уитби започва да те влудява, да ти се струва, че разни неща те гледат. Губиш усет къде си по отношение на каквото и да било, даже на собственото си тяло… Наистина ли вървиш или стоиш неподвижно, а само мозъкът ти си мисли, че краката ти се повдигат, падат и отново повдигат?

Докато съпротивлението не се стопява като отдавна сдържан дъх и двамата заедно прекрачвате през вратата и се озовавате в Зона X. Уитби ходи на четири крака, прегръща земята и се тресе конвулсивно; ти го вдигаш, за да не залитне по случайност в грешна посока и да изчезне завинаги. Той се задъхва, и двамата се задъхвате от свежия въздух, докато се аклиматизирате към него.

Такова синьо, безоблачно небе. Пътека, която би трябвало да ти е много позната, но все пак не си виждала забравения бряг от десетки години. Ще ти трябва малко повече време, за да го възприемеш като свой дом. Разпознаваш пътеката по-скоро от снимките и разказите на участниците в експедициите, знаеш, че е била тук преди първите нашественици, че е била използвана от дедите ти и че дори сега е оцеляла, макар и обрасла, като част от Зона X.

— Можеш ли да вървиш? — питаш Уитби след принудителното свестяване.

— Естествено, че мога — ентусиазирано отвръща той, но зад думите му просветва крехък отблясък, сякаш отдолу нещо вече е оголено.

Не го питаш какво е сънувал, какво е видял. Не искаш да знаеш, докато не се върнете обратно.

 

 

Изгледала си отново онези отровни видеоматериали от Зона X от обречената първа експедиция, за да търсиш не отговори, а с известно чувство на вина — връзка с пустошта, която помниш от детството си. Да затвърдиш спомените си, да извикаш в съзнанието си онова, което не си можела досега, докато отблъскваш виковете, дезориентацията, неразбирането, хленча на Лаури, тъмнината.

Ето, виждаш редицата от камъни близо до фара; брегът е малко по-различен, като че ли тероарът на Уитби може да се проследи по рисунъците, оставени от вълните. Като че ли някъде там, сред дупките на пясъчните рачета и малките мидички, които се вкопават отново всеки път, когато вълните ги оголят, има проба, която крие всички отговори.

И пътеките: мрачният неподвижен покой на боровете и гъстите храсталаци с петна от задушена светлина. Споменът за бурята, в която се залута и се изгуби на шестгодишна възраст, за да излезеш от гората, без да знаеш къде, водена от предпазливия тих глас, с който ръководителят на експедицията разказва за надвисналите облаци, предвещаващи нещо повече от необходимост да намериш подслон.

След бурята, в изумителната открита шир и слънчеви лъчи срещна огромен алигатор, препречващ тясната пътека, обградена от двете страни с вода. Затича се и го прескочи. Никога не спомена пред майка си за вълнението, с което насред скока погледна надолу и видя онова жълто око, онази вертикална жълта зеница, която те прецени и погълна, също както Зона X погълна първата експедиция; а после, вече прелетяла над него, се спусна да бягаш и дълго тича, изпълнена с чиста радост, чист адреналин, сякаш си покорила целия свят.

Тичането на екрана към края е бягане от нещо, не към нещо, а писъците след него не са победоносни, а пораженчески — уморени писъци, издаващи изтощението от борбата с нещо, което дори не ще да се покаже. В по-цинични мигове си мислиш, че са механични викове: организъм, който знае, че няма смисъл повече да се бие, капитулиращо тяло и съзнание, което го напуска. Те не бяха изгубени, както ти някога; те нямаха къща до морето, в която да се приберат, нито майка, която снове напред-назад по верандата, обезумяла от тревога, от благодарност, когато най-после вижда калната ти, мокра до костите фигура.

Нещо в лицето ти сигурно е запазило спомена от радостта, че не те наказа, а само те преоблече със сухи дрехи и те нахрани, без да ти задава въпроси.

 

 

Заобикаляш базовия лагер и се насочваш към топографската аномалия, тласкана от неумолимата настойчивост на тиктакащ часовник. Защото знаеш, макар и никога да не си го обсъждала с Уитби, че колкото по-дълго се задържиш тук, колкото повече се залисаш, толкова по-голяма става вероятността от беда. Окото на алигатора се е втренчило в теб, а зад пронизителния му поглед се крие повече съзнателност, отколкото си спомняш. През втория ден от първата експедиция някой зад кадър казва: „Искам да се прибера у дома“, а Лаури, който уверено зяпа наоколо, отвръща: „К’во имаш предвид? Сега това е нашият дом. Тук си имаме всичко. Всичко, което ни трябва. Не е ли така?“

Тази настойчивост никъде не е толкова силна, както при преминаването през заблатената гора на една-две мили от границата, където дърветата се срещат с черноводните бразди. Мястото, на което най-често си виждала следи от мечки и си чувала шумолене в тъмнината под короните на дърветата.

Уитби доста мълчи, а когато заговаря, въпросите и притесненията му с нищо не облекчават натиска на мрака, вечното, непрестанно усещане за намерение, обзело тази земя още отпреди Зона X. Неподвижната, спокойна вода, потискащата чернота на небето, в което синьото наднича на стряскащи интервали през дърветата, само за да изчезне отново, а после да се върне сякаш от хиляди мили разстояние. Това ли е поляната, на която са загинали тримата мъже от петата експедиция? Това ли е езерото, погълнало телата на мъжете и жените от първата осма? Понякога, през воала на тези пластове, бледата, шепнеща фигура на Уитби те стряска, неотделима от ехото на тези последни дни от миналото.

Най-после навлизате в по-оптимистичен пейзаж, в който можеш да се адаптираш и да помириш картината от миналото и настоящето в едно. Една по-широка пътека разделя безкрайната блатиста гора от откритото поле и открива хоризонт от няколко високи бора, пръснати сред дивата трева и кръговете от палмето. Рехавата гора означава, че тъмнината свършва под ъгъл, хвърлящ коса сянка до средата на пътеката.

В Зона X има и други граници, други теснини, и вие преминавате през една, за да стигнете до топографската аномалия.

* * *

Веднага разбираш, че кулата не е направена от камък, Уитби също го осъзнава. Дали сега, с това непроницаемо изражение, не му се иска да го беше подложила на кондициониране, да беше преминал цялото обучение, което Централата може да ти осигури, не твоите половинчати мерки и проста хипноза?

Кулата диша. Няма съмнение: плътта на кръглата външна част на аномалията се повдига и спуска ритмично като гръдния кош на дълбоко спящ човек. Никой не е споменавал за този аспект в докладите; не си готова за него, но някак се приспособяваш, отдаваш му се, вече си представяш как слизаш надолу, докато част от теб се носи и издига, за да погледне отгоре глупостта на това решение.

Ще се събуди ли, когато влезеш в него?

Отворът, водещ към мрака, напомня повече на търбух, отколкото на проход, храстите наоколо са се отдръпнали, притиснати в неравен обрамчващ кръг, като че някаква липсваща към момента змия се е навила около входа, за да го пази. Стълбите образуват щърба усмивка от разкривени зъби, а издишаният въздух смърди на гнилоч.

— Аз не мога да сляза — заявява Уитби окончателно, убеден, че при такова слизане вече не би бил Уитби. Хлътнатините по лицето му, дори на ярката лятна светлина, го карат да изглежда като обладан от още несъздаден спомен.

— Тогава ще сляза аз — предлагаш ти. Надолу в гърлото на звяра. И други са го правили, макар и рядко, и са се връщали, защо не и ти? С противогаз, за всеки случай.

Зад всяко твое движение се крие замъглена паника и свита на кълбо съпротива, които по-късно ще се процедят навън през плътта и костите ти. Месеци по-късно ще се будиш и всичко ще те боли, сякаш тялото ти не може да забрави случилото се и това е единственият начин да извади навън травмата.

 

 

Вътре е по-различно, отколкото в откъслечните сведения на другите експедиции. Живата тъкан, сгърчена по стената, е почти инертна, а хилавите пипала, образуващи думите — толкова бавни, че за миг ти се струват некротична тъкан. Думите не са яркозелени, както ти е докладвано, а матово сини, като пламъчета на газов котлон. Хрумва ти думата спящи и заедно с нея безумна надежда: че всичко под теб ще бъде инертно, нормално, ако ще и на границата на смисъла на тази дума.

Придържаш се към средата, без да докосваш никоя от стените, и се стараеш да не обръщаш внимание на разтърсващото дихание на кулата. Не четеш думите, защото отдавна си разбрала, че това е капан, отвличане на вниманието… но въпреки всичко усещането, че онова, което ще те дезориентира и дестабилизира, е някъде по-долу, още нерешило дали да стане видимо или да остане невидимо — зад ъгъла, отвъд хоризонта, и с всяко ново напразно откритие, с всеки завой на стъпалата, осветени от сините пламъчета на мъртвите думи, към свенливото неизвестно, ти се стягаш все повече, макар че не виждаш нищо. По дяволите това, по дяволите нищото, от което сякаш преживяваш наново всеки момент от живота си в „Съдърн Рийч“ — спускане без причина, за нищо, за да не откриеш нищо. Няма отговори, няма решение, няма обозрима цел, думите на стената не стават по-свежи, а по-тъмни, сякаш ти мигат, докато ги приближаваш… докато накрая дълбоко под себе си зърваш светлина — толкова дълбоко, че сякаш е сияещо цвете в дупка в морското дъно, трепкаща, неуловима светлинка, която по силата на някакъв магически трик проблясва точно пред лицето ти и те оставя с илюзията, че можеш да я докоснеш, стига само да намериш смелост да протегнеш ръка.

Но не от това коленете ти омекват и в мозъка ти забучава кръв.

До стената отляво седи прегърбена фигура, загледана надолу към стълбите.

Фигура с наведена глава и с гръб към теб.

Главата ти цялата настръхва под маската, като че под нея гладко и неусетно са се вмъкнали милион студени, безболезнени игли — толкова фини, толкова невидими, че можеш да се престориш, че просто кожата ти е обляна от топлина, изопнато усещане от двете страни на носа, около очите, тихото и меко навлизане на иглите в игленика, завръщането на нещо, което винаги е трябвало да си бъде там.

Казваш си, че това е точно толкова реално, колкото боулингът при Чипър, хипопотамът с червената боя под кожата, животът в Блийкърсвил, работата в агенцията. Че този миг е същият като всеки друг, че с нищо не променя атомите, въздуха, съществото, чиито стени дишат около теб. Че още с решението си да влезеш в Зона X си се отказала от правото да определяш каквото и да било като невъзможно.

Приближаваш се, привлечена от невъзможното нещо, и сядаш на стъпалото до него.

Очите му са затворени. Лицето му е осветено от тъмносиньо сияние, излъчвано отвътре, сякаш кожата му е свалена и тялото му е поресто като вулканичен камък. Слял се е със стената или стърчи като нейно продължение, което всеки миг би могло да се скрие обратно в нея.

— Истински ли си? — питаш ти, но той не отговаря.

Протягаш към него треперещата си ръка, поразена от това видение; искаш да знаеш каква е кожата му на допир, макар да се боиш, че докосването ти може да го превърне в прах. Пръстите ти се плъзват по челото му — грапаво, влажно усещане, като шкурка под дебел слой вода.

— Помниш ли ме?

— Не трябва да си тук — казва Сол Еванс тихо. Очите му са затворени, не може да те види, но ти знаеш, че те вижда. — Махай се от скалите. Приливът наближава.

Не знаеш какво да отвърнеш. Дълго време няма да знаеш. Отговорила си преди много години.

Вече чуваш масивния, всепоглъщащ тътен на някакъв мощен двигател долу, бързото въртене на странни орбити, и светлината, онази невъзможна разцъфнала светлина, която се движи, променя, превръща се в нещо друго.

Очите му внезапно се отварят, бели на фона на мрака. Същият е, както когато го видя за последен път — не е остарял, а ти си пак на девет, и светлината отдолу се издига към теб, носи се над стъпалата, все по-бързо; някъде отгоре чуваш далечното ехо от виковете на Уитби от върха на кулата, който сякаш крещи и за двама ви.