Джеф Вандърмиър
Приемане (30)

0022: Призрачната птица

През голяма част от слизането изпитваше силно чувство за завръщане към нещо вече познато, макар и преживяно от друг — спомен за давене, за безкрайно давене и онези ненадеждни думи от дневника на биолога, краят на това, което тя бе срещнала, изстрадала и открила. А Призрачната птица не желаеше нищо от това; не го желаеше и Контрол, който вървеше след нея. Той не беше пригоден за това, не бе създаден да го преживее. Не можеш да станеш мъченик на Зона X, можеш само да изчезнеш, докато се опитваш, и дори това не е сигурно.

Ако някога биологът не се беше навела и взряла в тези думи, двойникът й можеше да не съществува по този начин: пълна със спомени, промъкваща се в дълбините. Можеше да не се е върнала със заличен ум, различието й можеше да не се изразява в огледалното отражение на биолога, а като функция на правилното време или погрешното място, правилното място или погрешното време.

Странна утеха беше това: думите на стената бяха същите, методът на изразяването им — непроменен, макар сега тя да ги тълкуваше като носталгично послание от чужда екосистема, подход или отношение, което Пълзящият и кулата заедно не бяха успели да наложат на Земята. Защото не е жизнеспособно? Защото не това е била целта му — и затова им дава тези неясни знаци откъде идва, какво защитава, какво мисли?

Беше отказала предпазната маска, а заедно с нея и идеята, че Зона X някак си е концентрирана само тук, в това тясно място, на тези стълби, във фосфоресцентните думи, които тя познаваше твърде добре. Зона X беше навсякъде около тях; не беше затворена на едно място или в една фигура. Тя беше дисфункцията на небето, растението, за което говореше Контрол. Тя беше небето и земята. Можеше да те подложи на разпит от всяка позиция и без никаква позиция, а ти даже да не разбереш, че действията й са форма на разпит.

Призрачната птица не се чувстваше изпълнена със сила, докато слизаха през луминесцентната светлина, прегърнали дясната стена, но не чувстваше и страх.

После спомените и настоящето се препокриха в суровото движение на мощен двигател или пулс, и тя разбра, че дори Контрол го чува и може да предположи какво е. Оттам продължиха бързо към точката, от която нямаше истинско завръщане: моментът, в който щяха да видят чудовището и да го преценят. То ги чакаше — съвсем близо, точно зад ъгъла.

— Искам да останеш тук — каза Призрачната птица на Контрол, на Джон.

— Не — отвърна той, както тя очакваше. — Не, няма.

Неочаквано мило изражение. Уморена решителност в думите.

— Джон Родригес, ако дойдеш с мен, няма да мога да те предпазя. Ще се наложи да видиш всичко. Очите ти ще трябва да бъдат отворени.

Тук, в края на всичко, не можеше да го лиши от името му. Не можеше да го лиши и от правото му да умре, ако се стигнеше до това. Нямаше какво повече да се каже.

Следвана от спомена и Контрол, Призрачната птица се спусна надолу към светлината.

Пълзящият беше огромен и сякаш непрекъснато се надигаше и разливаше към стените, докато накрая изпълни цялото полезрение на Призрачната птица. Нямаше и помен от изкривяването, което помнеше, нито от затрупването й със собствените й страхове и желания. Просто се разкриваше пред нея, внушителен и поразяващо конкретен.

Повърхността на камбановидното му тяло беше прозрачна, но със странна текстура, напомняща на лед от течаща вода, замръзнала на издължени полипи. Под нея лежеше втора повърхност, която бавно се въртеше, и в тази центрофуга се виждаха плуващи образи, като че ли имаше вътрешна кожа, а това отгоре беше някаква мека броня.

Имаше нещо омагьосващо в това движение, далечен сродник на хипнотизма на директора, и тя не си позволи дълго да го гледа.

Пълзящият нямаше ясно различими черти и лице. Така бавно усъвършенстваше буквите на стената, че оставяше странно впечатление за нежност, скрил загадките на придвижването си под плътта, стигаща до земята. Лявата му, единствена ръка, разположена по средата на тялото, се плъзгаше с непоколебима прецизност — непрекъснато размазано движение, създаващо посланието на стената; повече като фехтовач, отколкото писач — с пукот на искри, които, тя знаеше, бяха от запалена плът. Ръката му беше агентът на посланието и от този инструмент се лееха буквите. Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите. Ако някога е бил човек, то от това му състояние бе останала само дебелата, дращеща ръка, увита в глина и мъхове.

Около Пълзящия обикаляха три пръстена, въртяха се по часовниковата стрелка, а от време на време между тях преминаваха вълни и мълнии от разряди, които пронизваха тялото му. Първият пръстен се въртеше с пиянски, сънени обороти непосредствено под ръката: неправилна поредица от полумесеци. Напомняха на крехки медузи с перести бели пипала, които постоянно се гърчеха и търсеха нещо, което така и не намираха.

Вторият пръстен, който се въртеше по-бързо над пишещата ръка, приличаше на широк пояс от малки черни камъчета, подредени нагъсто, които при стълкновенията помежду си поддаваха като гъби и й напомняха за попови лъжички или за съществата, навалели от небето по пътя към острова. Не можеше да си представи каква функция изпълняват, нито дали са част от анатомията на Пълзящия, или са симбиотични видове. Знаеше само, че и двата пръстена са по свой начин успокояващо телесни.

Третият пръстен обаче, напомнящ на ореол, не беше никак успокоителен. Бързо движещите се златни кълба наброяваха десет-дванайсет и изглеждаха по-леки от въздух и същевременно по-тежки. Въртяха се с такава бясна скорост, така че отначало й беше трудно да ги различи. Но знаеше, че са опасни, че тук биха прилегнали думи като защита и агресия.

Може би пазачът на фара винаги е бил заблуда, лъжа, написана от Зона X и внушена обратно на биолога. Тя обаче не вярваше и на този аватар, на този костюм на чудовище, на тази гумена маскировка, предназначена за научна консумация: прецизна и специфична. Или може би истината, защото не флуктуираше в този аспект, не преливаше в други форми.

— Истински филм на ужасите — каза Призрачната птица на Контрол, който стоеше неподвижно и безмълвно зад нея и попиваше… или беше попиван.

Какво друго й оставаше? Тя пристъпи напред в гравитационното поле на пръстените. Толкова отблизо прозрачният слой напомняше повече на микроскопски изображения на продълговати клетки с неправилна форма. Образите отдолу, на втория слой, бяха почти четливи, но все пак скрити, като в плитчини под широки вълни.

Тя протегна ръка и с пръстите си усети нежно трептене, като че ли докосваше порьозна материя, було.

Това първият контакт ли беше или последният?

Докосването й предизвика реакция.

Ореолът високо горе се разтвори, за да може една от частите му да се отрони като златна перла, голяма колкото главата й, която спря точно пред нея и увисна във въздуха, за да я прецени. Четеше я с топлина като слънчево изгаряне. Призрачната птица обаче не се уплаши. Нямаше да се уплаши. Зона X я беше създала. Зона X несъмнено я очакваше.

Протегна се и откъсна златната перла от въздуха; тя остана топла и нежна в дланта й.

От кълбото изригна златистозелена светлина, която прониза сърцето й. Обзе я ледено спокойствие, през което прокапа монументална светлина и в нея тя видя всичко, което можеше да й бъде разкрито, докато Зона X се взираше в нея.

Дълбоко в себе си видя или почувства катаклизма като порой от комети, анихилирал цяла биосфера далеч от Земята. Видя как един създаден организъм се фрагментира и разпръсва, като всяка минута предприема дълъг и страховит преход през междинните пространства, черен и безформен, прекъсван от внезапна светлина, когато спираше на място, разпилян и изгубен — появяващ се само за да бъде погребан, инертен, в стъклото на лещата на фара. И как, изтръгнат от летаргията, препънат и посечен, той се бе регенерирал възможно най-добре, бе започнал да изпълнява обширна и предопределена функция, компрометирана от времето и пространството, от ужасяващата истина, че видът, който бе задал целта и смисъла на Зона X, вече го нямаше. Тя виждаше мембраните на Зона X, тази машина, това същество, виждаше белите зайци, които скачаха през границата и изчезваха, за да се появят на друго място, левиатаните, призраците, наблюдаващи от отвъдното. И всичко това на фрагменти през вкуса, обонянието и сетивата, които тя не разбираше докрай.

Пълзящият продължаваше да пише, сякаш тя изобщо не съществуваше; думите пламтяха с по-богата и изразителна светлина, отколкото някога бе съзирала, и в тях блестяха цели светове. Толкова много думи. Толкова много светлина. Само това виждаше. Всяка дума беше свят, свят, процеждащ се от друго място, проводник и вход едновременно, стига само да знаеш как да ги използваш — координатите, които биологът използваше сега в далечното си пътуване. Всяко изречение беше безмилостно изцеление, безжалостно съграждане, неподлежащо на отрицание.

Дали трябваше да каже: „Спри!“? Дали трябваше да се помоли за хората, които никога не бе срещала, но живееха в съзнанието й, защото биологът ги познаваше? Трябваше ли някак да помисли, че това, което ще последва, може да унищожи планетата или да я спаси? Докато то я познаеше, Призрачната птица беше уверена, че нещо ще оцелее, че тя ще оцелее.

Какво можеше да направи? Нищо. Нито пък имаше желание. Да не направиш избор, също е избор. Тя пусна кълбото и го остави да увисне във въздуха.

Усети, че Грейс е на стълбите зад тях, усети, че иска да ги нарани, но нямаше значение. Грейс не беше виновна. Грейс не можеше да разбере какво вижда; тя виждаше друго — нещо от фара или от острова, или от живота си преди.

Грейс простреля Призрачната птица в гърба. Куршумът излезе през гърдите и се заби в стената. Ореолът на Пълзящия се завъртя още по-бясно. Призрачната птица се обърна и изкрещя с цялата сила на сиянието. Защото тя не бе ранена, не бе почувствала нищо, не искаше и Грейс да пострада.

Грейс замръзна в полумрака с вдигната пушка, а в очите й се четеше осъзнаването, че това е безсмислено, че винаги е било безсмислено, че не може да тръгне назад, че не може да има завръщане.

— Върви си, Грейс — каза Призрачната птица и Грейс изчезна нагоре по стълбите, сякаш никога не бе слизала долу.

Тогава Призрачната птица разбра, макар и твърде късно, че Контрол вече не е там. Или се беше качил горе, или се беше промъкнал покрай нея, устремен към ослепителната бяла светлина далече долу.