Джеф Вандърмиър
Приемане (18)

06: Ходът на времето и болката

Никога не съм имала страна, никога не съм имала избор; бях родена в такава. С времето обаче островът стана моята страна и друга не ми бе нужна. Не ми и хрумваше да търся път назад, обратно към света. Годините се нижеха, а никой не идваше в моето островно убежище. Започнах да се чудя дали Агенцията още съществува — и дали изобщо някога е съществувала; мислех си, че може би никога не е имало друг свят и експедиция, а аз съм страдала от някаква налудност или травма, някаква загуба на паметта. Един ден може би щях да се събудя и да си спомня всичко: катаклизма, след който аз бях останала единственият човек на това място, аз и бухалът, с когото да си говоря.

Преживях внезапно връхлитащи бури и суша, и пирон в стъпалото, защото не внимавах. Хапа ме какво ли не, включително отровен паяк и змия. Научих се да се настройвам към заобикалящата ме среда, така че след време нямаше животно, естествено или неестествено, което да не страни от присъствието ми и по тази причина, ако не бях принудена, вече не ловях нищо, освен риба; повече разчитах на зеленчуците и плодовете. Макар да ми се струваше, че съм се нагодила и към техните послания.

В продължителната тишина и самота Зона X понякога се разкриваше по неочаквани начини. Започнах да забелязвам безкрайно малки промени в небето, сякаш парченцата от мозайката не пасваха добре… да добивам от хабитата наоколо усещането за невидими неща, тропосващи фантоми, които почти ме принудиха да преосмисля антипатията си към акцента на БССИ върху свръхестественото.

Една вечер, докато стоях колкото можех по-неподвижно на една поляна, почувствах нещо като дъх или плътност на молекули зад гърба си, които не можех да идентифицирам. Искаше ми се пулсът ми да се забави, така че за всеки удар на моето, сърцата на дървесните жаби с техните гърлени песни да ударят по хиляда пъти. Надявах се да стана толкова тиха, че без да се обръщам, да чуя или другояче да зърна това, което ме наблюдаваше. Но за мое облекчение миг по-късно то избяга или се скри в земята.

Веднъж от небето се изля дъжд по неестествен начин и през настъпилия сумрак тук-там прозираше светлина, която пламтеше на границата на зрението ми. Представих си, че е далечният фар, че след мен са били изпратени други експедиции. Но колкото по-дълго се взирах, толкова повече светлина се промъкваше в мрака, през който за миг зърнах разтварящи се сенки, а може би особени буреносни облаци или обратното ускорение на някакъв голям организъм. Подобни явления, които преживявах в различни моменти през последните трийсет години, бяха съпроводени и от промени в нощното небе. Такива нощи, предвещавани само от особено трептене на сиянието в мен, бяха винаги безлунни. Няма луна, а звездите над мен са непознати — чужди, принадлежащи на космология, която не мога да определя. В такива нощи ми се иска да бях предпочела да стана астроном.

Поне в два случая бих определила тази промяна като по-значителна, като някакъв небесен катаклизъм, съпроводен може би от земетресения, от появата на процепи и пукнатини в тъканта на нощта, които скоро се затварят и от които не проблясва нищо, освен още по-голям мрак. Някъде в света или във вселената сигурно се случва нещо, което да поражда такива моменти на дисфункция. Поне аз така мисля. Усещам света около себе си усилен или уплътнен, тежестта и повеят на реалността — по-фокусирани и решителни. Сякаш твърде човешкото делфинско око, което веднъж улових да ме гледа, с всяка нова фаза се поглъща повече от плътта, която го заобикаля.

Извън тези наблюдения имам само един въпрос: какво е естеството на моята налудност? Дали халюцинирам, когато виждам нощното небе, което познавам? Или когато виждам това, което ми е чуждо? На кои звезди да вярвам, по кои да се ориентирам? Някои нощи стоя в разрушения фар, гледам морето и осъзнавам, че в тази форма, в това си тяло никога няма да разбера.

Оцеляването ми, грубо казано, беше определено и от самонараняването. Докато застанах на брега срещу острова, готова да преплувам до него, използвах болката, за да отблъсна сиянието. Имаше хиляди начини за това, а и аз бях точна. Можеш да намериш методи почти да се удавиш, почти да се задушиш, които не са толкова трудни, колкото изглеждат. Начини да внушиш налагане на болка, която да заблуди нещото вътре в теб. Ръждив пирон. Змийска отрова. В резултат на това болката вече не ме тормози особено; тя е доказателство за продължаващото ми съществуване, спасява ме от онези моменти, в които инак бих могла толкова дълго да съзерцавам вятъра, и дъжда, и морето, че да се превърна в нищо, да изчезна.

В друг, отделен документ съм изброила най-добрите, най-необезпокоителните подходи, които, осъзнавам, може да звучат нездраво, въпреки че за мен това е абсурден начин да опиша хрониката на дните си. Освен това съм отбелязала въртенето на циклите, което се е доказало като най-ефективно. Макар че, ако имате избор, не бих препоръчала този подход, човек се нагажда към него, както към ежедневните си задължения или събирането на храна.

След толкова време болката се е превърнала в познат и чест гост, затова се чудя дали сега ще я забелязвам повече, след като преустанових режима си. Дали с липсата на болка се свиква по-трудно? Подозирам, че това притеснение ще бъде забравено сред множеството приспособявания, които ме очакват. Защото, след като намерих толкова много начини да го отложа, преобразяването ми вероятно ще бъде по-радикално и може наистина да се превърна в нещо като стенещото същество. Дали тогава ще виждам истинските звезди?

Понякога болката идва неочаквано; не се налага да я генерираш, да я призоваваш съзнателно към себе си. Тя просто е там. Бухалът, който бе мой спътник през тези трийсет години, умря преди седмица — без да успея да му помогна, без да разбера, докато не стана твърде късно. Беше остарял и въпреки че очите му още бяха огромни и ярки, цветовете му бяха избледнели, перушината му се бе разредила; спеше повече, не излизаше толкова често на лов. Хранех го с мишки от ръката си в убежището му на върха на разрушения фар.

Намерих го в гората, след като бе изчезнал от няколко дни и накрая реших да го потърся. Доколкото можех да установя, беше се ранил — може би поради слабостта си или началото на слепота, беше счупил крило и паднал на земята. Вероятно беше нападнат от лисица или двойка лисици. Лежеше сред петнист хаос от кафяво и тъмночервено, със затворени очи, килната на една страна глава, а животът го беше напуснал.

Отдавна бях зарязала микроскопа си в един ъгъл на фара, за да мухлясва, полузаровен от минаващите години. Сърце не ми даваше да взема проба, за да открия това, което вече знаех: че микроскопът не можеше да ми каже нищо повече за бухала от това, което вече бях научила от дългите години на близко общуване и наблюдение.

Какво да кажа? Че не ми липсва?