Джеф Вандърмиър
Приемане (20)

0012: Пазачът на фара

Пребоядисах черната маркировка откъм морето; стълбата може би трябва да се смени, клати се. През по-голямата част от деня работих в градината, върших дреболии. По-късно излязох на разходка. Видях: воден плъх, опосум, еноти, червени лисици на едно дърво, спотаени в мрака. Мъхест кълвач. Червеноглав кълвач.

Хиляда фара, изгорени като стълбове от сажди, по брега на безкраен остров. Хиляда почернели свещи, пушещи с бял дим от върха на широката, наранена глава на чудовище, надигащо се от морето. Хиляда тъмни корморана с криле, облети в алени пламъци, излитат от вълните, а в очите им се отразява яростта от собственото им изчезване. Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци — Свои служители.^[1]

Сол се събуди, кашляйки в мрака, изпотен от рядката, равна жега, пърхаща в горната част на носа му и над очите. А после се появи познатото вече напрежение, което се наведе през черепа му, за да целуне тази жега; същото онова напрежение, което няколко дни по-рано бе описал на лекаря в Блийкърсвил като „тъпо, но силно, някак като втора кожа отвътре“. Звучеше странно и не беше точно, но не можеше да открие подходящи думи. Докторът го изгледа за миг, сякаш Сол е казал нещо обидно, след което му постави диагноза: „Атипична настинка със синусова инфекция“ и го отпрати с безполезно лекарство за „прочистване на синусите“. Но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми.^[2]

Чу се отново шепот и той инстинктивно протегна ръка към рамото и гърдите на любовника си, но напипа само чаршафи. Чарли го нямаше; нощните му смени щяха да приключат най-рано след седмица. Не можеше да му каже истината: че още не се чувства добре, че това не е нормална болест, че не е диагнозата на доктора, а нещо, което се крие вътре в него и чака удобен момент. Знаеше, че е параноично. Може би все пак беше настинка, синусова инфекция, както бе заявил лекарят. Зимна настинка, както и преди му се бе случвало, само че сега съпроводена от нощни изпотявания, кошмари и стихове — тази странна проповед, която се виеше из мислите му, щом отклонеше вниманието си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.

Той седна рязко в леглото, сподавяйки нов пристъп на кашлица.

Във фара му имаше някого. И не един. Шепнеха. Може би дори крещяха, но докато проникне през тухлите и камъните, дървото и стоманата, изминаваше дълго разстояние, време, неизвестно за него. Ирационалната мисъл, че чува призраците на десетки пазачи на фара едновременно в единогласие като погребална песен, кондензиран хор на цяло столетие. Пак ли му се причуваше?

Шепотът, мърморенето, продължи небрежно, без емоция, и това го убеди да проучи въпроса. Стана от леглото, обу джинсите, облече пуловера си и като взе брадвата от стената, която висеше там като чудовищно и тежко махало, тръгна нагоре по стълбите по боси крака.

Стъпалата бяха студени, а стълбището — тъмно, но той не искаше да рискува да включи осветлението, в случай че горе наистина има натрапник. На площадката лунната светлина нахлуваше под странен ъгъл и превръщаше столовете и масичката в ръбати същества, вкаменени от лъчите й. Той спря и се ослуша. Вълните долу, тихото им плискане, тропосваха тишината заедно с внезапното бърборене на прилепите, които долитаха наблизо и веднага изчезваха, отблъснати по силата на ехолокацията от стените на фара. Трябваше да се чува и жужене, тихо бръмчене на заден план, но той не го долавяше. Което означаваше, че няма светлина, която да грее на двайсет мили и да насочва корабите.

Продължи колкото можеше по-бързо нагоре, тласкан от гнева, който прорязваше мъглата на болестта му и търсеше конфронтация. Но Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява.^[3]

Когато връхлетя в помещението с прожектора, му се откри гледката на синьо-черно небе, изпъстрено със звезди, и три фигури — две правостоящи и една пред угасената леща. И тримата държаха малки фенерчета, а дразнещите им светлинки само усилваха вътрешното му усещане за вината и съучастничеството им… но в какво?

И тримата го гледаха.

Той вдигна заплашително брадвата и натисна копчето на лампата. Помещението се обля в светлина.

До вратата откъм перилата стояха Сюзан и непозната жена, облечени в черно, а пред тях бе коленичил Хенри, сякаш повален от удар. Сюзан изглеждаше обидена, като че ли беше нахлул в собствения им дом. Непознатата обаче изобщо не му обърна внимание, а стоеше със скръстени ръце, някак странно отпусната. Косата й беше дълга и прибрана; облечена беше с палто, тъмни панталони и дълъг червен шал. По-висока и по-възрастна от Сюзан, тя го изгледа с поглед, който го накара да се концентрира върху Хенри.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Спокойствието им пред мъж, въоръжен с брадва, го озадачи; паузата между обвинителния въпрос и отговора отне част от яростта му. Дори Хенри се беше стегнал и изражението му от почти уплашено бе преминало в тънка усмивка.

— Защо не си легнеш пак, Сол? — попита той, без да помръдва. — Върни се в леглото и ни остави да довършим. Не ни остава много.

Какво да довършат? Ритуалното унижение на Хенри? Обикновено перфектната му коса беше разрошена, лявото му око потрепваше. Нещо се бе случило тук, точно преди Сол да нахълта. Снизходителността му го ядоса и объркването и загрижеността му отново преминаха в гняв.

— Как ли пък не. Нахлули сте тук. Влезли сте без позволение. Изключили сте прожектора. И коя е тази?

Коя беше жената до Сюзан и Хенри? Сякаш беше от друга вселена. Беше повече от сигурен, че издутината под палтото й е пистолет.

Но не му бе писано да получи отговор.

— Ние имаме ключ, Сол — напомни му Хенри с дразнещо успокоителен глас. — Имаме разрешение.

Главата му беше леко извърната настрани. Преценяваща. Въпросителна. Намекваща, че Сол е неразумният в случая, който прекъсваше важните дела на Хенри.

— Не, вие сте нахлули — повтори той, като се отдръпна на по-безопасно разстояние, объркан от неспособността на Хенри да признае този елементарен факт, както и от изражението на непознатата жена, която го гледаше с хладнокръвието на наемен убиец. — Изключили сте фара, за Бога! В разрешителното ви не се споменава нищо за промъкване през нощта, докато спя. И за воденето на… гости…

Без да обърне внимание и на дума от това, Хенри стана и като хвърли бърз поглед на жената и Сюзан, се приближи повече, отколкото Сол би желал. Ако направеше само две крачки назад, щеше да падне по стълбите.

— Върви да спиш.

Настойчиво прошепнато, сякаш го умоляваше, сякаш не искаше жената или Сюзан да видят загрижеността, изписана на лицето му.

— Знаеш ли, Сол — обади се Сюзан, — наистина не изглеждаш добре. Болен си и ти трябва почивка. Болен си и трябва да оставиш тази тежка брадва, тази брадва, която само изглежда толкова тежка и трудна за носене; но всъщност ти се иска да я оставиш, да си поемеш дълбоко въздух и да се отпуснеш, а после да се обърнеш и да се върнеш в леглото, за да си доспиш… да си доспиш…

Обзе го унес, сънливост. Връхлетя го паника, отстъпи назад и замахна с брадвата над главата си, а когато Хенри вдигна ръце да се предпази, я заби в дъсчения под. От удара ръцете му се разтрепериха и едната китка го заболя.

— Махайте се. Веднага. Всички.

— Махайте се от фара. Махайте се от главата ми. В мрака на всичко златно ще се разтвори плодът за да разкрие откровението на фаталната мекота на земята.

Отново настъпи дълго мълчание, а непознатата стана някак по-висока, по-изправена, по-сериозна, като че ли насочи към него цялото си внимание. Студенината и спокойствието й го плашеха до смърт.

— Изследваме нещо уникално, Сол — каза Хенри накрая. — Затова може би ще ни простиш нетърпението, потребността да положим повече усилия…

— Просто се разкарайте — повтори Сол и измъкна брадвата си от пода, въпреки че не беше лесно. Хвана я високо за дръжката, защото само така би свършила работа от толкова близко разстояние. Вече го изпълваше ужас — че няма да си тръгнат, че няма да ги накара да се разкарат. А в главата му още горяха хиляди фарове.

Хенри обаче само сви рамене.

— Както желаеш.

Твърдо решен въпреки немощта да наруши мълчанието, което оставяха като капан след себе си:

— Вие приключихте тук. Ако отново се появите, ще се обадя в полицията.

Странно, но макар думите да излязоха от неговата уста и да ги мислеше сериозно, веднага се усъмни в истинността им.

— Но ще бъде красива сутрин — каза Сюзан. Метна думите като нож от сарказъм.

Хенри почти изкриви тяло, за да не докосне Сол на излизане, сякаш пазачът беше направен от крехък кристал. Жената се усмихна загадъчно, разкривайки всичките си зъби, преди да свие по стълбите.

После изчезнаха.

Когато се увери, че няма да се върнат, Сол се наведе да включи прожектора. Трябваше му известно време да загрее, а и се налагаше да мине по целия списък от тестове, за да се увери, че Хенри и съзаклятниците му не са променили посоката на основните отражателни повърхности на лещата. Междувременно, без да пуска брадвата, реши да слезе и да провери дали онези тримата още не се мотаят долу.

На приземния етаж нямаше и следа от тях. Отвори вратата, очаквайки да види как се отдалечават от фара или се качват в кола. Но дори като включи външното осветление, не видя и помен от тях или от превозно средство. Не беше минало толкова време. Нима бяха тичали, за да се скрият в мъгливия мрак на плажа? Или се бяха пръснали в боровата гора и блатата, за да се слеят със сенките там?

После чу слаб звук от моторна лодка сред вълните. Вероятно се движеше без светлини. Единствените лъчи идваха от луната, звездите и слабата червена точка, която още пулсираше на острова.

 

 

Но когато тръгна надолу, на вратата го чакаше сянка. Хенри.

— Не се притеснявай, само аз съм. Другите си тръгнаха.

Сол въздъхна и се подпря на брадвата.

— Никога ли няма да се махнеш, Хенри? Винаги ли ще бъдеш такова бреме?

Все пак изпитваше облекчение, че Сюзан и непознатата жена не са останали с него.

— Бреме ли? Аз съм нещо като дар, Сол. Защото разбирам. Знам какво се случва.

— Казах ти, че идея си нямам за какво говориш.

— Сол, аз направих дупката в лещата, докато Сюзан я нямаше. Аз съм този.

Сол едва не се изсмя.

— И затова трябва да те слушам? Защото си вандалствал във фара ми?

— Направих го, защото знаех, че там трябва да има нещо. Защото това беше единственото място, на което никой от уредите ми не регистрираше… нищо.

— И какво?

Не значеше ли това просто, че опитите му да открие странни неща с несигурната си апаратура са само загуба на време?

— Сол, защо изглеждаш като обладан от духове, ако на това място няма нищо? Знаеш го, и аз го знам. Дори никой друг да не вярва.

— Хенри…

Трябваше ли да се впуска в обяснения защо вярата в Бог не означава непременно вяра в духове?

— Няма нужда да казваш нищо. Но знаеш истината и аз също ще я проследя. Ще я открия.

Сол беше поразен от нетърпението му и начина, по който парадираше с него. Все едно беше хвърлил маската си, беше оголил душата си и под сдържаната му външност Сол бе открил един от най-непоколебимите членове на паството си на север. От онези избраници, които никога нямаше да бъдат разубедени, „свръхестествената“ част на малката им бригада. Не му трябваше последовател.

— Все още не знам за какво говориш.

Упорито, защото не искаше да бъде въвлечен в това, защото му беше твърде лошо. Защото няколко странни сънища не значеха това, което на Хенри му се искаше.

— Сюзан смята, че катализаторът е нещо, което те са донесли със себе си — каза Хенри, без да му обръща внимание. — Но това не е вярно, въпреки че не мога да посоча каква комбинация от стъпки или процеси е довела до този момент. Но то се е случило. След толкова години търсене на толкова много места, без да открием и следа.

Въпреки трезвата си преценка, според която Хенри все повече му приличаше на жертва, Сол каза:

— Трябва ли ти помощ? Кажи ми какво става и може би ще успея да ти помогна. Кажи ми коя беше тази жена.

— Забрави, че си я виждал, Сол. Никога повече няма да я видиш. Тя не се интересува нито от свръхестественото, нито от истината.

После се усмихна и се отдалечи, запътил се към цел, за която Сол нямаше и представа.