Джеф Вандърмиър
Приемане (27)

0019: Контрол

Нощта беше пълна с бели зайци, които се стрелкаха в небето на мястото на звездите и луната, и в някаква трескава част на съзнанието си, в някакво отделение, все още бранещо се срещу любопитното сияние, Контрол знаеше, че това не е редно. Защо бели зайци? Или това бяха петна от черно движение на фотографски негативи, които му пречеха да вижда ясно? Защото той не искаше да види какво има там. Биологът беше отключила нещо в него и той понякога се връщаше към фантасмагоричните картини в странната стаичка на Уитби в „Съдърн Рийч“, а после към теорията му, че да изчезнеш в границата, означава да навлезеш в някакво чистилище, където ще намериш всички изгубени и забравени неща: зайците, запратени срещу невидимата бариера, изхвърлените на брега миноносци и камиони през нощта, в която бе създадена Зона X. Изчезналите участници в експедициите. Тази мисъл беше анихилираща бездна. Но и светлината, цъфтяща изпод Пълзящия, описана подробно в дневника на биолога. Къде ли водеше тази светлина?

Опитваше се да изведе от тези парчета разумен, пък бил той и кошмарен избор. Такъв, с който баща му би се съгласил; вече не мислеше много за майка си и нейното мнение.

Може би просто искам да ме оставят на мира. В малката къщичка на хълма в Хедли, с котарака Чори и цвъртящите прилепи нощем, не твърде далеч от мястото, на което беше израсъл и от което сега беше твърде, твърде далеч.

— Това нямаше да промени нищо, Грейс.

Тримата спяха върху боровите иглички и важната трева на по-малко от миля от топографската аномалия. Последният заход беше планиран за сутринта.

— Какво нямаше да промени нищо? — попита тя, може би дори мило. Което му разкри пълния размах на разстроеното му съзнание. Продължаваше да вижда множеството очи на биолога, които се превръщаха в звезди. Превръщаха се в подскачащи бели светлинки. Превръщаха се в дъска за шах, върху която бе замръзнал последният ход на баща му. И последният ход на Контрол, който тепърва предстоеше.

— Ако ми беше казала всичко. Още в „Съдърн Рийч“.

— Не. Нямаше.

До него спеше Призрачната птица и това също му помагаше да очертае упадъка си. Спеше зад гърба му, пазеше го, увила здраво ръце около тялото му. Там той беше на сигурно и безопасно място и я обичаше още повече, задето позволяваше това сега, когато имаше все по-малко причини да го прави. Даже никакви.

Нощта беше хладна и дълбока, осеяна по периферията със същества, които ги гледаха; просто тъмни, безмълвни, неподвижни силуети. Но той нямаше нищо против тях.

Нещата, които баща му бе казал, сега му се изясняваха, защото сигурно се бяха случили. „Ако не познаваш страстта си, това обърква ума, не сърцето ти“, казваше старият. А друг път, в миг на откровеност, след като се беше провалил в мисията си и можеше да разговаря за това с баща си само с недомлъвки, без никога да му каже цялата истина: „Понякога трябва да знаеш кога да продължиш към следващото нещо — заради другите“.

Побиваха го тръпки. Следващото нещо. Какво беше следващото нещо тук? И коя беше неговата страст? Не знаеше отговорите и на двата въпроса; знаеше само, че драскането на боровите иглички по лицето и пропитата със сън, димна миризма на почвата под него го успокояват.

Настъпи утрото, но той продължи да се гуши в прегръдката на Призрачната птица, докато тя не се размърда и не се отдръпна от него по начин, който му се стори твърде окончателен. Сред тръстиките, безкрайното блато и калта се долавяше внушение на пламтящ хоризонт, пукот и гърмежи, които може би идваха от пушечен обстрел или някакъв стар спомен от миналото, пробудил се в главата му.

Синята чапла продължаваше да дебне попови лъжички и дребни рибки в естуара, черният лешояд кръжеше в термалите високо горе. Зад тях, на хоризонта се виждаше фарът, винаги можеше да се види, дори през мъглата сутрин, ту неясен и размазан, ту плътен, издигащ се като естествена защитна преграда, където е необходимо, изпитание и благословия на фона на пейзажа. Способността да цени всичко това му бе дар от Призрачната птица, сякаш се бе просмукала в него при докосването й.

Неестественият свят обаче се намеси, както винаги правеше, когато имаше воля и цел, и за миг го изпълни негодувание. Призрачната птица и Грейс спореха какво да правят, ако срещнат остатъци от войската на командира на границата. И когато стигнат до кулата.

— Двете с теб слизаме долу — каза Грейс, — Контрол може да пази входа.

— Тази последна съпротива, тази последна задача.

— Би трябвало да сляза сама — възрази Призрачната птица, — а вие двамата да стоите горе на пост.

— Това би било нарушение на експедиционните протоколи.

— На това ли ще се позовеш тук? Сега?

— А какво друго ни остава?

— Слизам сама — заяви Призрачната птица и Грейс не отговори.

Тактика, не стратегия, изникна от мисления му каталог с любими фрази. Звучеше неуместно като всичко останало, като масивната рамка на старомоден велосипед.

Контрол постоянно вдигаше очи към мръсносивото небе в очакване да се разкъса и да разкрие истинското им положение. Мимикрията обаче си оставаше убедително на място. Ами ако биологът грешеше? Ако тя беше просто един тих луд? А после — просто чудовище? Какво щяха да правят тогава?

Напуснаха лагера и използваха прикритието на група блатни дървета, за да огледат тресавището и водите на устията. Пушекът вече се издигаше под остър шейсетградусов ъгъл, за да добави пепеляво сребрист цвят в мъглата и да образува тежка, тромава непрогледност. Този съюз скриваше и последните петна от синьо небе и подчертаваше успоредната пращяща линия на огъня върху хоризонта: вълни от оранжево, които се надигаха от златни центрове.

Оловната неподвижност на водния канал на преден фон отразяваше силуетите на пламъците и кълбата дим — отразяваше и близките тръстики, удвояваше и острова, който в най-високата си част беше покрит с дъбове и палми, а белите им стволове се губеха в петната от мъгла.

Чуха се викове, писъци и изстрели — твърде близо, от дърветата или може би нещо, което Лаури беше вложил в съзнанието му. Нещо, което се бе случило тук много отдавна, но едва сега изплуваше на повърхността. Контрол не изпускаше от поглед отражението, в което мъже и жени във военни униформи се нападаха един друг, докато нещо невъзможно ги наблюдаваше от водното небе. Далечно и изкривено, то не изглеждаше толкова сурово и интуитивно.

— Те вече са някъде другаде — каза Контрол, макар да знаеше, че Грейс и Призрачната птица няма да го разберат. Те вече бяха в отражението, през което сега плуваше алигатор. Преминаваше между дърветата, без да ги забелязва, и само потрепваше.

Затова тримата продължиха — той с болест, която вече не искаше да диагностицира, Грейс, накуцвайки, и Призрачната птица със собствените си мисли.

Нямаше какво да направят, нито причина да го правят: пътеката им щеше да заобиколи огъня.

Във въображението на Контрол топографската аномалия имаше широк вход, защото го свързваше с огромното туловище на биолога и неволно очакваше внушителен зикурат, обърнат надолу с главата и вкопан в земята. Но не, той си беше такъв, както и преди: около два метра в диаметър, кръгъл, разположен в средата на малка полянка. Отворен за тях, както бе бил за мнозина други. Нямаше войници, нито друго, по-необичайно от самия него.

На прага Контрол им каза какво ще последва. В гласа му имаше само сянка от авторитета на директор на „Съдърн Рийч“, но в тази сянка се четеше ясна съпротива.

— Грейс, ти ще останеш тук горе, за да охраняваш с оръжието. Има какви ли не опасности, не можем да рискуваме да останем долу. Призрачна птицо, ти ще дойдеш с мен и ще водиш. Аз ще те следвам на известно разстояние. Грейс, ако останем долу повече от три часа — максималното време, записано от предишните експедиции — си свободна от всяка отговорност за нас.

Защото ако имаше свят, в който да се върнат, оцелелият трябваше да бъде някой с нещо, при което да се върне.

Те го гледаха. Гледаха го и той си мислеше, че ще възразят, ще се противопоставят, и тогава той щеше да бъде изгубен. Щеше да остане тук, горе.

Този момент обаче така и не настъпи. Коленете му едва не се огънаха от облекчение, когато Грейс кимна и му каза да внимава, а после изстреля някакъв съвет, който той даже не чу.

Призрачната птица стоеше отстрани с любопитно изражение на лицето. Там долу тя щеше да преживее върховното повторение на преживяването с биолога, но той не можеше да я спаси от това.

— Каквото и да си намислил, не го забравяй — рече Грейс. — Защото когато слезеш долу, от него може и да не остане нищо.

А какво имаше в главата му всъщност и как щеше да повлияе то на изхода? Защото целта му не беше да стигне до Пълзящия. Защото се чудеше какво друго се крие в сиянието, което го съпътстваше.

Заслизаха надолу в кулата.