Мери Джо Пътни
Огнена река (9)

Глава 8

Кенет дълго се мяташе в неспокоен сън, докато внезапен импулс на сърцето му не го събуди окончателно: отново нощни кошмари.

Винаги бе имал отлична визуална памет. Можеше да си спомни с удивителна точност цветът на залязващо слънце и най-малките подробности на човешкото лице, само за един миг мярнало се пред него. Спомняше с точност рисунката в ръцете на Ребека и можеше по всяко време да я възпроизведе по памет. Винаги се бе радвал на този божи дар, докато не постъпи на военна служба. Много по-приятно бе да си спомня залезите, отколкото кървавите сражения.

Пред очите на Кенет се появи образа на Мария, когато я видя за последен път. В гърлото му застана топка, той рязко стана от леглото и запали свещта, която стоеше на нощното шкафче. Споменът беше мъчителен и той се опитваше да го отблъсне, да го замени с други, много по-приятни видения. Припомни си лицето на Ребека, нейните присвити очи, когато внимателно го изучаваше отблизо слабата трапчинка на лявата му буза, докосвайки възхитено непокорните му коси. Той я виждаше така ясно, сякаш бяха заедно. Сърцето му тревожно заби и той разбра, че този образ не го успокоява, но да мисли за нея беше много по-приятно, отколкото без край да си спомня за смърт и разрушения.

Осъзнавайки, че повече няма да заспи, Кенет бързо навлече халата: по-добре малко да порисува, отколкото да се отдаде тежки спомени. Рисуването винаги го успокояваше, помагаше му да избяга от мрачната действителност. Необузданото пиянство и разпуснатия живот никога не са го привличали. Нищо не му действаше така успокояващо, както създаването на красива, спокойна природа. След кървавите битки в Бадахос той създаде серия акварели „Цветовете на Испания“, след битката при Ватерло — серия от рисунки, изпълнени с пастел, „Играещи деца“.

Кенет отиде до гардероба и започна да търси сред закачените дрехи папката с рисунки и принадлежности за рисуване, които той скри далеч от любопитни очи. Тогава ръката му се натъкна на нещо хладно и гладко, на пипане приличащо на метал. Това „нещо“ се оказа сребърна кутийка за визитни картички, принадлежали на Том Морли, неговия предшественик.

Отлично! Чудесно извинение, за да се види с Том и да извлече от него малко информация. Сега може безпроблемно да отиде при него — това щеше да е напълно естествено.

Преценявайки находката като добро предзнаменование, Кенет извади от шкафа принадлежностите си за рисуване и се отпусна в креслото. Минутен размисъл го наведе на още по-добра идея. Наскоро Бет му изпрати писма от приятелите му — Майкъл и Катрин. Те му съобщаваха за раждането на сина им, изпращайки покана за една седмица в Корнуол, за да вземе участие в кръщенето на новороденото. За съжаление нямаше нито време, нито пари, за да отиде там; не можеше да купи и подарък. Картината напълно можеше да го замени.

Кенет се зае с работа. С помощта на молив той набързо скицира семейството, стоящо до кръщелния купел. В центъра беше изобразен щастливия и малко притеснен Майкъл със сина си на ръце. До лявата му ръка стоеше Катрин и, наклонила глава над детето, приглаждаше с ръка дрешката му. Отдясно на Катрин стоеше тяхната по-голяма дъщеря Ейми, която сияеше, гледайки брат си. Ейми трябва да бе вече на тринадесет години. Последният път, когато я видя преди Ватерло, тя със сигурност бе пораснала. Сега бе млада дама и вероятно прилича на своята красива майка.

Окончателната рисунка завърши с туш. Понякога сякаш Провидението водеше ръката му и сега случаят бе такъв. Тушът не прощаваше грешките, но ръката на Кенет беше твърда и рисунката беше с точни линии. Бе особено внимателен с изписването на искрящите от щастие лица, затова от картината заблестя любов. Той не знаеше в каква църква ще се състои кръщенето и затова леко загатна неговата обстановка, добавяйки детайли, присъщи на всички храмове.

Картината се хареса на Кенет и той беше уверен, че тя ще се хареса на щастливите родители. Внезапна тъга го обхвана. Колко години мечтаеше за завръщането си в Сатертън! Мечтаеше дори да се ожени, но дори нямаше представа, че ще е беден като църковна мишка и няма да е в състояние да издържа семейство. Дори ако лорд Боудън върне облигациите, ще са нужни години тежък труд, за да се върне всичко към нормалното. В Сатертън трябва да се инвестира не само тежка работа, но и пари, освен това негов дълг бе да гарантира бъдещето на Бет.

Опитвайки се да потисне угризенията на съвестта, Кенет трябваше да признае, че неговото положение сега бе много по-добро, отколкото когато в живота му влезе Боудън. Може би щяха да минат десет години, преди да може да си позволи да създаде семейство, но Кенет беше готов да чака търпеливо.

Капитанът отново погледна внимателно рисунката, и за миг му се стори, че вместо Майкъл и Катрин, видя себе си и Ребека.

Каква глупост! Разбира се, бе увлечен по младата художничка, но тя нямаше да стане негова жена. Когато накрая се решеше на тази стъпка, неговата съпруга щеше да бъде приятна и любяща жена, такава като Катрин, а не неприятна стара мома, за която целия смисъл на живота е живописта.

Настроението на Кенет отново спадна. Той погледна през прозореца, където зората обещаваше нов ден. Не бе ли по-добре да отиде на разходка с кон, за да прогони тежките мисли, а в същото време да раздвижи коня на сър Антъни?

 

 

Кенет изучаващо погледна младия човек, прилежно работещ в неголяма кантора. Строен, спретнато облечен, със слабо лице и видимо самочувствие, той беше самото въплъщение за пример на личен секретар на важна личност.

Чувайки почукването на вратата, младия човек повдигна глава.

— Моля, сър — каза той учтиво. — Аз съм Томас Морли, секретар на сър Уилфорд. Той не е тук в момента. С какво мога да ви бъда полезен?

— Всъщност дойдох да се видя с вас — каза Кенет, приближавайки се към масата. — Аз съм Кенет Уайлдинг, новият секретар на сър Антъни Ситън.

Върху лицето на Морли се мярна сянка на изненада: явно не бе очаквал да види човек като Кенет на такова място. Бързо превъзмогвайки изненадата си, Морли се изправи и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Чух, че сър Антъни има нов секретар.

След като си стиснаха ръцете, Кенет протегна към Морли малката сребърна кутийка.

— Настаних се във вашата предишна стая и вчера случайно намерих в шкафа ето това. Сър Антъни ми даде адреса ви и понеже се озовах в Уестминстър, реших да ви го донеса лично.

Морли взе предложения му предмет и лицето му засия.

— Благодаря ви, сър. Това е подарък от кръстницата ми по случай завършването в Оксфорд. В треската по преместването на новото място загубих тази малка вещ и вече мислено се бях сбогувал с нея. — Морли пусна кутийката в джоба си. — Канех се да обядвам в механата, намираща се недалеч оттук. Ще ми правите ли компания, капитан Уайлдинг? В знак на благодарност аз ще платя обяда ви, а вие ще ми разкажете последните новини. Какво ново в дома на Ситън?

Кенет лесно се съгласи, тъй като и неговите намерения бяха да покани някъде Морли. Скоро те седяха в уютна механа и се радваха на отлични пържоли. Обстановката беше непринудена, и тъй като и двамата бяха работили по различно време при сър Антъни, имаха обща тема на разговор.

Половин час възбуденият Морли разказваше за новата си работа и политически пристрастия, но след това в допълнение каза:

— Извинете, че ви уморявам с моето говорене, но работата така ми харесва, че не мога да не говоря за нея. Кажете, има ли нещо ново при Ситън? Какво е мнението ви за това семейство?

— Различни са — каза Кенет, отпивайки от чаша с ейл.

— Много тактичен отговор — засмя се Морли. — При сър Антъни могат да се срещнат най-интересните хора, но не съжалявам, че го напуснах. Този артистичен свят е толкова непредсказуем, че никога не знаеш какво да очакваш в следващата минута. Чувствах се така, сякаш съм на бойно поле. Може би това вече ви е добре известно.

— Аз съм свикнал да командвам на бойното поле — с усмивка отговори Кенет. — След вашето тръгване там беше ужасен безпорядък, но сега е създадена организация. Наистина, на сър Антъни не е лесно да угодиш.

— На мен стария много ми харесва, но неговия гняв винаги ме е плашил. Аз никога не мога да разбера за какво мисли тази знаменитост. Виждали ли сте някога как работи? Той стои пред статива с дълга четка и без да се колебае извайва боята върху платното. На другия ден, готово! — портретът е готов. И всеки портрет му носи по сто гвинеи. — Морли въздъхна. — Струва ми се несправедливо, че парите сами му падат ей така, и в същото време на нас с вас ни се налага да работим неуморно, за да си изкарваме прехраната.

— Вероятно работата на сър Антъни изглежда лесна — сухо каза Кенет, — но на него са му били нужни години напрегнат труд и самоконтрол, преди да се научи как да „извайва“, както вие казвате, боя върху платното. — В усилията си да разбере мнението на събеседника си за Ребека, капитанът прибягна до очевидна лъжа: — Когато мис Ситън разбра, че ще ви посетя, ви изпрати поздрави.

— Наистина ли? — удиви се Морли, наливайки си ейл. — Мисля, че тя дори не забеляза моето заминаване. Странно момиче, не е ли така? Никога не можах да разбера с какво се занимава. Вероятно просто се затваря в своята стая и се измъчва. Тя извърши… — Морли се замисли, за да намери правилните думи — непристойна постъпка преди няколко години и сега приличното общество за нея се затвори. Струва ми се, че заради това тя е доста кисела.

На Кенет му се прииска да излее съдържанието на своята чаша директно в самодоволното лице на този човек.

— Намирам, че мис Ситън е много интересна и благородна млада жена — каза той сдържано.

Веждите на Морли подскочиха нагоре.

— Трябва да ви се е отдало това, което на мен не, да я предразположите към себе си. — Морли се наведе по-близо до Кенет и доверително му съобщи: — Трябва да призная, че се опитах да я заинтригувам. Някой ден, когато стане богата наследница, и с нейната репутация и възраст няма да е много придирчива при избора на съпруг. След известен размисъл стигнах до извода, че не смята да се омъжва за човек с бъдеще.

Може би идеалната жена за Морли бе някоя глупава кукла, която само да може да разлива чай. Решавайки, че е време да хване бика за рогата, докато той окончателно не изгуби търпение, Кенет попита:

— Колко време сте работили при сър Антъни?

— Три години. Постъпих при него един месец след дипломирането си.

— Цели три години! — С пресилена изненада Кенет си даде вид, че чува това за пръв път. — Тогава вие трябва да познавате лейди Ситън. Каква беше тя?

Приятелското изражение веднага изчезна от лицето на Морли и той стана напрегнат.

— Тя беше очарователна и ослепително красива жена — каза той след продължително мълчание. — Нейната смърт беше ужасна трагедия.

Кенет заподозря, че младият човек е бил влюбен в своята домакиня.

— Как умря тя? — попита той. — Никой не споменава пред мен нейното име, а аз не смея да попитам.

Морли мълчаливо се загледа в своята чаша.

— Тя падна от една скала, докато се разхождала в своето имение Рейвънсбърг — каза той накрая. — Никога няма да забравя този ден. Прозорецът на моя кабинет гледаше към пътя, и работейки с кореспонденцията на сър Антъни, изведнъж видях, че към къщата тича Джордж Хамтън, гравьор. — Лицето на Морли се разкриви от спазъм.

— Как се оказа той там? — попита Кенет.

— Беше гост. Знаете ли, този Езерен бряг, него много го обичат художниците. — Гласът на Морли спадна до шепот. — Никога не бях виждал Хамтън толкова изплашен и изскочих от къщата, за да разбера какво се е случило. Той каза, че е видял някакъв човек да пада от скала и побягнал към къщата за помощ. — Морли преглътна трескаво, адамовата му ябълка потрепери. — Попитах го какъв цвят са дрехите на човека, и щом Хамптън отговори, че са зелени, аз веднага разбрах всичко. Сутринта лейди Ситън беше в очарователна зелена рокля и в нея беше толкова прекрасна… — Гласът на Морли заглъхна.

Кенет мълчеше, давайки на Морли възможност да дойде на себе си.

— Вие, разбира се, сте повикали сър Антъни, събрали сте всички мъже, взели сте въже, и сте побягнали да я спасявате.

— Нещо такова, но сър Антъни не беше в къщата. Мис Ситън също отсъстваше, така че всичко падна на моите рамене.

— Сър Антъни и дъщеря му бяха заедно ли?

— Не. Разхождаше се сама. Присъедини се към нас, когато… когато ние извадихме тялото на майка й.

— Представям си какъв жесток удар е било за нея — каза Кенет. — На вас също ви е било тежко. Такова нещастие и даже да си до плачеща жена.

Морли поклати глава.

— Мис Ситън не плачеше. Тя беше смъртно бледа, но не каза и дума и не проля нито една сълза. И досега не мога да разбера как е възможно. Това е дори неестествено.

— Може би не е могла да дойде на себе си — каза Кенет, наливайки ейл в чашата на събеседника си. — И кога сър Антъни разбра за трагедията?

— Той се върна у дома, за да се преоблече за вечеря. — Лицето на Морли се изкриви от болка. — Мисля, че бе имал среща с друга жена. За никого не беше тайна, че изневеряваше на жена си.

— Вие ли му казахте за ужасната трагедия?

Морли кимна.

— Представете си, нещо странно се случи. Той изръмжа: „Дяволите да я вземат!“. Тогава ме блъсна, побягна към нейната спалня, където лежеше безжизненото й тяло. Изглежда не вярваше, че е мъртва. Отидох след него. Тя… тя просто изглеждаше заспала. Той ми нареди да се разкарам и прекара при нея цялата нощ. На следващото утро беше съвършено спокоен и започна да се разпорежда за погребението. — Пръстите на Морли, стискащи чашата, бяха побелели. — Това арогантно копеле не показа и сянка на съжаление, че жена му е мъртва.

Кенет знаеше от опит, че скръбта приема причудливи форми. Ако той бе прекарал цялата нощ при своята мъртва жена, за какво говореше това?

— Как е могло да се случи така, че лейди Ситън да падне от скалите? Може би е имало буря или свлачище?

Лицето на Морли стана нещастно.

— Нищо подобно — възрази той. — Времето беше прекрасно, а земята беше твърда. Лейди Ситън често се разхождаше там. Това беше любимото й място. И досега не мога да разбера как е паднала.

— Разбира се, на никого не би му дошло в главата, че тя може и да е убита? — предпазливо попита Кенет.

— Естествено, не — побърза да го увери Морли. — Разследването беше чисто формално.

— Ако причината за смъртта на лейди Ситън е било нещастен случай, защо всички с неохота я споменават? — с простодушен вид попита Кенет. — Не се ли крие тук някаква тайна?

— Няма тайни — рязко каза Морли. — Просто на всички им е много жал, че тя така си отиде от живота. — Трябва вече да се връщам на работа. Радвам се, че се запознах с вас, капитан Уайлдинг. Сигурен съм, че с такъв добросъвестен секретар като вас сър Антъни няма да се страхува от никакви трудности. — Морли стана бързо и излезе от механата.

Останал сам и отпивайки ейл, Кенет мислено обобщи получената информация: по напрегнатия вид на Морли можеше да предположи, че смъртта на Елен Ситън не е резултат от нещастен случай. Ако Джордж Хамптън и неизвестната любовница на сър Антъни са гостували в този ден в имението, значи там са били и други членове на тесния кръг; това остава да се изясни.

Какво означават думите на сър Антъни „Дяволите да я вземат!“? Това може ли да е реакция на един любящ човек на очевидната нелепа смърт на любимата жена. Но той може да проклина и друга жена. В крайна сметка може неговата тайнствена любовница умишлено да е избутала лейди Ситън от скалата с надеждата да се омъжи за своя любовник. Ако е така, сър Антъни се е досетил за това, лесно може да се намери обяснение, защо случаят е приключен: на него ще му се наложи да дава показания в съда като свидетел и по този начин да изпрати любовницата си на бесилката.

Напомняйки си, че подобни мисли могат да го отведат далече и го изпратят в грешна посока, Кенет бързо приключи с ейла и напусна механата. Най-добре бе да започне тихо да разпитва хората, и пръв ще е кочияша Хелпс, с когото имат обща любов към конете.

Колкото до Ребека, Кенет няма да спре да се опитва да разговаря с нея, докато не изясни собствените си мисли по този въпрос.