Мери Джо Пътни
Огнена река (10)

Глава 9

Слагайки албума на масата, Ребека се облегна назад на стола, несъзнателно усуквайки на пръст златна къдрица. В търсенето на образа понякога достигаше до мания и това беше мъчително. Дни, а понякога и седмици, размишляваше как най-добре да въплъти този или онзи образ. Видения се мяркаха пред очите й, засенчвайки всичко, което се случва през деня, и не й даваха да спи нощем, дотогава, докато не намери правилното решение. Понякога се чувстваше като куче, надушило кост, но толкова бе силно удовлетворението, когато я озари една добра идея.

След смъртта на майка си такива озарения почти нямаше, докато не видя капитан Уайлдинг. Сега отново стана обсебена. Отново се измъчваше, не знаейки как да го представи в портрета. Това, което искаше, бе да е нещо специално, така че платното да улови не само живописния му облик, но и душата му, и по този начин той дори малко, е, добре, поне частичка щеше да принадлежи само на нея.

Кенет спеше в съседната стая и често в безсънните си нощи, взирайки се в стената, разделяща спалните им, Ребека се опитваше да си представи как изглежда той в съня си. Дали лицето му става по-меко, изчезва ли обичайната суровост? С какво се занимава в свободното си време? Най-вероятно чете или отговаря на писма. Почти не го чуваше през стената: най-малкото движение, най-малкото шумолене.

Чувствайки, че я обхваща раздразнение, Ребека потърка врата си и отпусна ръцете си. Тя вече направи дузина рисунки, където капитанът беше изобразен от различни ъгли и костюми, но до неговата същност така и не достигна. Утре ще й позира за втори път. Ако за това време не бъде готова, то по-добре да се откаже от портрета: да не му губи времето напразно.

Котката, която лежеше в краката на Ребека, отвори едното си око и я погледна немигащо.

— Лесно ти е на теб да критикуваш — упрекна го Ребека. — Може би имаш по-добра идея?

Котката презрително я погледна, прозя се и затвори очи.

— Смяташ ли, че ми е време да си лягам? — попита Ребека. — Съмнявам се, че ще мога да заспя.

Знаеше от опит, че дълго ще лежи с отворени очи и образът на Кенет Уайлдинг отново ще я държи до сутринта. Може би една чаша шери щеше да свърши работа. Трябва да слезе в кухнята и да вземе със себе си бутилка.

Ребека запали свещ, отвори вратата, направи крачка и почти се сблъска с виновника за своето безсъние, който по същото време излизаше от своята стая. За да не падне, тя сложи ръце на гърба му. Кенет бързо се обърна и я сграбчи.

— Моля за извинение — каза той. — Бях гладен и реших да сляза в кухнята за лека закуска. Бях сигурен, че всички в къщата спят и няма да срещна никого.

Кенет беше без сако и вратовръзка, а ризата разкопчана, позволявайки на широката му гръд да се види. Чувствайки силата на ръцете му, които я подкрепяха, Ребека откъсна поглед от гърдите му и се загледа в лицето му. Запалената свещ хвърляше причудливи сенки, правейки лицето му още по-сурово и по-загадъчно. И от тази близост, от неговия необикновен вид… и този белег на лицето… неговите съблазнителни очи… Господи, тя почти хвана същността му…

Веждите на Кенет се събраха над носа.

— Какво се е случило? — попита той.

И изведнъж Ребека я осени.

— „Корсарят“! — изтърси тя. — Елате с мен.

Хващайки Кенет за ръка, Ребека го завлече в спалнята си. Той винаги й бе напомнял за пират, а корсарят на Байрон за нея беше пират — грандиозен, безстрашен, романтичен дивак. Колко беше глупава, че не разбра това веднага!

Поставяйки свещта на масата, Ребека почти насила сложи Кенет на дивана, без да откъсва жаден поглед от острите черти на лицето му. „Не е лишено от благородство“, каза тя на себе си.

Ребека прокара ръцете си през косата на Кенет, леко ги разроши и те паднаха на раменете на тежки кичури; пръстите й почувстваха тяхната гъстота и мекота. Спусна няколко отпред на челото, разкопча още две копчета на ризата му и пред погледа й се появиха широките му загорели гърди, покрити с тъмни къдрави косми, които сполучливо ще очертаят тънката бяла риза.

— Отлично! — възкликна тя, сияейки от удоволствие.

— Отлично за какво? — попита Кенет. В гласа му се чувстваше сарказъм, а в очите се таеше насмешка. Насмешка и какво друго… нещо неуловимо и тайнствено. И едва сега Ребека осъзна колко безразсъдно бе постъпила, завличайки в стаята си през нощта мъж, при това почти разкъсвайки ризата му. Слава богу, няма нищо за губене; нейната репутация вече бе разрушена от дълго време.

— През цялото време мислех как най-добре да ви представя и точно сега ми хрумна — впусна се в обяснения Ребека. — Преди три години лорд Байрон написа поемата „Корсар“. Тя имаше безпрецедентен успех. Неговият герой — грандиозен източен пират, див, необуздан и много романтичен. Именно такъв искам да ви изобразя.

— Вие, навярно, се шегувате. Аз не съм грандиозен и романтичен, и със сигурност не съм източен пират. — Широка усмивка озари лицето на Кенет. — И ако бях като него, бих действал ето така.

Стискайки с ръка Ребека за шията, той я привлече към себе си за целувка. Тонът на Кенет беше шеговит, но целувката бе много сериозна. Когато устните им се срещнаха, всичко, за което бе мечтала Ребека в безсънните си нощи, се превърна в едно непреодолимо желание. Ръцете й се опираха на гърдите му и тя чувстваше как сърцето му бие силно. Искаше да седне на коленете му, да спусне по раменете ризата и да изследва всеки сантиметър от силното му мускулесто тяло. Тя искаше… искаше…

Целувката свърши и Кенет я пусна. В очите му Ребека видя, че той беше също толкова развълнуван, колкото и тя.

— За съжаление не съм пират, а обикновен секретар — каза той след неловко мълчание, по време на което и двамата се опитваха да се успокоят.

— Капитанът винаги е капитан — с въздишка каза Ребека, преструвайки се, че нищо особено не се бе случило. Тя се премести на безопасно разстояние. — И все пак от вас лъха романтика и дързост. Когато приключа портрета, ще видите себе си с други очи.

— Страхувам се, че не искам да гледам себе си отстрани.

— Това е ваша работа — каза Ребека и, присвивайки очи, започна да разглежда Кенет с очи на художник. — Искам малко да си поиграя. Облегнете се назад. Успокойте се. Сложете ръка върху облегалката на дивана.

Кенет я послуша и Ребека кимна удовлетворена. Може би тази поза бе това, което й трябва, малко небрежна, но зад тази небрежност се усещаше забележителна сила. Тя нямаше да го облича в източни дрехи, но щеше да се опита да му придаде тайнствен ориенталски колорит с други средства.

Потънала в мисли, Ребека огледа стаята, и от нея се откъсна тържествуващ вик. Завтече се към кувертюрата на леглото и я сграбчи.

— Тази кувертюрата ще е великолепен фон. Ще я поставя на дивана зад гърба ви.

Ребека я разположи върху облегалката на дивана, и Кенет, обръщайки се, се допря до нея.

— Качеството е превъзходно — каза той, прокарвайки длани по лъскавата, копринена, покрита със странна шарка материя. — Прилича на персийска, но никога не съм виждал толкова ярки цветове. На пипане напомня меката козина на котката ви.

— Направена е от копринени конци. Това е подарък от персийския посланик.

— Сигурно тук се крие някаква загадъчна история?

Ребека сви рамене.

— Нищо особено. Мирза Хасан Хан пристигна на посещение в Лондон, реши да поръча свой портрет, изпълнен в европейски стил, и са му препоръчали татко. Той беше толкова доволен от работата на баща ми, че му се приискало да поръча портрет на двете си жени, които го съпровождали при посещението. Но ето лош късмет: непознат човек няма право да види открити лицата на източните жени, и тогава татко препоръча мен. Портретите на се харесаха Хасан Хан и той ми подари тази кувертюра, защото аз категорично отказах хонорар.

— Портретите трябва да са били наистина чудесни, за да направи такъв кралски подарък. — Кенет за пореден път прокара длани по копринената повърхност на кувертюрата. — Аз ще го галя, докато ме рисувате. Той ми действа успокояващо.

Ярките й цветове наистина служеха за чудесен фон, именно това виждаше Ребека във въображението си. От малките парченца се издигаше едно цяло и сърцето й заби ускорено.

Сега оставаше да намери подходяща поза. Както обикновено, Ребека сама избираше за модела най-сполучливото положение, но, по нейно мнение, за Кенет бяха достатъчни няколко съвета. Както и да е, на нея не й се искаше да му нарежда.

— Заемете удобна за вас позиция, където можете да останете дълго време — посъветва го тя. — Искам стойката ви да е свободна и същевременно малко предпазлива. По-скоро като лъв в покой, отколкото войник на пост.

Кенет се облегна назад и постави обутия си ляв крак на ръба на дивана, небрежно поставяйки върху него ръката си. Позата се оказа небрежна, и в същото време се чувстваше, че може да стане от мястото си при всеки подозрителен шум и движение.

— Великолепно! — възхитено възкликна Ребека. — А сега си представете, че аз съм най-Ленивия, но нахален войник от вашия полк. Как бихте ме погледнали?

Лицето на Кенет прие жестоко изражение, белегът му побеля и стана по-забележим. Сега изглеждаше напълно като капитан на пиратски кораб, който с еднаква лекота наказва и прощава.

Хапейки устните си, Ребека внимателно изучаваше получената композиция. Тя щеше да изобрази лицето му в ярка светлина, а всичко останало да бъде като в сянка, което щеше да придаде острота на чертите на лицето му и да добави загадъчност на целия му образ. Като че всичко беше добре, и все пак нещо липсваше. Лесно бе да направи свирепо лицето на Кенет, но как да придаде неговото вътрешно благородство?

Ребека погледна своя модел от всевъзможни ъгли, замислено завърташе главата му, насочена към нея. Внезапно в нейните очи проблесна нещо. Обръщайки се, видя отражението на Кенет във високото тясно огледало. Погледът й пробяга по този на капитана в огледалото и в същия момент дойде решението.

Еврика! Ребека беше извън себе си от радостно вълнение. Тя ще направи двоен портрет. Основният акцент ще бъде съсредоточен върху лицето на капитана, гледащ предизвикателно в очите на зрителя; вдясно щеше да нарисува отражение на неговия профил, и по този начин ще покаже неговия изключителен ум и вродено благородство. Отражението не трябва да е ясно, както се случва в огледалото — това щеше да отвлече вниманието на зрителя. Тя щеше да нарисува неговото отражение върху стена от черен мрамор: зрителят щеше да е принуден да дойде по-близо до картината, за да разгледа другата, прикритата същност на капитана.

Ребека се протегна за албума и докосна котката. Грей се събуди и със силно измяукване скочи от дивана; разтягайки се, той се просна до краката на капитана и неволно той го почеса зад ухото.

— Котката не нарушава вашия замисъл? — попита той.

Ребека весело се засмя. Как по-рано не й хрумна да използва за своите замисли котката?

— Напротив — каза тя. — Грей придава на картината завършеност, само аз ще го направя по-голям и ще го доближа по сходство с дивата азиатска котка. Огромната котка до предводителя на пиратите — в това има нещо езическо.

Ребека се наведе над албума и нейния въглен за рисуване проблясваше. Щеше много да работи. Много и упорито.

В настъпилата тишина се чуваше само поскърцването на молива и слабите, отдалечени звуци на заспалия град. Ребека вече завърши основната част на картината и пристъпи към детайлите, когато работа й беше прекъсната от гласа на Кенет.

— Мога ли да хапна нещо? — попита той.

Стресната, Ребека погледна часовника. Беше минал един час.

— Извинете — каза тя, — бях така погълната, че не забелязах как е отлетяло времето.

— Слабо казано. Ако от камината излети огнедишащ дракон, то вие няма да го забележите — каза Кенет, ставайки и изправяйки раменете си.

Ребека забеляза как се раздвижиха мускулите под тънката материя на ризата му и мислено реши, че именно по този начин ще предаде на портрета грациозната сила на неговото тяло. Поставяйки настрана албума, тя се изправи.

— От вас ще излезе чудесен корсар, капитане.

— Вие знаете по-добре. — Кенет вдигна албума и започна внимателно да го разглежда скиците. — Нима изглеждам толкова свиреп?

— От време на време. Не е тайна за никого, че слугите се боят от вас. — Ребека се прозя, почувствала внезапна умора. — Така сте ги объркали, сякаш в случай на неподчинение ги заплашва пазара за роби.

Кенет започна да разлиства албума.

— Виждам тук различни композиции. — На една скица той видя себе си като уморен войник в износената униформа, с равнодушен вид, не забелязвайки жаркото слънце над испанския пейзаж. — Сигурна ли сте, че нямате дара на ясновидството?

— Това е просто художествено въображение. — Ребека погледна замислено албума. — Вярно ли е, че в Испания е различна слънчевата светлина?

— В сравнение с Англия е много по-ярка. Нашата страна се намира далеч на север и влажността не позволява на слънчевите лъчи да пробият към земята, правейки ги по-меки и незабележими. На всичкото отгоре имаме постоянни мъгли. — Кенет продължи да прелиства албума.

Ребека, добави към молива си нов въглен. Привлечена от неговото мълчание, тя повдигна глава. Кенет внимателно се вглеждаше в скицата.

Чувствайки погледът й върху себе си, Кенет й показа рисунка на жена, летяща във въздуха с главата надолу с изкривено от ужас лице.

— Кой е това? — попита той.

Ребека потръпна неочаквано, моливът се счупи в ръката й, радостното й лице се изгуби. Тя съвсем забрави, че рисунката се намира в този албум.

— Това е… нищо особено… Просто аз си представях Дидона, хвърляща се надолу от картагенската кула, когато Еней я изоставя — с пресъхнали устни прошепна Ребека, измисляйки отговор в движение.

— В рокля със съвременна кройка? — усъмни се Кенет. — Това е нещо ново. Както успях да забележа, вие обичате да рисувате жени от героичната митология, а не тези, които се самоубиват поради несподелена любов. Освен това, доколкото си спомням, Дидона е намушкала себе си с нож.

Ребека мълчаливо гледаше Кенет, неспособна да намери друг отговор.

— Жената много прилича на вашата майка, чийто портрет съм виждал. Лейди Ситън загина след падане от скала, нали?

Ребека се чувстваше буквално хваната на местопрестъплението. Със силно биещо сърце тя буквално падна на стола.

— Да — отговори тя. — Не мога да спра да мисля за това как падна. Винаги е пред очите ми. Вече съм направила около петдесет скици, подобни на тази. Все още се измъчвам от мисълта за това как се е чувствала, за какво е мислила в последните си минути. Трябва да е било ужасно, да умре напълно сама.

И двамата дълго мълчаха. Кенет пръв не издържа.

— Много често съм изпитвал чувство на страх — започна той, като се замисли, — особено преди битка. Страхът е добра защита, позволява на човек да е внимателен, а понякога го тласка към героични постъпки. Въпреки това е странно, че и в двата случая, когато не съм имал и най-малко съмнение, че ще ме убият, не чувствах страх. Напротив, при мен идваше странно чувство на покой. На два пъти по чудо оцелявах. След втория случай ме обхвана любопитство и започнах да разучавам какво чувстваха другите. Оказа се, че същото. Възможно е чувството на мир да е дар от бога като последен подарък, когато човек няма сили да се бори с ударите на съдбата.

Кенет още веднъж погледна рисунката, на лицето му се появи състрадание.

— Може би майка ви не е почувствала страх, а просто тихо е приела неизбежното.

— Вие просто се опитвате да ме успокоите — каза Ребека и ниско наведе глава, не желаейки да покаже, че е разстроена.

— Аз ви казвам истината.

Кенет седна срещу Ребека и взе ръцете й в своите, сгрявайки ги със своята топлина.

— Може би ще се почувствате по-добре, ако ми разкажете какво все пак се е случило там. И тогава демоните ще престанат да измъчват бедната ви душа.

„Може би е прав“, помисли си Ребека, и без значение колко бе болезнено да си припомня за този ден, се опита да се върне назад.

— Ние всички бяхме на Езерния край, в имението Рейвънсбърг — започна тя своя разказ, напразно опитвайки се да задържи потреперващия си глас. — Това беше един красив слънчев ден, един от тези, в който хоризонта се вижда ясно. Разхождах се сред хълмовете и вече се връщах у дома, когато видях няколко мъже на скалата, където обичаше да се разхожда майка ми. Сърцето ми прималя. Разбрах, че се е случило нещастие. Побягнах. През това време, докато стигна до мястото, те вече измъкнаха безжизнено й тяло.

— Мога да си представя какъв ужас сте преживели. — Кенет държеше ръцете й. — Нещастният случай е винаги страшен със своята неочакваност. За него не са готови нито приятели, нито близки.

Случаят не беше такъв и тя с усилие успя да изтръгне от себе си:

— Дори и сега не мога да повярвам, че нея я няма. — Устата й пресъхна и тя замълча.

Кенет нежно прокара пръсти по обратната страна на ръцете й и Ребека почувства тяхното приятно докосване.

— Главата ми не може да побере това как е могло да се случи — замислено размишляваше капитанът. — Може би майка ви е била разстроена от нещо? Понякога нещастие или сериозен проблем ни водят до фатален край.

— Не! — рязко каза Ребека. — Нямаше нищо подобно. — Тя бързо дръпна ръцете си. — Един от мъжете, който се спусна долу, за да я измъкне, каза, че навсякъде било обсипано с цветя. Мама обичаше полските цветя и често ги събираше. Поляната над стръмната скала постепенно се спуска надолу и след това е стръмна скала. Аз… аз мисля, че увлечена в събирането на цветя, не е забелязала, че се е озовала на самия й край, спънала се е и е паднала.

— Трагичен обрат на съдбата — каза Кенет, без да сваля внимателния си поглед от Ребека.

Тя отново погледна рисунката с летящата надолу жена.

— Когато се чувствам зле, започвам да рисувам това, което не ми дава покой — с мъка каза тя. — Като разрязване на заразена рана, за да се изпусне отровата. Получава се с всичко, като например мъртво куче или разбито сърце. Но в случая с мама на мен не ми помага дори рисуването.

— Вие рисувате това, което ви кара да страдате? — изненада се Кенет, не можейки да скрие любопитството си. — Аз рис… Мисля, че би било разумно да рисувате нещо обратно на това. Ще ви успокои повече.

Ребека се усмихна печално.

— Вече съм опитвала — каза тя. Рисуването и живописта бяха станали необходимост за нея, смисълът на живота й, но и те не облекчаваха нейните страдания.

— Ако рязането няма ефект, то може да помогне изгарянето. — Кенет взе албума и извади рисунката на летящата жена, след това го поднесе към пламъка на свещта. — Мисля, че лейди Ситън съвсем не желае да види вечно опечалената по нея дъщеря. Нека душата й почива в мир, Ребека.

Притискайки ръце към гърдите си, Ребека наблюдаваше как пламъците поглъщаха рисунката; димни кръгчета се виеха към тавана и изчезваха в тъмнината. Тя разбираше импулса на Кенет и му беше благодарна за това, но защо той прояви съчувствие към нейната скръб? Какви чувства изпитва той? Как би могъл, толкова голям и силен, да усети какво става в душата й? Как бе разбрал, че скръбта я обзема, лишавайки я от воля за живот? Той не можеше да знае, и не знаеше, че ако тя заплаче, никога няма да спре и ще плаче дотогава, докато не умре.

Стараейки се да не изгори пръстите си, Кенет хвърли изгорената хартия в камината. И двамата мълчаливо гледаха как рисунката, а заедно с нея и образа на летящата жена, се превърна в пепел и жълтият пламък постепенно угасна.

— Вие така неистово рисувате, че сигурно оставяте на хартия цялата си сила. Трябва да се храните. Хайде да извършим набег в кухнята.

Кенет се усмихна и сърцето на Ребека радостно заби. Може би той не напълно я разбира, но на него също му се бе случвало да опита от тази малка глътка мъка. Изглежда бе добър човек и неговата компания й харесваше.

— Вие сте прав — каза Ребека, усмихвайки се кротко. — Не усещах колко съм гладна.

Взимайки свещта, Ребека тръгна към вратата и изведнъж си спомни неговата целувка, бърза, но тя преобърна душата й. Е, какво, ако капитанът е човекът, който може да я върне към живота? Може би на света не съществува само печал, но и радост?

Кой би помислил, че пиратът ще й покаже този път?

Кенет използва всичките си сили по време на тяхното нощно бдение да повдигне поне малко настроението на Ребека. По времето, когато се разделиха пред техните спални, скръбта беше изчезнала от лице й.

За съжаление това не можеше да се каже за неговото собствено настроение. Историята на младата жена за смъртта на майка й убеди Кенет, че тя крие нещо от него: прекалено бързо отхвърли предложението за нещастния случай. Напротив, мъката й се усложняваше и от факта, че тя знаеше истината, и тази истина я измъчваше, сякаш в случая бе замесен и баща й.

Кенет не можеше да затвори очи и по други причини, а най-важната — една мимолетна целувка. Ребека го привличаше от самото начало и неговата мъжественост просто копнееше за една възможност. Той не грешеше, когато от пръв поглед усети нейната скрита страст. Тази страст беше в кръвта й и я правеше яростна в работата й, тя също посочи на Кенет страстта в нейната женска природа.

При други обстоятелства никога нямаше да прекрати целувката, но в този момент всичко друго беше невъзможно.

Физическата умора се промени в Кенет с психическо изтезание. Не му излизаше от главата разказа на Ребека, че тя пренася на рисунката своята душевна болка, рисувайки всичко, което я разстройва. Неговата страст към рисуването също беше неустоима. Рисуваше дори тогава, когато баща му му забраняваше да го прави, дори когато разбра, че няма да стане истински художник. Когато се чувстваше нещастен, рисуването го спасяваше, защитаваше го от превратностите на съдбата, разсейваше го от тежки мисли.

Кенет взе в ръце албума и дълго време го гледаше със страх, сякаш белите листи бяха бомба, готова да избухне. И какво, ако последва примера на Ребека и пренесе на хартия всички тези образи, които не престават да го тормозят? Ще му стане ли по-леко? И няма ли така да отвори кутията на Пандора и да се сринат върху главата му всички злини, натрупани в него, а той да не е в състояние да ги скрие обратно?

„Като разрязване на заразена рана, за да се освободи отровата“. Думите на Ребека не му излизаха от главата. Може би той не бе наред, принуждавайки себе си да не мисли за бедите и да рисува само приятното, успокояващото. Но какво, ако раната се отвори и освободи демоните; и може би тогава частично ще премахне тяхната власт над него?

Просто трябва да го прави честно, без да го украсява. Трябва да пробие стоманената стена, с която бе оградил паметта си.

Опитвайки се да се стегне, Кенет взе писалка и шише с мастило. Започна картина на първия бой, който завинаги се запечата в паметта му. Ако тази рисунка му донесе някакво облекчение, тогава ще пристъпи към други, по-страшни сцени.

С усилие на волята Кенет застави себе си да си припомни картината на първия бой, която той винаги виждаше в кошмарите си.

Решително потапяйки писалката в мастилото, Кенет се молеше на Бог опита на Ребека да му помогне.