Мери Джо Пътни
Огнена река (2)

Глава 1

Сатертън Хол, 1817 г.

Ситуацията беше по-зле, отколкото предполагаше. Кенет Уайлдинг уморено хвърли счетоводната книга и въздъхна тежко. Знаеше, че имението беше разорено, когато го наследи, но се бе надявал, че годините на упорита работа и скромен начин на живот ще му позволят да спаси имота. Колко се бе заблуждавал!

Стана от масата и се приближи към прозореца, поглеждайки към познатите от детството му хълмове на Сатертън. Обичайната красота на пейзажа преряза сърцето му като нож. В продължение на петнадесет години бе копнял да се завърне у дома. Не бе очаквал да намери някогашните плодородни полета незасяти и обрасли с бурени, а добитъка продаден, за да плати евтините развлечения на застаряващ мъж и неговата безсърдечна, лекомислена млада жена.

Кенет едва сдържаше яростта си. Изведнъж пред вратата се дочу звука от познати стъпки, съпроводени от почукване на бастун.

Прогонвайки скръбта от лицето си, той се подготви да посрещне по-малката си сестра Бет. Тя беше единственото семейство, което му бе останало, и той я обичаше безумно още откакто беше малко вързопче. А сега даже не знаеше как да разговаря с нея.

Братът и сестрата много си приличаха. И двамата имаха същата тъмна коса и сиви очи, но нейното лице беше женствено и нежно в сравнение с неговото строго и мъжествено. Бет се отпусна в едно кресло и започна да върти бастуна в ръка. Тя беше едва на двадесет и три години, но мнозина я приемаха като зряла жена.

— Не съм те виждала от сутринта — каза тя, — откакто си тръгна адвоката. Да позвъня ли, за да ти донесат обяда? Днес имаме чудесен пай с месо.

— Благодаря, но след като погледнах сметките, изгубих апетит.

Лицето на Бет помръкна.

— Нима толкова сме затънали в дългове?

Кенет не искаше да нарани сестра си, но реши да не я лъже. Жестоката истина не можеше да бъде избегната. Въпреки физическия си недостатък, Бет беше силна. Още от дете трябваше да се примири с вроденото изкривяване на краката си, а вече като младо момиче й се бе наложило да търпи злия език на капризната им и безсърдечна мащеха.

— Напълно сме разорени — без заобикалки каза брат й. — Докато баща ни е живял в Лондон със своята любима Хърмаяни, той е изстискал нашия Сатертън като лимон. Имението е ипотекирано и преипотекирано. Хърмаяни си е присвоила всичките фамилни ценности и няма никаква възможност да си ги получим обратно. Няма да мине и седмица и ще ни налетят кредитори. Нищо не е останало, дори твоята зестра.

Пръстите на Бет хванаха здраво бронзовата дръжка на бастуна й.

— Страхувах се от това, но се бях надявала на чудо — каза Бет, опитвайки да се усмихне. — Не ме безпокои зестрата, тъй като още със самото ми раждане е предопределено да си остана стара мома.

— Глупости. Ако баща ми и младата му съпруга не те бяха погребали жива в Бедфордшир, ти отдавна щеше да си омъжена с куп деца наоколо.

Бет махна безразлично с ръка, давайки да се разбере, че бракът и семейството въобще не я интересуваха.

— Много съжалявам, Кенет. Управлявах имението колкото можех, но очевидно нищо не се получи.

— Ръководенето на имението не влиза в задълженията ти. С това трябваше да се занимава баща ни, а сега аз. Наша е вината, че те натоварихме с мрачната неизвестност на бедността.

— Не вини себе си, за всичко е виновен татко. Той се остави на течението, за да задоволи прищевките на ненаситната си млада жена. — Бет замълча и изтри внимателно сълзите си. — Е, нищо не може да бъде направено. Но Бог е свидетел, Сатертън ще ми липсва ужасно много.

При вида на сълзите й гърдите на Кенет се свиха болезнено. Това кротко създание не го обвиняваше в нищо и това накара сърцето му да забие още по-болезнено.

— Вместо да ходя на военна служба, трябваше да остана тук, тогава може би щяхме да избегнем това ужасно разорение.

— Съмнявам се. Татко просто си загуби главата. Желанията на Хърмаяни станаха за него закон — сухо отбеляза Бет. — Ако беше тук, щеше да полудееш. Смяташ ли, че съм забравила безкрайните кавги, които имахте, преди да заминеш?

Думите на Бет му напомниха за онези ужасни дни в Сатертън. Бет беше напълно права, тогава не можеше да остане в имението. Опитвайки се да прогони лошите спомени, братът реши да развесели сестра си.

— Не се притеснявай, няма да гладуваме. Аз имам малко пари. Ще се поддържаме, докато намеря изход от положението. Надявам се всичко да мине добре.

Кенет погледна през прозореца към милите на сърцето му хълмове и тежко въздъхна.

— Искам да отидем на разходка. Ще обсъдим всичко след обяд. Нека видя дали ще мога да намеря някоя вратичка. Може да ми се отвори някаква възможност.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. — Бет се надигна бавно от стола. — От мен не става управител, но все пак добросъвестно водех домакинството. Сам ще видиш.

Кенет кимна и излезе навън, дълбоко вдишвайки студения февруарски въздух. След завръщането си той прекарваше всеки ден в кабинета, проверявайки сметките и изслушвайки от семейния адвокат новините, коя от коя по-лоша. Трябваше да уволни наглия, нечестен управител, нает от баща му, и да го изхвърли от имението.

Изглежда последният виконт се беше променил много, откакто се бе оженил за жена млада колкото дъщеря му. Беше се превърнал в съвсем друг човек. Като момче Кенет обичаше, уважаваше и едновременно се боеше от баща си. Сега към него изпитваше само гняв и презрение.

Кенет крачеше широко по пътя, познат още от времето на Хенри VІІІ, и гневът му започна да притихва. Той познаваше тези места като пръстите на ръцете си, и въпреки това всеки път забелязваше нещо ново, и нищо чудно — бяха минали петнадесет години. Цели петнадесет години!

Много хора намираха зимният пейзаж за тъжен, но Кенет харесваше притъмнелите тонове. Гората изсипваше всички нюанси на сивото, а по небето се носеха облаци в същия цвят, подобно на странни същества. Скоро щяха да се появят първите признаци на пролетта с цялото си зелено великолепие. Той застана до потока, наблюдавайки кристалночистата вода стичаща се между хлъзгавите камъни и повличаща със себе си изсъхнали листа и клонки. Това бе неговата земя, неговият роден дом. Колко още му бе писано да бъде тук? Месец, два, не повече.

Кенет хвърли камъче във водата и продължи по пътя си. Разбира се, със сестра му нямаше да гладуват, но бъдещето на Бет беше разрушено. Тя бе красиво и умно момиче с мек и кротък характер, и ако имаше прилична зестра, нямаше да има никакви пречки да се омъжи. Сега бедността, съчетана с физическия й недостатък, я обричаше на вечна самота.

Кенет се изкачи на върха на най-високия хълм и погледна надолу. Клоните на голите брези се протягаха към него като човешки ръце. Той сграбчи една шепа пръст от сухата замръзнала земя. От поколение на поколение неговите предци са живели и умирали на тази земя. Но благодарение на отблъскващото самолюбие на баща му имението щеше да попадне в чужди ръце. Кенет не беше земеделец по душа, но обичаше това място; обичаше го толкова силно, колкото бе обичал и майка си. Разтвори пръсти и с приглушен стон хвърли буцата пръст. Беше готов да жертва всичко, даже живота си, за да спаси Сатертън, но едва ли на небето щяха да приемат такъв като него, прекарал толкова дни във воюване, сред пот, кръв и смърт.

Студеният вятър разроши косата му, когато той се спусна надолу по хълма. Щеше ли да има някаква надежда да намери пари, за да откупи поне част от ипотеката? Тогава ще може да продаде част от земята, а останалата да направи плодородна, и тя ще му носи добър доход.

Въпреки това размерът на необходимата сума плашеше хората, най-малко двайсет хиляди фунта. Преди да се върне вкъщи, той обиколи няколко банки и говори с банкери. Те бяха любезни и се отнасяха с уважение към титлата, но беше ясно, че никой от тях няма да отпусне пари на човек, наследил нищо друго, освен дългове. Тогава още не бе имал представа за сериозността на създалото се положение.

Той не познаваше и един човек, който би могъл да му заеме такава сума пари. Приятелите му, които служеха в полка на Пехотната бригада, в която се считаше за чест да бъдеш част от нея, нямаше богати. Повечето офицери бяха синове на лекари, викарии и дребни земевладелци. Те, подобно на Кенет, живееха на една заплата, като от време на време изпращаха пари на семействата си.

Изключение правеше най-близкият му приятел Майкъл Кениън, заможен аристократ, но той беше по-малкият син в семейството. Наскоро Майкъл се ожени и сега очакваше семейството му да се разрасне. Малко вероятно е, че ще е в състояние да му заеме двайсет хиляди фунта, дори да приемем, че Кенет ще се осмели да се обърне към приятеля си с такава молба, което той, разбира се, никога нямаше да направи. Майкъл имаше достатъчно неприятности в миналото, и за всичко беше виновен той, Кенет.

За времето, за което Кенет обиколи имота, вече бе изчерпал евентуалните възможности за спасение. С мрачен израз на лицето той се обърна към къщата. Сатертън е загубен, сега трябваше да мисли за бъдещето. Войната бе приключила и много бивши офицери търсеха работа. Той беше късметлия, че имаше роднини с връзки. Роднините няма да го оставят в беда. На прага на къщата Кенет напълно изпадна в униние. Той отвори вратата и веднага се сблъска с единствения останал в къщата слуга, старият иконом Харод, който изглежда го чакаше.

— Имате гост, лорд Кимбъл. — Икономът му протегна подноса, на който лежеше визитна картичка. — Господинът искаше да ви дочака.

— Лорд Боудън — прочете Кенет. Той се намръщи, опитвайки се да се спомни името. — Къде е той?

— Позволих си да го заведа в библиотеката — каза икономът, прокашляйки се объркано в ръка.

Накратко, в най-топлото място в къщата. Въглищата бяха скъпи и камина гореше само в библиотеката. Подавайки палтото и шапката на иконома, Кенет премина през студената зала и влезе в библиотеката, където беше уютно и топло.

При появата на собственика гостът се надигна от креслото до камината. За своите четиридесет години Боудън беше слаб, строен и много уверен в себе си. Би изглеждал незабележим, ако не беше студеният, оценяващ поглед в тъмните му очи.

Кенет не губи време в обичайните любезности.

— Срещал ли съм се с вас, лорд Боудън, или сте приятел на баща ми?

— Имах честта да познавам баща ви, макар да не сме били приятели. — Без да дочака покана, Боудън седна на предишното си място. — Дойдох при вас с едно предложение.

Изражението на Кенет стана твърдо.

— Ако сте кредитор, ще ми се наложи да ви разочаровам. Имението е напълно разорено.

— Това ми е известно. Вашето финансово състояние не е тайна за никого. — Боудън огледа мизерната стая. — Именно по тази причина ми се отдаде да закупя вашите облигации със значителна отстъпка. Тяхната реална цена е петдесет хиляди паунда, и всички са просрочени.

Боудън извади от вътрешния джоб на палтото си пачка ценни книжа и ги сложи на масата. Кенет погледна документите. Всички бяха истински, включително нечетливия подпис на баща му. Краят настъпи по-бързо, отколкото той очакваше.

— Направили сте лоша сделка, Боудън.

Опитвайки се да потисне огорчението, Кенет отвори чекмедже от бюрото и извади оттам тежката връзка ключове на Сатертън. Те висяха на пръстен от ковано желязо.

— Мисля, че горите от желание да видите новата си собственост. Ще ви се наложи да наемете нови слуги. От старите никой не остана. Ние със сестра ми ще напуснем имението утре, но ако е необходимо, можем да тръгнем и тази вечер. — Кенет хвърли на Боудън връзката ключове.

Хванат неподготвен, Боудън се поколеба, ключовете се удариха в облегалката на стола със звън и паднаха на пода. Гостът погледна първо към ключовете, а след това отправи поглед към Кенет.

— Не дойдох тук, за да ви изгоня — каза той. — Имам делово предложение за вас.

Стараейки се на лицето му да запази невъзмутим израз, Кенет попита:

— Искате да удължите ипотеката? Ще минат години, преди да съм в състояние да изплатя и процент.

— Не съм тук, за да обсъждам нови условия на сделката — каза Боудън със студен тон. — Ако ми окажете една услуга, ще платя дълговете и ще ви върна ипотеката.

Объркан, Кенет внимателно погледна госта си. Това беше твърде хубаво, за да е истина.

— А какво ще искате в замяна? — попита той. — Моята безсмъртна душа?

— Аз не съм Мефистофел, и не е моя работа да се грижа за душата ви — каза Боудън, усмихвайки се с една тънка усмивчица. — Много жалко, но аз съм войник, а не наемен убиец. Ако си търсите някой, който да извърши убийство, то тогава сте сбъркали адреса.

Боудън повдигна вежди в изненада.

— Ако в плановете ми влизаше убийство, то и самият аз щях да намеря някой мошеник, който да ми свърши работата, и то само за няколко шилинга. Плановете ми са много по-сложни. Човек с неопетнена репутация в очите на обществото е извършил тежко престъпление. Искам да го разоблича, да го вкарам в затвора и да го унищожа. — Лицето на Боудън трепна. — Искам да видя как почтеността му се разпада и тогава на всички ще им стане ясно, че той е една подла свиня. Смятам ви за най-подходящия човек за тази отговорна работа.

Някъде в дълбините на съзнанието си Кенет разбираше, че трябваше да откаже, ако му бе останала капка здрав разум, и незабавно да постави на място неканения си гост. Но от друга страна от него зависеше бъдещето на Сатертън. В името на бъдещето, неговото и на сестра му, той бе длъжен да изслуша непознатия докрай.

— Но защо аз? — попита Кенет. — Все пак ние не сме се срещали нито веднъж.

— Чувал съм за вас от баща ви. Бях заинтригуван и потърсих информация. Нещо нечувано е за един млад човек с благороден произход да отиде на война, преструвайки се на обикновен човек. Вие не само оцеляхте, но за своето безупречно поведение и храброст сте заслужили званието офицер. — Очите на Боудън се присвиха. — На света има много смели хора, но за разлика от останалите, вие се отличавате с две качества.

— Първото трябва да е лудост, иначе не бих ви слушал — сухо отбеляза Кенет. — Кое е второто?

Оставяйки без отговор забележката, Боудън продължи:

— В Испания сте работили в разузнаването, което означава, че сте безмилостен, изобретателен и по някакъв начин умеете да се снабдявате с нужните сведения. Спомням си, че са ви наричали Слуга на демона.

Кенет се усмихна.

— Това прозвище го получих, когато хванах банда френски дезертьори, тероризиращи испанските селяни. На мое място всеки офицер щеше да постъпи така.

— Може би. Но операцията е била проведена блестящо. — Боудън присви очи лукаво. — След три години служба в разузнаването французите са ви държали няколко дни в плен. Когато сте успели да избягате, отново сте се завърнал в полка. Досега никой не може да разбере защо.

Кенет си спомни за Мария и си помисли, че по-скоро ще види Боудън в ада, отколкото да му каже защо не е напуснал разузнаването.

— Ако имате нужда от шпионин, защо не наемете професионален детектив? Той ще се справи с тази задача много по-добре от мен.

— Вече имах работа с един такъв, но безрезултатно. Нужен ми е човек, който може да проникне в къщата на негодника и да се проведе разследване отвътре. Именно вие ще можете да го направите. — Боудън изучаваше суровото, сякаш издялано от камък лице на Кенет, широките рамене и мускулестата му фигура. — Може би ще оспорите, но разбрах от достоверно лице, че сте изключително талантлив художник.

— Аз не съм художник — заяви Кенет, — просто имам някои умения в рисуването.

— Нека така да бъде. Но във всеки случай са ми разказвали, че сте се възползвал от престоя си на континента и в свободното си от военни задължения време сте учили изкуство и архитектура. Посещавали сте музеи в Испания, Франция, Германия, Белгия и Люксембург и сте видели шедьоври на световното изкуство, за които много англичани не им е било съдено да видят. Цялото това знание ще ви помогне да проникнете в дома на този мошеник.

Случаят взе неочакван обрат.

— Нужен ви е смел, безскрупулен шпионин, разбиращ, освен това от изкуство — каза Кенет. — И за да получите такъв, сте готов да хвърлите в краката му цяло състояние. Защо?

— Престъпникът, когото искам да разоблича, е художник. Човек, който не разбира от изкуство, никога не би могъл да проникне в душата му. Сега разбирате ли защо избрах точно вас?

— Художник? — внимателно попита Кенет. — Кого сте идентифицирали като жертва?

Боудън видимо се колебаеше.

— Преди да ви кажа името му, трябва да ми дадете думата си, че ще запазите нашия разговор в дълбока тайна, дори, в случай че откажете.

— Имате думата ми.

— Този човек е Антъни Ситън.

— Сър Антъни Ситън! — Кенет не можа да скрие изненадата си. — По дяволите, вие навярно се шегувате!

— На мен не ми е до шеги — сряза го Боудън. — Сега и сам виждате, че задачата няма да е лесна. Никой не иска да помисли даже, че той може да е истински престъпник.

Кенет поклати глава недоверчиво. Известен най-вече със своите портрети, сър Антъни бе нарисувал големи исторически платна. Кенет бе виждал някой от тях и те го бяха поразили.

— Той е един от най-великите британски художници — отбеляза Кенет.

— Да, така е. — Боудън приглади ръбовете на безупречно ушитите си панталони от еленова кожа. — Освен това е по-малкият ми брат.