Мери Джо Пътни
Огнена река (11)

Глава 10

На следващия ден, когато Кенет работеше в кабинета си, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе с бавна походка Лавиния Клекстън, златокосата красавица, облечена с гълъбовосиня рокля и елегантна, гарнирана с пера шапка, смело килната на една страна.

— Добър ден, капитане! — изгука тя с дълбок вълнуващ глас. — Реших да ви посетя във вашата тайна бърлога.

Кенет вдигна очи от работата си и пулсът му се ускори като на ловец при плячка: независимо от факта, че Лавиния беше чест гост на дома на Ситън, той не бе имал възможност да поговори с нея насаме.

— Не виждам нищо тайнствено в това, че човек работи, лейди Клекстън.

Лавиния се усмихна с увереността на жена, съзнаваща силата на красотата си.

— Значи сте обвит в мистерия, капитане, вие твърде много се откроявате на общия фон. Вие сте буквално тигър сред овце. На вас повече ви подхожда да командвате армии или да изследвате неоткрити земи, отколкото да седите тук, отговаряйки на скучни писма.

— Понякога и тигърът трябва да се труди — отвърна Кенет с небрежна усмивка. — За мен това е също един вид лов. По-интересно е да отговаряш на самото писмо, отколкото да го пишеш под диктовка.

— Колко прозаично. — Лавиния, поклащайки бедра, изплува до масата. — Аз предпочитам да мисля за вас като за смел воин, сменящ бойното поле със салоните за изкуства.

— Салони? — Кенет се облегна назад в стола си. — Вие имате необикновено въображение, милейди. За мнозина тази стая е просто кабинет.

— Наричайте ме Лавиния като всички. — Тя приседна на ръба на масата и полите й паднаха на коленете на Кенет. — Аз по всяко време съм на вашите услуги, капитане. — Накланяйки се през масата, Лавиния прокара пръст по бузата на Кенет. От първата им среща му насърчителни усмивки, които обаче не го заблуждаваха. Преди всичко тя бе любовно обвързана със сър Антъни. И макар че тялото му мигновено откликна на недвусмисления намек на красавицата, той счете за неразумно да плаща за нови сведения за убийството със собственото си тяло, въпреки че чрез леглото може да се направи много.

— Това ще бъде фамилиарно от моя страна, милейди — каза той, целувайки ръката й. — Опасявам се, че сър Антъни неправилно ще изтълкува това и ще счете поведението ми за дръзко.

— Той няма да възрази. На всички е добре известно, че Лавиния е уличница. — Неочаквано в гласа й прозвуча самоунижение. Леко скачайки от масата, Лавиния направи няколко крачки и застана под портрета на лейди Ситън. — Аз съм пълна противоположност на Елен. Антъни преди време нарисува наш общ портрет, който нарече „Светицата и грешницата“, и, разбира се, аз бях грешницата.

— Нима лейди Ситън беше светица?

— Нито повече, нито по-малко, отколкото всички ние. Понякога беше щедра, понякога егоистична; умерено интелигентна, от време на време просто глупава. Понякога с нея беше много трудно, но беше най-добрата ми приятелка и ужасно ми липсва, почти толкова силно, колкото Антъни и Джордж.

— Кой Джордж?

— Джордж Хамптън. Виждате ли, Елен беше негова любовница.

— Вярно ли е това? — попита Кенет, опитвайки се да прикрие изненадата си. — Или вие решихте да ме изненадате?

— Съмнявам се, че е лесно да се направи, капитане — сухо отвърна Лавиния. — Елен беше благоразумна жена, но това не я спираше всяка година да сменя любовниците си, макар само Джордж да имаше значение за нея.

— Възможно ли е сър Антъни никога да не се е съмнявал за връзките на жена си с най-близките му приятели? — продължи да разпитва капитанът, радвайки се на открилата се възможност.

— О, да. Може би този брак не беше съвсем обичаен, но въпреки това той съществуваше. Антъни нямаше нищо против Джордж, знаейки, че той никога няма да обиди Елен. Тя на свой ред си затваряше очите за бурния живот на мъжа си. Елен твърдо вярваше, че тя ще има доминиращо място в живота на мъжа си, всичко останало нямаше значение.

— Чух, че след смъртта на жена си сър Антъни бе имал сериозни увлечения.

— Не вярвайте на всичко, което чуете, капитане. — Лавиния развърза лентите и свали шапката от главата си, разсипвайки по раменете каскада от къдрици. — Ние сме стари приятели с Антъни и аз бих разбрала за всяко негово увлечение.

В гласа на Лавиния се почувства неизказана обида. Може би тази жена, независимо от своята привидна опитност, беше уязвима в душата си. Кенет искаше да разбере дали бе влюбена в сър Антъни и продължи да я разпитва:

— Как смятате, сър Антъни ще се ожени ли отново?

— Това не знам — отговори Лавиния след миг колебание. — Той все още не може да дойде на себе си след смъртта на жена си.

— В нейната смърт имаше ли нещо подозрително?

— Без съмнение беше нещастен инцидент — каза Лавиния, усуквайки перо от шапката на пръста си. — Но… — Тук тя прекъсна.

— Чух, че на мястото на падането на лейди Ситън е имало следи от борба.

Лавиния му хвърли бърз поглед.

— Просто изпочупени храсти, което оставя следи. Може би, когато Елен се е хлъзнала надолу, тя се опитала да се хване за нещо.

Обяснението беше напълно разумно и все пак Лавиния беше видимо обезпокоена.

— Когато става дума за смъртта на лейди Ситън, хората започват да дават уклончиви отговори — замислено каза Кенет. — Тук има някаква тайна. А какво ще стане, ако сър Антъни или Джордж Хамптън са я бутнали от скалата?

— Глупости! Каква тайна може да има? Смъртта не е страст, за нея не може много да говориш.

Осъзнавайки, че нищо повече не може да измъкне, Кенет реши да остави тази тема.

— Тогава нека да говорим за страстта. Защо имам усещането, че хората на изкуството водят разпътен начин на живот?

— Не по-разпътен от всяко друго светско общество. Просто те са по-честни. — Лавиния се усмихна с една от нейните очарователни усмивки. — Да ви кажа истината, капитане, вие много ми допаднахте.

Кенет внезапно бе привлечен от мекото женско тяло с неговата съблазнителна женственост, но въпреки увереността на Лавиния, той се съмняваше, че сър Антъни ще иска да споделя любовницата си, още повече със собствения си секретар.

— Това чувство е взаимно — каза той, — но не мисля, че ще е разумно да му се отдадем.

— Надявам се, че в общуването с хора от изкуството скоро ще престанете да разделяте нещата на разумни и неразумни.

Лавиния се приближи към Кенет, обхвана шията му с ръка, облечена в ръкавица, и го целуна. Тя знаеше как да се целува и нейната целувка красноречиво говореше за не малък опит, но в нея нямаше сладост, каквато имаше целувката на Ребека.

С ъгълчето на окото си Кенет забеляза някакво движение на вратата и минута по-късно чу студен женски глас:

— Съжалявам, че прекъсвам тази сцена, но се опасявам, че имам работа към вас.

Кенет повдигна глава и видя стоящата на вратата Ребека. С разбъркани и непокорни ярко рижави коси тя изглеждаше като разрошено малко коте.

Докато Кенет неясно промърмори извинение, Лавиния бавно се отдръпна и с интерес погледна първо Ребека, а след това Кенет.

— Здравей, мила моя. — Тя отново погледна към двамата. — Как върви работата? Моят портрет, който нарисува, предизвиква във всички възхищение. От всички страни ме обсипват с комплименти. Ако ми позволиш да назова името ти, няма да имаш никаква липса на клиенти.

Лавиния се усмихна и бавно тръгна към вратата.

Ребека я пропусна, а след това влезе в кабинета, затваряйки зад себе си вратата.

— Баща ми предпочита да наема много различни хора за секретари, но вие надминахте всичките му очаквания.

— Ако сте чули разговора ни, трябва да знаете, че се опитвах да отклонявам намеци й.

— Но не и целувките й.

— Не съм поощрявал дамата.

— Добро напляскване няма да й навреди — саркастично каза Ребека. — Лавиния отдавна го заслужава.

— От разговора с лейди Клекстън разбрах, че непозволените целувки не са рядкост в този дом. Тя тъкмо спомена за връзката на вашата майка с Джордж Хамптън.

Лицето на Ребека не изрази изненада, а само малко се напрегна: най-вероятно е била наясно с този роман.

— Мислех, че не е във вашите правила да си падате по сплетни, капитане — отсече тя.

— Аз не сплетнича, но до мен достигат най-различни слухове. Разстройвате се, че родителите ви… не са имали обичайните за съпрузи отношения? — попита Кенет след момент на объркване.

— Вие имате предвид случайни връзки, предполагам? — Погледът на Ребека се насочи към портрета на майка й и се обърна към прозореца. — Как бих могла да се разстроя? Една ябълка не пада по-далеч от дървото. Аз погубих репутацията си, когато бях на осемнадесет. Развратът е в кръвта ни.

— Аз не го вярвам — с нежност произнесе Кенет. — Нима сте оставили родния дом само заради това, че пред вас е бил примерът на вашите родители? Може би сте търсили любовта?

— Малко преди първото ми излизане в обществото — започна Ребека след известна пауза — се запознах с млад виконт, който дойде при баща ми да поръча портрет. Приех неговото ухажване за сериозно чувство и се съгласих да се разходя с него в парка. Когато спряхме там за кратко, той се показа в не най-добрия си образ. Аз, разбира се, се съпротивлявах и тогава той каза, че след като съм израснала в обстановката на бохемски художници, то нямам право да разигравам мис Невинност.

— Мисля, че сте му дали достоен отпор.

— Избутах го във фонтана и избягах, проклинайки жалкия кавалер и баща си за разпътния живот, който водеше, опетняващ дъщеря му, и че всеки може да ме оскърбява. Когато влязох в обществото — продължи Ребека, произнасяйки с усилие всяка дума, — срещнах Фредерик. Той въздишаше, пишеше стихове, говореше, че ме обича, всичко това се изливаше като балсам по разбитото ми сърце. Родителите ми не го харесаха, и може би нищо нямаше да се случи, ако не разбрах за връзката на майка ми с чичо Джордж. И въпреки че знаех за любовните връзки на баща ми, новината за романа на майка ми, която ето че не стигна по-далеч от съпруга си, ме потресе. Три дни по-късно избягах. Бързо разбрах, че родителите ми не са грешили, и че да се омъжа за Фредерик ще бъде голяма грешка. На мен ми провървя, че го осъзнах рано, отколкото завинаги да свържа съдбата си с него.

„Възрастният Ситън е трябвало по-добре да гледа дъщеря си и да й дава по-малко свобода“, помисли си Кенет, а на глас каза:

— Предимството на либералните родители е това, че дори след разразилия се скандал те са ви приели обратно.

Ребека кимна.

— Единствено поуката, която получих, е цената за моя избор; тях не ги вълнуваше моят морал. По думите на баща ми съм имала достатъчно ум да не се омъжвам за този скитник, което го радваше, а майка ми се надяваше, че в бъдеще няма да повторя тази грешка. С това се приключи тази история.

— И майка ви се е оказала права. Вие повече не сте повторили тази грешка.

— И няма да я правя в бъдеще — завърши Ребека, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. — Аз дойдох да разбера къде е платното за рисуване, поръчано от мен? Всичкият ми запас е на привършване.

— Вчера написах писмо на доставчика и днес със сутрешната поща получих отговор от него. Той се извинява за закъснението и съобщава, че платното ще бъде доставено не по-късно от вдругиден. Други въпроси имате ли към мен?

— Не. Това е всичко. — Ребека тръгна към вратата.

— Днешният сеанс ще се проведе ли, или вие още ми се сърдите? — попита след това Кенет.

Ребека му хвърли ироничен поглед.

— Не, изобщо. Афера с такава красива жена като Лавиния не противоречи на традициите на байроновите герои. Това е, което е нужно на корсаря.

Кенет се засмя и лицето на Ребека леко се оживи. Тя се измъкна от стаята. Усмивката мигновено изчезна от лицето на Кенет. Той започна да разсъждава над сведенията, които успя да получи. Елен Ситън, такава, каквато беше представена от Лавиния, може да има някои врагове, което означава възможни убийци. Зад спокойното отношение на сър Антъни към любовните връзки на жена му можеше да се крие дълбока ревност и жажда за мъст. Възможно бе също така Елен да бе блъсната от скалата от мистериозната любовница на мъжа си, която се стреми да заеме нейното място. И ако Елен бе решила да скъса с Джордж Хамптън, и той от ревност да я бе убил? Не бе изключено тук да е имало и други любовници, но кои?

Страст и алчност може би бе най-основателната причина за убийство, разбира се, ако се бе случило. Кенет въздъхна с разочарование. Колкото по-дълго стоеше в къщата на Ситън, толкова по-малко възможности получаваше да научи истината за Елен Ситън, а още повече не му харесваше неговата лъжлива позиция. Да спечели благоразположението на Ребека бе равносилно на предателство. Ако някога тя разбереше за това…

От самата мисъл той се почувства неудобно.

 

 

Връщайки се в ателието си, Ребека мислено се ругаеше защо, когато видя Лавиния да целува Кенет, не затвори вратата и не се обърна? И да отиде по-късно? Не, тя непременно трябваше да наруши тяхното уединение. И как приключи това? Тя почти не полудя от ревност, и най-лошото от всичко, тази ревност беше изписана на лицето й и не можа да я скрие от техните очи. Какво право имаше тя да ревнува капитана? Той преди всичко бе секретар на баща й, а не неин поклонник. И освен това една целувка нищо не означаваше.

И все пак, въпреки най-приятелските си чувства към Лавиния, с удоволствие би издрала очите й. Ребека се изчерви, спомняйки си подозрителния поглед на Лавиния. Дали тя се досещаше за душевния й смут?

За да се успокои малко, Ребека взе албума и направи няколко скици на Лавиния, изобразяваща я дебела и с лице, покрито с бръчки. Гневът й постепенно утихна. Напомняйки на себе си, че Кенет не насърчаваше с поведението си Лавиния, Ребека започна да се подготвя за следващия сеанс. Тя застели дивана с персийската кувертюра, поставяйки го в непосредствена близост до огледалото, в което щеше да се отразява неговия профил, и се замисли.

Кенет щеше да дойде след обяда. Ребека се огледа из ателието: работа бе много, но сега нищо не й бе по душа.

Погледът й попадна на портрета на богинята Диана. По дяволите! Обеща да му подари тази картина, заменяйки цапаницата, която висеше в неговата стая. Щеше да му достави удоволствие и същевременно да му се реваншира за несръчността си в кабинета му. Ребека намери подходяща рамка за „Диана“, избра още две картини — една с пейзаж от Езерния край; втората беше портрет на котка с див блясък в очите, прокрадваща се към малка птичка.

Хващайки картините, Ребека се спусна надолу и почука на вратата на стаята на Кенет. Не получавайки отговор, тя влезе. Виждайки картините по стените, Ребека се ужаси. Да, това бе оскърбление за човек с художествен усет! На мястото на Кенет отдавна щеше да ги е изхвърлила през прозореца.

Опитвайки се да закачи на стената портрета на Диана, Ребека случайно докосна поставката, на която лежеше някаква папка. Папката падна и от нея се изсипаха рисунки, посипвайки се по килима. Ребека бързо се наведе, за да ги събере.

Повдигайки първата рисунка, тя я погледна и замръзна. На нея беше изобразена сцена от битка, направена с перо и мастило. Войници, обвити от дима на сражението, тръгнали с байонет в атака; навсякъде на земята лежаха мъже и коне — мъртви или ранени.

Но това, което порази Ребека, бе фигурата в самия център на картината. На тъмно нарисувания заден план се виждаше силует на човек, намиращ се в агония. Без да навлиза в подробности, художникът бе успял да внуши страданията на мъж, убит от куршум, попаднал в меката човешка плът. Ужасът от смъртта и в същото време готовността да приеме вътрешен покой — всичко това можеше да се прочете по лицето му.

Ребека седна на пода, кръстосвайки крака, и започна да разглежда картините. Изпълнени с въглен и пастел портрети, внимателно изписани в художествена композиция, много акварели, изобразяващи различни пейзажи — всичко това беше създадено от ръката на талантлив художник. Картината с изобразена сцена от битка беше единствената от цялата колекция.

На последната картина беше изобразена двойка, той и тя бяха нежно вкопчени един в друг. Тук имаше и име: „Ромео и Жулиета“. И макар мъжът и жената да бяха облечени в средновековни дрехи, интуицията й на художник й подсказваше, че това бяха съвременни влюбени в тяхната последна прегръдка преди дълга раздяла, може би, в навечерието на война.

Ребека продължи да се взира в картината, когато вратата се отвори и в стаята влезе Кенет. Виждайки я, той застина на вратата и лицето му стана като буреносен облак. Затръшна шумно вратата и с решителна крачка се приближи към нея. Очите му мятаха мълнии.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Свивайки се от страх, Ребека повдигна главата си.

— Ваши ли са тези рисунки? — попита тя.

Кенет се наведе и изтръгна папката от ръцете й.

— Какво право имате да се ровите в нещата ми?

— Не съм ровила — възрази Ребека. — Случайно бутнах папката, когато закачвах картината.

Не разбирайки защо е толкова ядосан, тя отново повтори въпроса си:

— Ваши ли са тези рисунки?

Кенет мълчеше, без да знае какво да отговори, след това кимна.

Ребека бавно се надигна от пода. Кенет се извисяваше над нея като планина. Той й внушаваше страх и изведнъж тя помисли, че не завижда на тези французи, които са попаднали под ръцете му на бойното поле. Но любопитството надделя.

— Защо скрихте, че сте художник?

— Не съм художник — отряза я Кенет.

— Вие сте истински художник — възрази Ребека. — Никой не би бил в състояние да нарисува това без емоционален опит. Защо криете това в тайна? И защо се държите сега като разярен бик?

Кенет дълбоко пое въздух.

— Извинете ме. Не държа това в тайна, аз съм дилетант, а не художник. От моя страна би било дързост да ги показвам на вас или на вашия баща.

— Каква глупост! Вие имате дар. Не е изненадващо, че така разбирате от рисуване и омагьосахте баща ми. От люлката съм обкръжена от художници и добре ги познавам. Вие сте единствения, който крие таланта си.

— Не съм художник! — извика Кенет, и въпреки гнева, с който бяха произнесени тези думи, в гласа му се почувства непонятна обида.

Поразена от неговата бурна страст, Ребека сложи ръце на раменете му и почти със сила го накара да седне на леглото. Очите им се срещнаха.

— Какво ви е, Кенет? — попита Ребека, без да сваля ръце от раменете му. — Не ви разбирам.

Тялото на Кенет се напрегна и той сведе очи.

— Баща ми ми забраняваше да рисувам — каза той след дълго мълчание — и с всички сили се стараеше да изтръгне от мен тази страст. Вярваше, че тази професия не е подходяща за неговия единствен син.

— Но вие не сте се отказали от рисуването.

— Не беше по силите ми. Страстта към рисуването ме изгаря като огън отвътре. На хартия мога да предам това, което не може да се изрази с думи. Но през цялото време трябваше да се крия от баща ми или унищожавах своите рисунки. Стана ми навик.

— Колко болезнено.

Сега Ребека разбираше гнева му, когато я намери да разглежда папката. Искаше да го целуне, да го утеши, но само нежно го погали по бузата и след това отстъпи назад.

— Аз щях да полудея, ако моите родителите ми бяха забранили да рисувам.

— На вас ви е провървяло. Вие живеете под един покрив с най-известния художник в Англия — каза Кенет с тъжна усмивка. — В младостта си мечтаех да завърша Кралската академия на изкуствата и да стана професионален художник. Загубено време. Станах войник, а това никак не се връзва с изкуството. Виждайки къщата ви с толкова прекрасни картини, поисках отново да опитам, но това са патетичните опити на дилетант.

— Вие сте художник, Кенет — нетърпеливо възрази Ребека. — Рисувате по-добре от много художници в Лондон. Малко практика и вие ще станете изключителен художник.

— Аз имам умения в рисуването и правя приличен акварел — съгласи се Кенет, — но това изкуство го владеят всички млади дами и господа. Вече съм на тридесет и три и времето, когато можех да се науча да съм истински художник, отмина.

— Кого считате за истински художник? — попита Ребека, изгаряща от любопитство.

— Този, който не просто копира предмета, но вижда в него това, което е скрито от очите на другите; той сякаш се заглежда отвътре, вижда скрития смисъл. Портретът на вашата котка предизвиква възхищение. Чувства се, че е нарисуван с голяма любов. Той е добър не само отвън, но ви се е отдало да покажете дивата му природа. Това не е просто домашно животно, а истински див звяр. Във вашата богиня Диана се чувства не само сила и гордост, не само умение да ловува, но и нейната самота, изолирана от другите. В нея има вид меланхоличен копнеж, желание да бъде като другите жени. Тя малко ми напомня за вас.

Дявол да го вземе! По-добре бе да разсъждава върху портрета на котката и да не се промъква в душата й. Сякаш не чула последното му изказване за Диана, Ребека каза:

— Просто нарисувах котката така, както я виждам аз.

— Имате художествен усет, така че сте го видели именно такъв, а не по друг начин. — Кенет се приближи по-близо до картината и още веднъж внимателно я разгледа. — Имате уникален, характерен само за вас поглед над нещата. Безпогрешно бих познал вашия неповторим стил.

Изявлението на Кенет, че във всяка картина ще познае почерка й, Ребека почувства като откровение, като целувка. Без желание да продължи разговора за себе си, тя взе папката с неговите картини.

— Вие сте човек с талант — каза, взимайки в ръце портрет на тъмнокоса испанска красавица, изработена с пастел. — Тази жена е не просто красива, а също така и безкористна. В нея се чувства призив. Може би е дори опасна.

От това как се напрегна лицето на Кенет, Ребека осъзна, че правилно се бе досетила за неговия замисъл. След това взе портрета на убит от куршум войник.

— Ако художникът се отличава с особен зрителен талант, то вие го имате. Точно сте изразили умиращия в мъки войник.

— Това е чисто съвпадение — каза Кенет повдигайки рамене. — Нарисувах го миналата нощ под впечатленията от вашите думи. Помните ли, говорихте за това, че винаги изливате върху платното своето безпокойство и печал? Реших да последвам примера ви и да се опитам да се освободя от поне част от демоните, които ме измъчват.

Ребека отново погледна картината, ако това бе един от демоните и не най-лошият, какви ли бяха другите?

— И донесе ли ви облекчение? — попита тя.

— Определено. Спомените ми за първата битка ме измъчваха, изтощаваха мозъка ми. Картината… — Кенет замълча, търсейки нужните думи, — обузда паметта ми. Всичко се отдалечи, стана по-неясно, избледня.

— Рисунката ми помага също да видя по-ясно и да разбера кое не съществува в действителност — започна Ребека, затваряйки албума. — Ако не се смятате за художник, тогава кое ви спира да станете?

— Аз не умея да използвам цветовете — с усмивка каза Кенет. — Няма друг начин да се предаде наситеността на цветовете, точността на формите. Свикнал съм да рисувам с въглен и акварели, а това е по силите на всеки ученик.

— Какво ви пречи да се научите да рисувате с маслени бои? Това не е голяма наука. Акварелът е много по-труден, а вие сте го усвоили до съвършенство.

Кенет мълчеше с мрачен вид; белегът на бузата му побеля и стана по-забележим.

— Не вярвате в своите способности? — съчувствено попита Ребека.

— Аз… аз бих искал да вярвам, че това е възможно — тихо каза Кенет с потъмнял поглед.

В думите му имаше някаква стара болка и Ребека почувства, че съдбата не го бе пощадила. Знаейки, че съжалението ще го обиди, тя бодро и уверено каза:

— Аз ще ви науча. Ако се избавите от неувереността, работата бързо ще потръгне. — Забелязвайки протестиращото движение на Кенет, Ребека с острота в гласа продължи: — Главата ви е объркана. Откъде знаете какъв трябва да бъде и какъв не един истински художник? Изхвърлете от главата си тези глупави възгледи. Вие имате талант и трябва да сте горд. — Ребека тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Трябва да сте в ателието в два часа.

Тя бавно пое по стълбите, чувствайки неприятна празнота. Беше й жал за Кенет. Сигурно бе страшно да обичаш изкуството, живописта и да виждаш рухването на мечтите си. Замисли се за собствения си живот. Тя имаше късмет, много късмет. Разбира се, сър Антъни не бе идеалният баща, но той винаги поощряваше таланта й и се отнасяше към него с уважение.

Чудно как се чувства човек с вид на страшен и силен воин, а душата му да е така крехка, с усет към красотата, с душа на истински художник?

Ребека отвори вратата и влезе в ателието с твърдата увереност в това, че ще направи от него художник. Щеше да измъчи до смърт и него, и себе си, но той щеше да бъде художник.