Мери Джо Пътни
Огнена река (30)

Глава 29

Два дни по-късно след бала в дома на Стратмор, Ребека получи бележка от лейди Боудън, в която й съобщаваше за своето намерение утре сутрин да се разходят в Хайд парк до езерото Серпентин. Без да знае какво решение да вземе, Ребека отново и отново прочете съобщението. Тя често си спомняше за лейди Боудън и вчера с радост би приела нейната покана и с удоволствие би продължила техните по-близки отношения.

Но сега, след като разбра, че лорд Боудън подозира баща й в убийството на майка й, такава среща не беше възможна: малко е вероятно тя да може да се сдържи и да не разкаже на леля си за намеренията на мъжа й, но, от друга страна, сам Бог й изпраща чудесна възможност да научи повече за чичо си.

Здравият разум надделя над всички останали чувства и два часа по-късно Ребека, придружена от Бетси, отиде в парка. В този ранен час в парка беше пусто и тя веднага видя изящната, миниатюрна фигура на лейди Боудън.

— Добро утро, лейди Боудън — каза Ребека, приближавайки се към леля си. — Радвам се да ви видя отново.

Нейно благородие изразително погледна своята прислужница и същата взе под ръка Бетси и внимателно я отведе настрана, така че да не чуе разговора на своята господарка.

— Радвам се, че веднага откликнахте на моето предложение, Ребека — каза с усмивка лейди Боудън. — Утре ние ще заминем за нашето имение и въпреки че се намира близо до имението на баща ви, едва ли ще се видим там.

— Възможно е, там няма да можем да се уединим — съгласи се Ребека. — Какъв чудесен ден е днес! Благодаря, че ме измъкнахте на разходка. В тези дни бях така заета, че не забелязах колко чудесно е времето.

Непринудено бъбрейки, жените се отправиха до малко изкуствено езеро, където плаваха красиви лебеди. На брега на езерото лейди Боудън отвори чантата си извади от там две филии хляб. Подавайки едната на Ребека, тя започна да храни птиците, които шумно плискаха с криле, отлитайки на всички посоки от мястото на хранене.

Ребека се разсмя и също хвърли във водата парчета хляб.

— Защо винаги е така приятно да се хранят водните птици? — попита младата жена.

— Защото те са много по-непосредствени, отколкото хората — каза леля й. — Между другото, приемете моите поздравления по случай годежа. Лорд Кимбъл, предполагам, е същият млад човек, с когото вие бяхте на бала.

Ребека се чувстваше така, сякаш от този бал е минала цяла вечност.

— Вие говорите за джентълмена, с когото ме завариха в нишата, където се целувахме? Честно казано, нашия годеж е по принуда, за да спаси моята репутация. След известно време ние смятаме да го разтрогнем.

Лейди Боудън погледна Ребека с неприкрито любопитство.

— Начинът, по който го казвате, може да се счита, че бихте искали годежа да е истински. Това, че сте се целували, говори за вашето увлечение към младия мъж.

— За това време събитията се обърнаха по друг начин. Може би не трябва да ви казвам, но случая засяга и двете ни. — Размахвайки, Ребека хвърли парченца хляб надалече във водата. Огромен лебед се плъзна към езерото и го измъкна направо от човката на една гъска. — Наскоро научих, че вашия мъж е наел лорд Кимбъл за това, който под прикритието на секретар да проникне в нашия дом и да шпионира баща ми, когото лорд Боудън подозира в убийството на майка ми.

— О, господи! Сега разбирам, защо бяхте така развълнувана. — Очите на лейди Боудън се бяха разширили от ужас. — Мога да си представя колко се притеснявате за баща си и си ядосана на твоя млад мъж.

— Той не е моя млад мъж, особено сега, когато разбрах всичко.

— Мъже са странни същества, не е ли така? Но те са единствените от противоположния пол и сме длъжни да ги направим по-добри. — Лейди Боудън тежко въздъхна. — Странно е, че след тридесет години, съпругът ми още не може да забрави Елен.

— Съжалявам, лельо Маргарет, че ви разстроих.

— Само малко. Вие знаете, че съпругът ми ме обича, въпреки че не си дава ясно сметка за това. — Лейди Боудън хвърли парчета хляб на птиците. Очите й станаха тъжни. — Имаме успешен брак. И двамата ни сина ни носят толкова радост, че ние сме щастливи. Мисля, че той не можа да забрави Елен, защото това е свързано с неговата младост, а с годините спомените стават по-силни.

— Аз го разбирам чудесно, но защо той подозира баща ми? — Ребека хвърли парче хляб през главата на дебелата канадска гъска, възнамерявайки да достигне до едно малко пате. — Простете ми, че ви питам за това, но… Може би, ненавистта на мъжа ви към брат му го е отвела толкова далече, че той вече не знае какво прави?

— Не мисля. Маркъс е обсебен от принципи, но той е изключително честен човек. Как разбрахте за плановете на моя съпруг?

— Чух неговия разговор с Кенет на бала.

Лейди Боудън се намръщи.

— Вие скарахте ли се с лорд Кимбъл?

— Да. Ако имах пистолет, щях да го убия.

— Той отрече всичко и извърташе?

— Не. Той каза, че съжалява за своето предателство, но аз не му вярвам.

— След като се е съгласил на предложението на моя съпруг, малко вероятно е да ви каже цялата истина. Той е трябвало да избира по-малката от двете злини.

— Той е направил своя избор — горчиво отбеляза Ребека.

Над езерото се мярна някаква сянка, и в същия момент във водата се посипаха пера. Жените погледнаха към небето и видяха как ястреб, който летеше над езерото, се устреми високо в небето, отнасяйки плячката си. Ребека застина, неприятно поразена от разиграващата се в небето драма.

Лейди Боудън разсеяно гледаше падащите във водата пера.

— Вие сте ядосана и имате основателна причина за това — каза тя. Тя хвърли във водата последното парче хляб и изтупа ръкавици. — Но ако ви е грижа за този млад човек, мисля, че трябва да му простите.

— Нима може да се възстанови доверието, което вече не съществува? — горчиво попита Ребека.

— Любовта прави чудеса. Любовта може да прости всичко. Ако ние не се бяхме научили да прощаваме, човечеството отдавна би загинало.

Лейди Боудън взе племенницата си под ръка.

— Не е ли по-добре да се почерпим с един сладолед? Нищо не повдига така настроението както сладоледа.

Бих искала да имам нейното спокойствие, помисли Ребека, вървейки заедно с леля си. И все пак тя постъпи правилно, приемайки поканата на лейди Маргарет.

 

 

За Кенет следващите два дни се влачеха с агонизираща мудност. Изпълнявайки обещанието си, той се стараеше да не се мярка пред очите на Ребека, а в редките минути, когато се срещаха, тя едва го удостояваше с поглед. Отвратителното му настроение се засилваше и от това, че виждаше как тя страда дълбоко, но с нищо не можеше да й помогне.

Кенет потъна в работа, подготвяйки серия от картини за Хамптън. Единственият светъл момент беше отношението на лорд Боудън от съобщението му за загубената част от пръстена на Елен. Боудън веднага разбра, че това се явява неоспоримо доказателство, и въпреки че беше все още уверен във вината на сър Антъни, напредъка в разследването го радваше.

Кенет реши да прекара нощта в своето ателие, тъй като първата вечер дълго не можа да заспи, ослушвайки се за всеки звук в стаята на Ребека. Осъзнаването, че ги разделя само една тънка стена го вълнуваше, караше го да се върти ту на една, ту на друга страна.

Беше далеч след полунощ, когато се почувства уморен и реши да прекрати работата. В къщата беше тихо. Протягайки се, Кенет се приближи до прозореца и погледна навън към улицата. Наскоро беше валял дъжд, облаците се бяха разнесли, и на небето имаше ясна луна. Помисли, че няма да е зле да нарисува картина на нощен бой, когато на фона на студената светлина на луната ясно виждаше експлодиращи снаряди и блясък на стоманени щикове. Картината можеше да се получи много впечатляваща.

Домът на Ситън стоеше на ъгъл и Кенет добре виждаше съседната улица, по която мина самотен минувач. Приближавайки до оградата на градината, човекът спря. Кенет погледна внимателно. Нещо в поведението на мъжа го разтревожи.

Завъртайки се, човекът се спусна откъм страната на къщата. Във въздуха се издигна огън, накъде отдолу се чу звук на счупено стъкло, и няколко секунди по-късно експлозия разтърси къщата.

— Дявол да го вземе! — извика Кенет, като куршум излетя от ателието.

Побягна по коридора, като чукаше по вратите на прислугата. Прескачайки през три стъпала, Кенет буквално се изтърколи долу и видя, че от своите спални изскочиха Ребека и сър Антъни с наметнат на раменете халат. Зад гърба на сър Антъни надникна Лавиния, която, по всяка вероятност, тази нощ е споделяла леглото със своя любовник.

— Господи, какво се случи? — изплашено попита сър Антъни.

— Пожар — каза Кенет. — Изглежда във вашето ателие. Разбудете по-скоро прислугата. Всички трябва да напуснат къщата.

Лавиния се завтече да събуди прислугата, а Ребека и сър Антъни, следвайки Кенет, побягнаха към елегантното ателие на художника.

Стаята беше обвита от гъст дим. Огънят беше обхванал вече част от ателието и пламъците бързо се разпространяваха около мебелите и килима. Започнаха да се взривяват кутиите с боя, и огънят се разгоря с нова сила, заплашващ да унищожи безценни произведения на изкуството.

— Моите картини! — с отчаяние извика сър Антъни.

Той се втурна към статива, на който стояха графините близнаци с техните съпрузи. Стативът се намираше до прозореца и тежките завеси бяха вече в пламъци, заплашващи да паднат върху главата на художника.

— Татко! — завика Ребека.

Кенет с един скок се намери до сър Антъни и го измъкна на по-безопасно място.

— За бога, стойте по-далече от огъня! — извика той. — Изнасяйте картините, които са по-близо до вратата.

Хващайки килима, той започна да гаси пламъците.

Сър Антъни свали две картини от стената и се втурна към вратата. След минута той се върна за нови. Ребека помагаше на баща си, сваляше и изнасяше картини. Ако не беше тази драма, Кенет от душа би се посмял на самоотвержеността на двамата. За тези художници най-важното нещо беше да спасят плодовете на труда си.

Двама от слугите се втурнаха в стаята с кофи пълни с вода. Кенет смъкна вратовръзката си и я намокри, покри носа и устата си. Грабвайки кофите една по една, той хвърляше вода върху огъня.

Парливият дим жилеше очите му, но Кенет, борейки се с огъня, не му обръщаше внимание. Той гасеше пламъците с килима, заливайки го с вода, която носеха слугите. Огънят продължаваше да беснее, разпространявайки се бързо през стаята и съседната малка гостна до нея, превръщайки всичко в едно зловещо оранжево. С периферното си зрение видя как Ребека и баща й сваляха от стената картината „Хорации на моста“, висящ в съседната гостна. Огънят там беше все още слаб и Кенет бързо го потуши, затваряйки двойните врати на ателието.

На помощ на Кенет дойде иконома Минтън, който в ръцете си държеше дълъг прът, използван обикновено за отваряне рамките на горните крила на прозорците. С негова помощ той разби стъкло на прозореца и плисна мокра от дъжда пръст по димящата мебел.

Слугите продължаваха да носят вода, а Кенет заливаше огъня. Без да гледа, той взимаше от ръцете на прислугата водата и я плисваше върху пламъците. Кенет действаше неуморно, като парна машина. Изглеждаше, че това никога нямаше да свърши.

Постепенно огънят затихна. Кенет загаси отслабващите огнени пламъци с килима. Парливият дим го задушаваше, очите му се насълзиха, но той продължаваше да се бори с огъня до последно.

Те спечелиха. Кенет едва се държеше, влизайки в коридора, и седна на пода, поемайки с пълни гърди чист въздух.

Към него се приближи сър Антъни, когото беше трудно да познаеш, пижамата и халата бяха целите в сажди.

— Слава на бога, ние успяхме да запазим картините — каза той, — и всичко това благодарение на вас.

Кенет се закашля, прочисти гърлото си, възпалено от дима.

— Необходимо е обилно да се залее отново с вода, за да не могат пламъците се появят пак — беше всичко, което каза той.

Лавиния се разпореди да бъдат донесени още кофи с вода. Ребека се отпусна пред Кенет на колене с купа в ръцете. Нейната бродирана нощница беше цялата в сажди, босите й стъпала бяха почернели от мръсотия.

— Как сте, капитане? — попита тя. — Мисля, че ръцете ви са обгорени.

Кенет погледна ръцете си — те бяха червени и покрити с мехури. Едва сега почувства нетърпима болка. Опита се да раздвижи пръстите си, но не можа.

— Дяволски ме боли — оплака се той.

Без да вдига поглед, Ребека изми дясната му ръка и я наложи с нейния лековит мехлем. Нощницата й се плъзна по рамото и можеше да се видят закръглените й гърди. Гърдите й бяха като розови лилии и в сравнение с омазаното й със сажди лице изглеждаха още по-нежни. Кенет си помисли, че щом това привлича вниманието му, значи не всичко е загубено.

Той отмести поглед. След като завърши с дясната, Ребека с все същия отсъстващ израз се зае с лявата му ръка.

От изгорялото ателие се върна сър Антъни.

— Изгорели са всички мебели и са загубени пет картини — каза той. — Това е нищо в сравнение с това, което можеше да се случи. Но какво се случи все пак? Всички свещи бяха изгасени, огънят в камината не гореше. Ленено масло не може да се взриви от само себе си.

— Това е палеж — заключи мрачно Кенет. — Аз случайно отидох до прозореца на ателието си и видях някакъв човек, който хвърли нещо през прозореца. Предполагам, че той е напълнил бутилка с барут, залял го е с восък, сложил е фитил, който може да се запали за секунди, и ето една самоделна бомба. Останалото е само ловка ръка.

— Но защо? — попита обезкуражен сър Антъни.

— Кой знае? Това може да е разгневен критик на вашите картини, ревнив съперник, ядосан съпруг, а може би някой бонапартист, на когото не се е харесала серията „Ватерло“. — Кенет с усилие се изправи на крака. — Съветвам ви да наемете хора, които биха могли да охраняват къщата през нощта, докато всичко не се изясни.

— Чудесна идея! — възкликна Лавиния. — А сега предлагам да пийнем всички бренди и разхладителни напитки.

Кенет погледна слугите, струпали се в преддверието. Лицата им бяха уморени и тържествуващи от победата.

— Ако не бяха нашите общи усилия, къщата неизбежно щеше да изгори до основи, а с нея и половината квартал. Мисля, че всички вие заслужавате награда.

Сър Антъни одобрително кимна и слугите радостно кимаха с глави. Обвивайки с ръка кръста на художника, Лавиния го поведе към спалнята. Ребека ги последва, все още избягвайки погледа на Кенет.

Освобождавайки прислугата, с изключение на портиера и иконома, Кенет заедно с тях разгледа отново ателието на сър Антъни и се убеди, че огънят е напълно потушен. След това им нареди да отиват да спят, с намерението той да остане долу до сутринта, за да наблюдава къщата.

— Аз мога да пазя, милорд — каза икономът. — Вие повече от всеки друг сте напълно изтощен. Трябва да си починете.

Кенет се опита да протестира, но Минтън не искаше и да чуе.

— В армията това биха го нарекли неподчинение — каза Кенет с измъчена усмивка.

— Ние не сме на военна служба, милорд, и най-много, което можете да направите, е да ме уволните.

— Никога не съм имал такова желание. — Кенет сложи ръка на рамото на иконома. — Благодаря, Минтън.

Изморен, Кенет се отправи към спалнята си. Отвори вратата и видя в стаята си Ребека. Кенет със съжаление отбеляза нейния тежък безформен халат, напълно скриващ изящната й съблазнителна фигура. По студения поглед на лицето й Кенет осъзна, че нищо добро не го очаква. Ребека се изправи и с ръка му подаде чаша бренди.

— Мислех, че трябва да се подкрепите — каза тя.

— Не грешите. — Кенет отпи голяма глътка. Брендито изгори гърлото му. Той се приближи към легена с вода и изми лицето и ръцете си. — Събитията започват да се развиват с мълниеносна скорост — каза той, гледайки към Ребека.

— Смятате ли, че това е свързано със смъртта на майка ми?

— Може би не, но не трябва да се изключва възможността вашето семейство да има двама смъртни врагове. — Кенет потупа възглавницата и се изтегна на леглото върху кувертюрата; гърлото му пареше, и цялото тяло започваше да го боли. — Така че, ние имаме три факта, които говорят сами за себе си: предозиране на опиум, мистериозната смърт на майка ти и днешния случай на палеж. Събитията растат със скоростта на снежна топка и стават все по-драматични.

Очите на Ребека потъмняха от гняв.

— Какъв трябва да е един негодник, че от лична вендета да застраши живота на невинни хора! Ти каза, че в семейството ни има враг, значи, набелязаната жертва е моят баща. Аз съм твърде незначителна личност, за да се опитат да ме убият. Освен, разбира се, теб.

— Повярвай ми, Ребека, аз дори и не помислям да ти навредя — каза Кенет, притискайки ръце към гърдите.

Ребека отмести поглед встрани.

— Не е ли време да кажа на баща ми, че този палеж е само част от планирано отмъщение?

Кенет се замисли, после поклати глава.

— Това все още не е необходимо. След днешния инцидент той ще бъде по-предпазлив, дори и да не узнае за моите подозрения.

— Ти трябва да знаеш по-добре — Ребека стана и тръгна към вратата. — Спокойна нощ, капитане.

Кенет с усилие потисна в себе си желанието да се втурне към Ребека, да я вдигне и отведе в леглото. Не, не за да прави любов с нея, а само да се притисне към близко същество, да възстанови доверието, което беше между тях.

Но той ясно разбираше невъзможността на желанията си. Тежко въздъхна и сложи празната чаша на масата.

— Значи аз не заслужавам твоята прошка — каза той, — нито с това, че спасих дома ви от пожар, нито с това, че ни беше добре заедно?

Вече хванала дръжката на вратата, Ребека се спря.

— Никога не съм се съмнявала в твоята храброст, капитане. Просто спрях да ти вярвам. — Ребека излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Мъката на младата жена беше толкова очевидна, тя страдаше толкова дълбоко, че го заболя сърцето. Неволно му дойде мисълта в главата, че причината за нейното страдание е по-дълбока и е свързана не толкова с тяхната кавга. Първата й любов е била нещастна, баща й, въпреки че я обичаше, не бе образец на добродетел, и за нея бе по-скоро негативен пример. Рано е разбрала, че на мъже не може да се разчита и още повече да им се доверява.

Ако причината се крие в това, той никога няма да спечели нейната прошка, както самия той е далече от съвършенството. Колко жалко, че при тях не се получи.

Кенет трудно отблъсна мислите за Ребека и започна да мисли за палежа. Как изглеждаше този човек? Той едва го видя в тъмното. Средно телосложение, среден на ръст, е, може би малко по-висок.

Кенет започна да заспива, когато на вратата му се почука.

— Влезте — уморено каза той.

В стаята влезе Лавиния. Кенет се опита да стане от леглото, но тя с движение на китката му посочи да не става.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но откакто се скарахте с Ребека, тя няма да възрази против моето посещение в спалнята ви.

— Вие сте много наблюдателна — сухо отбеляза Кенет.

— Поне един човек в този къща трябва да е нормален.

— Не се ли страхувате, че сър Антъни ще забележи, къде сте отишли?

— Той е дълбоко заспал. — Лавиния плътно затвори вратата. — Сър Антъни в опасност ли е?

— Това е напълно възможно.

Лавиния седна на ръба на единствения стол в стаята.

— Как мога да помогна?

Предложението на Лавиния, с нейния ум и обширен кръг от познати, заинтересува Кенет.

— Опитайте да си спомните дали сър Антъни има враг, който да желае неговата смърт.

Лавиния потръпна и плътно се зави в халата. Лицето й застина и забележимо пребледня. Бледост и отпадналост издаваха нейната напреднала възраст.

— На такъв преуспяващ човек като сър Антъни завиждат много, но дори аз не мога да си представя, че някой ще иска да изгори дома му с цялото домакинство.

— Вие го обичате, така ли е? — тихо попита Кенет.

— От първия ден откакто се срещнахме — безрезервно отвърна Лавиния. — Бях на седемнадесет, когато станах негов модел. Можех лесно да го съблазня, но не исках да бъда от дългата поредица негови любовници. Мислех, че приятелството ще продължи повече, отколкото любовта, и не сгреших. — Лавиния въздъхна и се облегна назад в стола. — Един път Елен ми каза, че, ако с нея нещо се случи, да се грижа за Антъни. Тя не искаше да е в ръцете на някоя харпия, жадна за неговото богатство и слава.

Сега беше времето да зададе въпроса, толкова важен за Кенет.

— Имаше ли любовница сър Антъни, когато умря Елен? И ако да, коя беше тя? Чух, че много се е увличал по жените, и стигнах до заключението, че в него може да се е появило желание да има нова съпруга. Ако той го е поискал, то лесно е можел да получи развод, позовавайки се на любовната връзка на Елен с Хамптън.

— Той никога не би направил това — убедено заяви Лавиния. — Сигурна съм, че и на ум не би му минала идеята да се жени за змията, с която тогава споделяше леглото. А и не влизаше в нейните планове, тя беше омъжена.

— Коя беше тази жена? — настояваше Кенет.

— Вашата мащеха — каза Лавиния след известно колебание.

Кенет не почувства нищо, освен лека изненада. Именно по това време сър Антъни е рисувал портрет на Хърмаяни, а тогава тя беше много красива и съблазнителна. Само се надяваше, че баща му не знаеше нищо за нейната връзка.

— Вече вдовица, тя може да е подновила опитите си да съблазни сър Антъни. Какво мислите за това?

— След смъртта на Елен той веднага се раздели с нея и повече никога не се срещнаха — с видимо удовлетворение каза Лавиния. — Елен би била доволна, защото вашата мащеха е същата харпия, за която тя ме предупреди. — Лавиния се усмихна. — Хърмаяни не си губи времето и намери заместник за своята страст. От достоверен източник знам за нейните намерения да се омъжи за лорд Фидън преди изтичането на времето за траур. Той е приказно богат, но изключително отблъскващ. Тя не скърби за брака си.

И така, Кенет стигна до заключението, че Хърмаяни не разчита особено на брак с херцог Ашбъртън; в края на краищата по-добре най-богатия граф в ръцете й, отколкото херцог, бъдещето с когото бе много-много неясно.

— Надявам се, че източникът е надежден. Лично аз мислех, че Хърмаяни никога отново няма да се омъжи, защото това ще й струва скъпо. Според завещанието на баща ми, ако тя отново се омъжи, цялото й състояние, с изключение на дела на вдовицата, се връща при нас със сестра ми. Ще получа градската къща и част от наема.

— Може да не се съмнявате: дори това завещание няма да я спре пред един нов брак. Лорд Фидън не е просто богат, но освен това има великолепни бижута, за които Хърмаяни е толкова алчна и от които вие я лишихте. Не знам как сте успели да направите това, но приемете моите поздравления.

— Аз пръста не съм си мръднал за това — побърза да я увери той. — Може ли жена да заплашва сър Антъни, чиято любов той е отхвърлил? — попита Кенет, връщайки се към предишния разговор.

Лавиния поклати глава.

— Неговите любовни романи са леки и с нищо необвързващи. Казвам ви го с абсолютна сигурност, тъй като те всички са минали пред очите ми.

— Може ли с нещо да ни помогне дневника на сър Антъни, който остана в Рейвънсбърг — замислено каза Кенет.

— Мисля, че най-добрият източник на информация могат да бъдат дневниците на Елен.

Кенет подскочи.

— Тя си е водила дневници? Никога не съм мислил.

— За тях никой не знае: нито сър Антъни, нито Ребека. Елен записваше в тях свои мисли и впечатления.

— И къде са те сега?

— В мен — спокойно каза Лавиния. — По време на нашия разговор, когато Елен ме помоли да се грижа за Антъни, тя спомена дневниците и ме помоли да ги унищожа в случай на нейната смърт. В мен и до сега остава усещането, че тя предчувстваше смъртта си.

— Но вие не сте ги изгорили? — попита Кенет без никаква надежда.

— Не. За мен те са част от Елен. Изгаряйки ги, ще означава да скъсам всички връзки с нея и с миналото. Въпреки това, нямах смелост да ги прочета. Би било твърде болезнено.

— Нека да ги видя. Може би там ще намеря отговор за мистериозния палеж.

— Добре, опитайте. Струва си да се направи. — Лавиния се повдигна. — Сигурна съм, че ще бъдете в състояние да стигнете до истината, въпреки че за вас сега не са най-добрите времена.

— Вие всичко знаете, Лавиния.

— Аз просто виждам, какво се случва около мен — каза Лавиния, подарявайки на Кенет ангелска усмивка. — Лека нощ, капитане.

Лавиния си тръгна и Кенет започна бавно да се съблича, мислейки над думите й. Ако Хърмаяни се омъжи, бъдещето му е гарантирано. Може да помисли и за брак.

Но преди всичко трябва да намери негодника, убиеца на Елен, който сега се опитва да унищожи сър Антъни. Как би искал ключът на загадката да се намира в дневниците на Елен! Ако може да спаси бащата, Ребека може би ще му прости.

Но Кенет дълбоко в душата си чувстваше, че това никога няма да се случи. Ще бъде по-лесно да намери убиеца, отколкото да си върне доверието на Ребека.