Мери Джо Пътни
Огнена река (16)

Глава 15

Тази нощ Ребека спа спокойно. Ставайки сутринта, реши да отиде в трапезарията, надявайки се да се срещне с Кенет. За нейно разочарование, той вече беше закусил и напуснал. Реши, че ще го срещне по-късно, и радостно се усмихна.

Ребека пиеше чай, когато в стаята със сияещ вид влезе Лавиния. За ранно утро тя изглеждаше невероятно. Присъствието й в толкова ранен час в къщата означаваше, че тя е прекарала нощта със сър Антъни. В това нямаше нищо необичайно, тъй като тя често оставаше през нощта, и Ребека предпочиташе да не го забелязва. Ребека й наля чаша чай.

— Добро утро, Лавиния. Да ти сложа ли две бучки захар?

— Да. Благодаря. — Лавиния взе чашата от ръцете на Ребека и отпи глътка. — Днес изглеждаш чудесно, мила. Най-вероятно работата върви добре.

— Да, но това не е причината за доброто ми настроение. Кенет реши, че имам нужда да изляза сред обществото и ме покани да вечерям със свои бойни приятели. — Ребека се усмихна срамежливо. — Макар че дълго време се съпротивлявах и се боях да изляза, вечерта се получи чудесна. Отдавна не съм получавала такова удоволствие.

— От първата среща разбрах, че Кенет не е глупав човек. — Лавиния се приближи към бюфета и си сложи в чинията бъркани яйца и препечен хляб. — Твърде много се заседя вкъщи.

Ребека учудено погледна Лавиния.

— Мислех, че не си забелязала.

— И напразно. Ти си дъщеря на най-близките ми хора, и мен ме безпокои твоето бъдеще, особено след смъртта на Елен. Ти водиш живот на отшелник. — Лавиния почука с лъжица по яйцата. — Беше ме страх да говоря с теб за това по-рано. С твоя характер би могла да ме убиеш за това, че ти се бъркам в живота.

— Напълно е възможно. Не ми харесва, когато ми казват какво да правя.

В това време в трапезарията влезе иконома и сложи пред Ребека плик с щампован печат. Изненадана, Ребека счупи печата с нож и извади съобщението. Преминавайки с поглед по него, тя ахна.

— Нещо неприятно ли? — попита Лавиния, вдигайки поглед от яйцата.

— Съвсем не — каза развълнувано Ребека. — Това е покана за бал на херцог и херцогиня Кандовър.

Веждите на Лавиния се повдигнаха от изненада.

— Постигаш потресаващи успехи.

— Двойката, при която вечеряхме снощи, са добри приятели на херцога и херцогинята. Вероятно те са препоръчали да ме поканят.

Ребека още веднъж премина с поглед по поканата. Едно е — тиха семейна вечеря, а какво би било да отиде в един от най-знатните домове в Лондон?

По изражението на лицето на Ребека Лавиния осъзна какво се случва в душата й.

— Не се притеснявай — каза тя. — Най-доброто възможно начало е да излезеш сред обществото и да го откриеш. Домът на херцога е най-подходящото за това място. Те никога не канят много гости, за да не стане тълпа. Там прекрасно ще се забавляваш и ще потанцуваш.

— Аз не съм танцувала от девет години и вече съм забравила как да го правя. — Внезапна мисъл осени Ребека. — Ще откажа под предлог, че нося траур за майка ми.

— Глупости — прекъсна я Лавиния. — Измина повече от половин година и можеш напълно да свалиш траура. Освен това не е нужно да танцуваш. Лично аз смятам да разговарям с нужните ми хора.

— Но ти също ли ще отидеш?

— Разбира се. Никога не отказвам поканите на Ралф. — Лавиния се усмихна загадъчно. — Познаваме вече много години. На него му харесват такива леко луди жени като мен, но винаги ми се е струвало, че след женитбата му ще отпадна от листа за гости. Трябваше да се досетя, че той никога няма да се ожени за лицемерка. На теб ще ти хареса неговата жена Марго.

Ребека първо си помисли, че положението на Лавиния много напомня нейното собствено.

— Прости ми за моята нетактичност, но ми се върти на езика един въпрос. Как успяваш навсякъде да бъдеш приета, щом те считат за… — Ребека се замисли, опитвайки да смекчи думите си, — … много несериозна.

Лавиния весело се засмя.

— Ти искаш да кажеш, че аз, всичко на всичко една проста театрална актриса, умея да заставям да ме уважават?

Ребека кимна смутено.

— Да започнем с това, че мен не ме приемат във всички домове. Ако се опитам да вляза в дома на семейство Олмек, ще си остана долу на стълбите. Да, аз самата няма да отида, там е много скучно. — Лавиния се справи с яйцата и продължи: — Всички ми прощават моето минало, защото съм красива и успешно омъжена. Също така с мен не е скучно.

— Но аз не съм красавица, не съм весела и въобще нямам желание да се омъжвам, затова нямам надежди за успех — със съжаление продължи Ребека.

— Затова пък си дъщеря на сър Антъни Ситън и имаш рядък талант. Ако представиш картините си на изложба, те очаква огромен успех и веднага ще станеш известна, а на известните хора им прощават и най-малките слабости.

— Вие какво, да не сте в заговор с Кенет? — каза Ребека, гледайки с подозрение Лавиния. — Ти съвсем точно повтаряш думите му.

— Не, ние въобще не сме договаряли — весело се засмя Лавиния. — Умните хора мислят еднакво. Ако изложиш своите картини, ще получиш огромен успех. Принц регента ще те покани в Карлтън хаус. Чувала съм, че принцът много обича изкуството.

— Губиш си времето. Няма да показвам картините си. — Изведнъж Ребека намери още една причина, за да откаже бала. — Нямам нито една подходяща рокля, за да отида при херцога. Дори не зная какво сега е на мода. Сега вече ще ми се наложи да откажа поканата. — Ребека облекчено въздъхна, слагайки поканата настрани.

— Не мисли да го правиш. За три дни е напълно възможно да се подготвиш. Слушай… — Лавиния замълча. — Мисля, че имам идея. Животът продължава и ние сме длъжни да го приемаме такъв, какъвто е.

Ребека погледна учудено Лавиния.

— Ти можеш да преправих една от роклите на майка си — продължи тя. — Елен винаги се е отличавала с чудесен вкус, и тъй като приличаш много на нея, и лицето, и косата, тогава ще ти отива и на теб. Разбира се, ако можеш да носиш нейните дрехи.

Ребека искаше да избухне, но се въздържа. Забелязвайки нейното колебание, Лавиния продължи:

— Не си длъжна да живееш постоянно с мисълта за смъртта на Елен. Тази рана трябва постепенно да се излекува.

Ребека прехапа устни. Лавиния я познаваше добре. Тя се замисли над предложението на лейди Клекстън да носи една от вечерните рокли на майка си и реши, че това е дори хубаво. Така тя някак ще чувства подкрепата й.

— Аз… съгласна съм. Нека да се качим на тавана. Там в сандъците са всичките й рокли. — Ребека се изправи. — Без теб няма да мога да се справя. Нямам ни най-малка представа какво ми отива.

— Подходи към външността си така, както подхождаш към външността на човек, чийто портрет рисуваш — каза Лавиния, изправяйки се. — Не се гледай в огледало и не се оплаквай от външността си. Не трябва да мислиш за това, че си срамежлива и неизискана. Мисли за това, сякаш рисуваш автопортрет и искаш да направиш себе си красива и елегантна.

Ребека погледна с уважение към мъдрата си приятелка.

— Лавиния, Господ те изпрати при мен. Какво щях да правя без теб?

— Елен има една красива копринена рокля с цвят на кехлибар. Тя много ще ти отива. Нека да я потърсим.

Ребека се изкачи по стълбището с мисълта, че Лавиния всъщност е добра и голям приятел.

 

 

След като приключи с инструкциите на сър Антъни, Кенет, както винаги, отиде до пощата. Там го чакаше писмо от лорд Боудън. Кенет го прочете и се намръщи. Боудън искаше доклад. Не искаше да се срещне с него, затова Кенет реши да му изпрати писмен отчет. Сложи писмото в джоба си и се отправи към дома на Ситън, мислено съставяйки отговора, но скоро реши, че неприятната задача може да почака.

Много по-хубаво бе да мисли за Ребека. Снощи до края на вечерта тя беше самата себе си, смееше се и се шегуваше. Постепенно възвръщаше своята увереност.

Увереност щеше да му трябва и на него самия, тъй като това щеше да е първото излизане сред обществото за него. Отиде в армията и така и не се появи в лондонското общество, както обикновено се прави от младите господа. Ако не беше Хърмаяни…

Кенет се опита да прогони тази мисъл. Дори ако мащехата му не беше дявол от плът и кръв, собствената му липса на характер щеше да направи положението му нетърпимо. Той ще получи това, което заслужава.

Беше обяд, когато Кенет се върна в дома на Ситън. Във фоайето на масата го чакаше покана от херцог и херцогиня Кандовър. Приятелите му не го подведоха.

Той влезе в кабинета и намери там сър Антъни и Джордж Хамптън.

— Идвате точно на време, Кенет — каза художникът. — Слезте с Джордж в сутерена и му помогнете да намери една картина.

— Сутеренът ли, сър?

— Имам предвид до килера, където съхраняваме бои, четки и други материали. Джордж ще ви покаже къде се намира той. Сам щях да го направя, но очаквам посетители.

Сър Антъни подаде на Кенет ключ.

— Нужен ми е оригинала на тази картина, Антъни, от която искам да направя гравюра — каза Хамптън, взимайки от масата лампа.

Спускайки се по стълбите надолу, Кенет реши, че има чудесна възможност да поговори с Джордж Хамптън.

— Това картина от серията „Ватерло“ ли е? — попита той.

— Да, тя е от същата серия. Веднага след като Антъни завърши картината „Уелингтън“, ще започна и нейната гравюра. Уверен съм, че картините от тази серия ще възхитят публиката на изложбата, и ние се готвим за нейното откриване така, че да съвпадне с продажбата на гравюрите.

— Имате добре съставен план.

— Баща ми държеше магазин в графство Кент; от детството съм се учил на търговия — сухо каза Хамптън, — и не съжалявам. Ако светът се управляваше само от джентълмени, човечеството нямаше да излезе от пещерите.

— Аз го казах не за да ви обидя, точно обратното.

— Моля да ме извините. — Хамптън омекна. — Може би съм малко чувствителен с тези неща, но когато дойдох от провинцията и постъпих в Кралската академия на изкуствата, много студенти често ми посочваха моя по-нисък произход.

— Сигурен съм, че не всички студенти на академията са били джентълмени по произход. Нима бащата на мистър Търнър не беше бръснар?

— Да — с престорено безразличие отговори Хамптън, — но мисля, че той сбърка, като направи всички студенти приятели.

Нима Хамптън завижда за благородния произход на сър Антъни? Разбира се, Ситън никога не е говорил на приятелите си за техния по-нисък произход, но е възможно, в своята арогантност несъзнателно да ги е обидил.

— Сигурен съм, че нямаше да ви приемат в академията, ако нямахте талант — каза Кенет, желаейки да поласкае Джордж Хамптън.

На широкото лице на Хамптън се появи замечтана усмивка.

— Денят, когато ме приеха там, беше най-щастливият в живота ми. Винаги съм обичал да рисувам и баща ми ме поощряваше в това. Дойдох в Лондон изпълнен с надежди. Надявах се да стана най-добрият художник в Англия, по-добър от Рейнолдс и Гейнсбъро, взети заедно. — Хемптън пое дълбоко въздух. — Всичко това са само илюзии, младежки мечти.

Кенет напълно споделяше настроението му. В детството си мечтаеше за същото. Дори и сега не преставаше да храни надежда, че в него има талант, че може да рисува картини, които ще бъдат безсмъртни. Напразни мечти. Той дори не бе в състояние да нарисува обикновен натюрморт с маслени бои.

Те се спуснаха в сутерена, минаха покрай кухнята и стаите на прислугата и се отправиха към далечния край на коридора. Кенет и преди бе виждал тази врата, но не знаеше какво има зад нея.

— Може би не сте постигнали първоначалната цел — продължи той, отваряйки вратата, — но сте станали най-добрият гравьор на Англия. Нима това не ви донесе удовлетворение?

— Прав сте — каза Хамптън, влизайки в килера. — Имам добър доход. Но представете си какъв удар беше за мен, когато влязох в академията и открих, че много от нейните студенти са много по-талантливи от мен? Дори на своите шестнадесет години сър Антъни притежаваше талант, за който не можеше да мечтае обикновен простосмъртен. Когато видях работите му, веднага разбрах, че никога няма да го достигна.

— Но вие сте станали приятели.

— Да предположим, че имаме различна степен на талант, но ние еднакво силно обичаме живописта — замислено произнесе Хамптън. — Същото може да се каже и за Майкъл Фрейзър. Под неговото аристократично лустро се крие душа на художник. През последните тридесет години, въпреки всичките ни разногласия, ние споделяме силно приятелство, а то се основава на любовта ни към изкуството.

Тази обща страст към изкуството бе позволила приятелството да се съхрани, макар че Хамптън бе имал любовна връзка с Елен Ситън. Кенет се съмняваше, че ще бъде в състояние да поддържа приятелство с любовника на жена си. Може би гравьора намира особено удоволствие в това да мами своя добър приятел с неговата жена? Завистта понякога приема причудливи форми.

Кенет погледна в сандъка. Студен и сух, с високи тесни прозорци, беше запълнен с материали за платна. На стените висяха картини. Кенет се обърна към една от най-близката от тях. На нея беше изобразена съблазнителна млада нимфа, къпеща се в крайпътен поток и опитваща се да привлече в него млад мъж.

— Това навярно е работа на Ребека, а не на сър Антъни — каза той.

Хамптън с изненада погледна Кенет.

— Тя показвала ли ви е свои работи? Много ви е провървяло. Да, това е нейна работа. Тя нарисува тази картина малко преди бягството си. Младият човек, когото тя се опитва да привлече със себе си във водата, като две капки вода прилича на мерзавеца, който я съблазни.

Кенет остави картината на място, радвайки се, че Ребека я е хвърлила тук.

— Картината, която търсите, със същия размер като тези от същата серия ли е? — попита той.

— Да. Може би е в този ред.

Хамптън извади голямо платно, погледна го и кръвта се оттегли от лицето му. Гледайки картината, Кенет разбра вълнението на Хамптън. Това беше отлично изпълнен маслен портрет на Елен Ситън, но не със смеещата се красавица, картината, която той видя в кабинета. Облечена в гръцка туника, тя се взираше с молба в небето, нейните рижави коси се спускаха по раменете и изглеждаха като засъхнала кръв.

— Боже мой! — неволно възкликна Кенет. — В какъв образ се е превъплътила тук? Образът на троянската жена след гибелта на нейния град?

— Може би… Или, може би, това е истинската Елен.

Опитвайки се да даде израз на безразличие, Хамптън остави картината на място и продължи търсенето си.

— Чух, че вие пръв сте намерили нейното тяло — каза Кенет, улавяйки момента.

Хамптън кимна тъжно.

— Аз, както обикновено, се разхождах на кон и дори не мислех за нищо. Изведнъж с ъгълчето на очите си забелязах странно движение, като че нещо падаше. Препуснах напред и видях нещо зелено, което летеше надолу от скалите.

— Действително ли сте видели нейното падане? — попита изтръпнал Кенет.

Гравьорът кимна.

— Не забелязахте ли нещо странно?

Хамптън се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Нямаше ли с нея някой наоколо?

— Разбира се, че не. Въпреки че съм късоглед. Просто мислех, че виждам очертанията на човешко тяло. Яздех в галоп в Рейвънсбърг, надявайки се да видя Елен, която щеше да разсее страховете ми, но… не бях изненадан, когато не я намерих там.

— Защо не сте бил изненадан?

— А вие защо се интересувате? — попита Хамптън и лицето му стана враждебно.

— Всички се държат някак странно, когато става дума за нейната смърт. Питам, защото виждам как Ребека преживява смъртта на майка си.

Враждебността изчезна от лицето на Хамптън, но той очевидно не намираше за нужно да продължава този разговор.

Кенет мълчаливо се подчини. Той получи още един добър урок. Изглежда така и нищо не научи.

Кенет помогна на Хамптън да я сложи в каретата, след това се качи по стълбите към стаята си. В коридора срещна Ребека и Лавиния, които носеха в ръце купчина от цветни дрехи.

— Вие двете изглеждате много доволни — каза той. — Какво сте правили на тавана?

— Търсехме за мен подходяща рокля за бала — обясни Ребека. — Лавиния ми предложи да изберем нещо от роклите на майка ми. — Тя посочи копринена рокля с цвят на кехлибар, преметната през ръка. — Мисля, че това ще ми стои добре.

Кенет взе роклята и я сложи на раменете на Ребека.

— Отлично. Тя ще направи очите ви да изглеждат като кехлибар.

С докосването на ръката му до тялото й сърцето на Ребека се разтрепери, миглите й изпърхаха и тя бързо отмести поглед встрани.

— Вие получихте ли покана за бала?

Кенет кимна.

— За щастие, съм взел със себе си парадната униформа, която ми ушиха в Париж, нямам намерение да обирам вашите лаври.

— Нищо няма да оберете — сухо каза Ребека. — Наистина Лавиния ме уверява, че няма да бъда парий.

— Е, значи днешния ни сеанс няма да се състои?

Ребека погледна въпросително Лавиния.

— Аз ще бъда ли заета?

— Боя се, че да — каза Лавиния с усмивка на добра леля. — Сега моята шивачка, която благоразумно взех със себе си, ще се заеме с твоята рокля. Освен това е нужно да се помисли за останалите детайли към тоалета за бала. Работата може да почака до утре.

Гледайки дамите, Кенет си каза, че Лавиния явно се радва на своята роля. Тя обича да бъде полезна за хората. Ето кой е трябвало да има деца. От нея щеше да излезе прекрасна майка.

— За какво са ви толкова рокли? — попита той.

— Лавиния смята, че трябва да съм готова и за други покани. Тя не се съмнява в моя успех.

Изпращайки я с поглед, Кенет помисли, че не е лошо да й поднесе малък подарък в чест на първия й бал. Разбира се, ако му бе по силите.

Без значение на всичките огорчения, свързани с продължителното разследване и очевидната му неспособност да рисува с маслени бои, той щеше да е в състояние да направи нещо за Ребека. Кенет беше доволен.