Мери Джо Пътни
Огнена река (12)

Глава 11

Когато Ребека си тръгна, Кенет изтощено се отпусна в стола, треперейки като в треска. Чувстваше се като орех, черупката на който бе разбита с тежък чук.

Тя каза, че той има талант, че е истински художник, а Ребека Ситън принадлежеше към онези хора, които не хвърлят думите си на вятъра.

Сърцето на Кенет блъскаше лудо. Ами ако тя казваше истината? Може би не всичко бе загубено? Подсъзнателно винаги бе вярвал, че да рисуваш с маслени бои е дар от Бога, и той, един обикновен простосмъртен, никога няма да го усвои. Ребека разсея неговите съмненията и му даде мъничко увереност. Наистина, повечето художници започват да рисуват с маслени бои от юношеска възраст, а самата Ребека се бе научила още от люлката. Но той щеше да премести планини и може би ще бъде в състояние да постигне това. В действителност имаше чувство за цветове и композиция.

Може би… може би, щеше да стане истински художник. Разбира се, не като сър Антъни и Ребека, но достатъчно добър, за да удовлетвори своето честолюбие.

Надеждата за ново бъдеще го изпълни с най-противоречиви чувства. Чувстваше се като младеж, който може да направи всичко.

Внезапно си спомни какво го доведе в къщата на Ситън. Дойде тук, с цел да изясни обстоятелствата около загадъчната смърт на жената на художника. Съдбата се разпореди така, че дъщерята на заподозрения му предложи да осъществи мечтата на живота си. Приемайки предложението й, а в същото време опитвайки се да унищожи човека, когото тя обичаше повече от всичко на света, бе нечестно, но Бог виждаше, че да се откаже от това изкусително предложение бе извън неговите сили.

На Кенет първо му дойде мисълта да разтрогне договора с лорд Боудън. Без съмнение това щеше да го ядоса и веднага щеше да му отнеме имението, но с това може да се примири заради възможността да осъществи заветната си мечта. Можеше да продължи да работи като секретар на сър Антъни и цялото си свободно време да посвети в усвояването техниката на живописта. Когато се научеше да рисува с маслени бои, ще може да изкарва прехраната си, създавайки портрети. Много хора искаха да имат портрети, но не на всеки бяха по джоба да ги поръчва при сър Антъни. Човек, привикнал към армейския живот, щеше да може да живее без много лукс, все пак на него много не му трябва.

Ами Бет? Той носи отговорност за нея. Нямаше право да гради щастието си, забравяйки сестра си. Самият той може да живее полугладен, но Бет заслужаваше друга съдба.

Спомняйки си за сестра си и нещастната й съдба, Кенет стисна зъби. Не, той не можеше да си позволи да разтрогне договора с Боудън, така както не можеше да се откаже от предложението на Ребека да му дава уроци по живопис. Ще трябва да остави всичко както си е и да се уповава в Бог всичко да остане в тайна. А после щеше да докаже пълната невинност на сър Антъни за смъртта на съпругата му. Кенет се молеше на Бога да изпълни желанията си, макар че надежда за това почти нямаше.

Преди да се качи в ателието на Ребека, Кенет реши да отиде в кабинета си, за да приключи с работата си. За своя изненада там откри сър Антъни, застанал пред портрета на жена си с чаша в ръка, в която, както се оказа, имаше бренди.

Виждайки влизащия Кенет, сър Антъни откъсна поглед от портрета и каза замислено:

— Днес се навършват двадесет и осем години от деня, в който за пръв път срещнах Елен. — Езикът на сър Антъни се заплиташе и това го наведе на мисълта, че чашата с бренди в ръката му не бе първата. — Трудно е за вярване, че не е с нас.

— Лейди Ситън е била истинска красавица — каза Кенет, притваряйки след себе си вратата. — Дъщеря ви много прилича на нея.

— Външно да, но Ребека има моя характер. — На лицето на сър Антъни се появи тъжна усмивка. — Дори бих казал, че има характера на моя по-възрастен брат. Представям си как би се ядосал Марк, ако научи това.

— Не знаех, че имате брат — каза Кенет с надежда да изясни причините за семейната вражда.

— Марк е барон и много превзет. Той не одобрява моята професия. Противопоставяше се от самото начало. — Сър Антъни отпи голяма глътка бренди. — Той и баща ми бяха убедени, че ставайки художник, аз ще съкратя живота си и ще попадна право в царството на сенките. В редките случаи, когато нашите пътища се пресичат, те постоянно ми го напомнят.

Значи не само семейството на Кенет беше против това той да стане художник. Но сър Антъни се отличаваше от Кенет с това, че е бил достатъчно упорит да отстоява своето.

— Защо ви осъжда брат ви? — попита той след минутно мълчание.

— За Марк да станеш художник е равносилно да станеш търговец. Мога да си представя в какъв ужас е изпаднал, когато преди пет години ми дадоха благородна титла. Това показва, че към моята професия се отнасят с уважение.

— Мисля, че художници като вас могат само да се гордеят. Вие прославихте семейството си.

— За съжаление това не беше единствената причина за нашата вражда.

Сър Антъни отново погледна портрета на жена си.

— Елена беше годеница на Марк. Когато се срещнахме за първи път, от пръв поглед се влюбихме един в друг. Бяхме хвърлени като в ураган. Елен, ставайки жена на благородник, се опитваше да се съпротивлява, а аз и това не правех. Твърдо знаех, че ще бъдем заедно. В навечерието на сватбата избягахме. Гретна Грийн е разположена недалеч оттук, само на един ден път. Оженихме се, така че никой да не се осмели да ни спре.

— Мога да си представя в каква ярост е изпаднал брат ви.

— Марк спря да говори с мен и дори не разреши да отида на погребението на баща ми, изпращайки бележка със съобщение, че присъствието ми е нежелателно. — Сър Антъни печално се усмихна. — Отлично го разбирам и в нищо не го виня. Лично аз бих убил този, който се осмели да отнеме Елен от мен.

— Той обичаше ли я? — попита Кенет, разбирайки ясно нетактичността на своя въпрос.

— Мисля, че по-скоро беше засегната гордостта му, а не сърцето. За Марк Елен беше красиво, покорно момиче, от което би станало добра съпруга. Той никога не я е познавал. Бързо й намери заместничка. Не мина и година и се ожени, после бързо създаде двама сина, дори и само да ме лиши от титлата.

— А нима лейди Ситън не беше тиха и покорна жена?

— Когато беше ядосана, тя ставаше фурия, но не я обвинявам за това. Аз самия имам много труден характер. — Сър Антъни тъжно поклати глава. — За него най-важното са честта и традицията. Може би това е вярно, но непоносимо скучно.

— Изглежда вие и брат ви сте доста различни — каза Кенет. — Мисля, че не съжалявате, че сте скъсали с него.

Художникът погледна замислено в чашата, където бе останало малко бренди.

— Той не е толкова лош. Когато бях малък, винаги съм му се възхищавал. Той е джентълмен до мозъка на костите си. Все пак семейството си има черна овца, и това бях аз. Баща ми вярваше, че му е провървяло. Родих се втори и не трябваше да наследявам неговата титла.

Кенет почувства симпатия към сър Антъни. В неговото семейство той също беше черната овца, което беше причина за постоянното недоволство на баща му. Слава богу, че той и Бет винаги са били в добри отношения.

— По всяка вероятност липсата на титла нямаше значение за лейди Ситън — каза той.

— Това не я безпокоеше. — Погледът на сър Антъни отново се насочи към портрета на съпругата си. — Не знам какво би се случило с мен след смъртта на Елен, ако не беше Ребека. Тя се държеше здраво и беше твърда като скала. Силна, упорита, по всяко време готова да помогне.

Без съмнение човек, който говореше с толкова любов за жена си, не може да бъде неин убиец. Ако Кенет имаше силни доказателства за неговата невинност, той можеше да изпълни задачата си към лорд Боудън, като същевременно запази уважението на Ребека.

Сър Антъни внезапно се намръщи.

— Не трябва ли сега вие да позирате на Ребека? — попита той.

Кенет погледна часовника си.

— Да, сър. Аз слязох да свърша малко работа, но мисля, че нещата могат да почакат. — Кенет се отправи към вратата.

Ръката му беше на дръжката на вратата, но в този момент сър Антъни заговори отново:

— Тя умря и, Бог да ми прости, в това имам вина и аз.

Хванат неподготвен, Кенет трепна. Той тихо излезе от стаята, чувствайки, сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Ако това, което каза сър Антъни, бе истина, то остава само да се уповава на Господ.

 

 

Ребека влезе в своето ателие, чувствайки необичаен прилив на енергия. След това погледна картината на Кенет и цялата умора изчезна. Картината с изобразения умиращ на бойното поле войник говореше за забележителните умения на художника, особено ако се вземе предвид, че той е самоук. Не бе учудващо, че тя се стремеше към него. Под прикритието на груб войник се криеше нежна душа на художник, близка до собствената й. Може би сходството на интересите им щеше да сложи начало на силно приятелство.

Ребека се приближи до работната маса и започна да смесва бои, което правеше почти всеки ден, и това стана за нея навик, който не изисква особено внимание. Ръцете й бяха заети с работа, а в главата й нахлуваха въпроси. Само приятелство ли искаше от Кенет?

В главата й проблесна налудничава идея за възможен брак, но тя бързо я пропъди. Дори Кенет да се интересуваше от нея, дори да бе отхвърлена от висшето общество, тя не можеше да си позволи да загуби свободата си, която бе нужна на един художник като въздуха. Егоизмът, без който не можеше да съществува художникът, нямаше да я направи почтена жена.

Ребека стигна до заключението, че една любовна връзка с Кенет може би най-добре се вписваше. В техните среди такива неща бяха лесни, но щяха да се опитат да се държат предпазливо и никой нямаше да разбере. Баща й се интересуваше само от своето изкуство и нямаше да възрази, вероятно нямаше да забележи нищо.

Тя израсна в семейство, където се придържаха към свободните възгледи за любовта, но в същото време виждаше, че любовта не бе лесна и често бе изпълнена с много проблеми. Без съмнение хубавата Лавиния щеше да я научи да избягва нежеланите последици, но това не бе най-важното. Всичко си имаше начало и край, и любовта можеше скоро да приключи, а това щеше да донесе на Ребека само страдание. Независимо от факта, че Кенет я намираше привлекателна и те биха могли да станат любовници, тя по-добре да бъде само негов наставник по живопис, отколкото безполезна любовница. И двамата прекрасно го разбираха.

Тежко въздъхвайки, Ребека продължи да смесва боите. От друга страна приятелството си бе приятелство, и то с нищо не обвързваше. А похотливите мисли щеше да държи на разстояние.

Какво щастие бе, че можеше да помогне на Кенет да стане истински художник! Ребека завърши подготовката на боите и се изправи. На нейното лице грейна усмивка. Внимателно подготви всичко за пристигането на Кенет. Уайлдинг влезе в ателието, облечен в бридж, с ботуши и риза с отворена яка, както беше поискала Ребека. Дъхът й секна. Изражението на лицето му беше мрачно, което го правеше истински пират, живеещ единствено по свои закони. Ребека се молеше на Бог да може да хване приликата и да го предаде на платното.

В добро настроение тя се усмихна и шеговито каза:

— Не е задължително да се държите сякаш ви водят към бесилката. — Ребека избърса ръцете си. — Имам една голяма изненада.

— Вероятно папагал, който ще седи на рамото ми — сухо каза Кенет.

Ребека весело се засмя.

— Добра идея, че Грей напълно ще го замести. Следвайте ме.

Те излязоха от ателието и се отправиха в противоположната посока на мансардата, подминавайки десетки затворени врати, зад които, по всяка вероятност живееха слуги, докато не се приближиха до една врата, разположена в самия край на коридора. Ребека я отвори и отстъпи назад, предоставяйки на Кенет възможност да влезе пръв.

Кенет огледа стаята с един прозорец и обикновени мебели, очите му се спряха на стоящия в центъра статив, който беше в непосредствена близост до нестабилна маса от бор, цялата натрупана с маслени бои и четки с всички размери. Неразбиращ, капитанът се обърна изненадано към момичето.

— Ако сериозно ще се занимавате с живопис, ще ви е нужно ателие — обясни Ребека. — Мисля, че тази стая, прозорецът е с изглед на север, ще ви допадне. Ако се нуждаете от още нещо, винаги може да го вземете от моето ателие. — Тя му подаде тежък железен ключ. — Тази стая ще бъде на ваше разположение.

Ръката на Кенет трепереше, когато взе ключа.

— Не заслужавам такова внимание — каза той с пресипнал от вълнение глас. — Защо сте толкова мила с мен, Ребека?

Въпросът явно не беше риторичен и Ребека малко се обърка.

— Може би в знак на благодарност към съдбата, че е била малко по-милостива към мен, отколкото към вас — каза тя, бавно подбирайки думите си. — Или може би, защото такова ателие бих искала да имам, ако на мен, както на вас, ми бяха забранили да рисувам.

Настъпи неловко мълчание, което можеше във всеки миг да се превърне в огнище на страст. Ребека се опитваше да не гледа към бързо пулсиращата вена на шията на Кенет. Той беше изненадан и развълнуван. Още не можеше да се възстанови от този кралски подарък. За първи път в живота си видя, че мечтите му се приемат сериозно.

Какво би станало, ако тя сега застане срещу него и го погледне в очите?

Стискайки юмруци, тя с усилие отвърна поглед.

— След като свърши сеанса, ще ви дам първия урок. А сега да не губим време.

Чувство на благодарност преизпълни Кенет, връщайки се в ателието на Ребека. Той се настани на дивана, опитвайки се да приеме вчерашната поза, и докато тя пристъпи към работа, Кенет през това време размишляваше над своя невероятен късмет. За някакви си там часове той получи добър наставник, ателие и, може би, приятел, с когото може да говори за най-съкровеното. Всичко беше чудесно, ако не бяха думите на сър Антъни за собствената му вина в смъртта на жена му. Вероятно не си заслужаваше последните думи на художника да се взимат под внимание. Напразно Кенет се опитваше да разбере колкото е възможно повече. Но от друга страна сър Антъни бе непредсказуем човек и навярно не си заслужаваше да навлиза в подробности.

Обкръжението на Ситън изповядваше свободна любов, и мотиви за престъплението имаше предостатъчно. Може би Джордж Хамптън бе убедил Елен да се раздели с мъжа си и да се премести да живее при него, а сър Антъни е бил бесен и в гнева си бе извършил непоправимото. Може би самата Елен така и не се бе примирила с похожденията на съпруга си и, узнавайки за нов роман, се бе самоубила. Не бе изключена възможността мистериозната любовница на сър Антъни да бе решила да премахне омразната съперница, и самия художник, знаейки за това, не бе могъл да предотврати престъплението и сега изпитва угризения на съвестта.

Но защо всички тези бохеми не можеха да бъдат доволни от собствените си жени?

— Вашият мрачен вид ви прави истински пират — прекъсна размишленията на Кенет гласа на Ребека, — но все пак се постарайте да се отпуснете, в противен случай няма да издържите един час.

Кенет се опита да прогони тежките мисли. Много по-приятно бе да мисли за косите на Ребека, небрежно хванати на тила, те във всеки момент биха могли да се разпилеят по гърба й. Интересно кога щеше да се случи това? Може би трябваше да помисли за нейната безкористност, защото тя се бе погрижила за негово собствено ателие, но, за съжаление, радостта се помрачаваше от чувството на вина към нея. Ако само знаеше за какво бе дошъл в къщата им!

Диванът изскърца под тежестта на котката, появила се незнайно откъде. Животното се протегна величествено, удобно настанявайки се на бедрото на капитана.

— Вашата котка е като родена за модел на художник — каза Кенет.

— Вие сте абсолютно прав. Той може да остане за дълго в една поза. — Мръщейки вежди, Ребека носеше изцапана с бои работна риза. — Никого не съм учила да рисува и не знам откъде да започна. Както и друг път съм говорила, живописта е занаят, който изисква определени умения. Това е като да бъдеш добър часовникар или ковач, майсторски подковаващ коне. Човек, който владее четката, може и да не стане истински художник, а да си остане за цял живот занаятчия. Той се нуждае от особен талант. Талант плюс трудолюбие е ключът към успеха. Талантът може да направи от човек велик художник.

— Вашите обяснения са тези, които ще ме научат — каза Кенет. — Все пак не знам как да работя с маслени бои.

— Ами, добре. — Ребека се замисли за момент. — Картините на старите майстори са изпълнени с голямо внимание; те не са губили време да нанасят слой след слой, за да постигнат желания резултат. Чрез прозрачния най-горен слой можете да различите всички останали слоеве. Ефектът е зашеметяващ, но цялата работа отнема време. Сега е прието да се рисува, като веднага се използват правилните цветове. Това е много по-бързо, но ако се заиграете с дълбочината на изображението, то след това ще спечелите с течение на времето.

— Това обяснява многото работи на баща ви?

— Отчасти. Той е много съсредоточен. Преди да пристъпи към работа, той смесва цветове, намира нужните тонове и светлинни ефекти. Рядко прекъсва работа, за да избере правилната комбинация. С очите си съм виждала как рисува изумителни портрети само с един сеанс.

— Вие, навярно, много приличате на него?

Ребека кимна и посочи овалната си палитра.

— Всеки художник има своя собствена система как да смесва цветовете на палитрата. Като правило бялата боя се поставя близо до палеца, защото белия цвят се използва най-често. Допълнителният избор на цветово съчетание при всеки е различен. Аз често използвам различни бои и ги разполагам по края на палитрата. След това разполагам слой боя в различни нюанси в зависимост от това, какво в дадения момент изобразявам. Тук имам светли цветове, и най-тъмните. За пейзажи използвам цялата гама от цветове.

Кенет внимателно изучи палитрата, стараейки се да запомни всичко. Във всичко чувстваше подходящия подход.

Ребека се обърна към статива.

— По-късно ще ви обясня в детайли как се подготвя платното за работа, а сега просто искам да ви обърна внимание на това, че трябва да се започва с грунд, който ще налагате на повърхността на платното слой след слой. От доброто грундиране зависи бъдещето на картината. Обикновено се използва тъмнокафяв цвят, придаващ особен колорит. Аз използвам по-светъл цвят, което прави картината по-ярка.

С нетърпеливо движение на главата Ребека отдръпна непокорните къдрици, паднали над очите й, тежкият възел се разпадна и разкошните коси покриха гърба й до талията. Спектакълът беше впечатляващ. Косите преливаха в най-различни оттенъци от червеникавокафяво до златисточервено. На Кенет му спря дъха. В този водопад от разкош имаше такъв призив, който не се среща дори в женското тяло.

— Би било най-голямото престъпление да се подстрижат такива коси като вашите — каза Кенет, стараейки се да остане безразличен, — те очевидно ви пречат и се страхувам, че някога ще загубите търпение и ще ги отрежете.

— Татко не ми позволява да го направя. Всеки път, когато рисува някой с дълги коси, той ме използва като модел. — С привично небрежен жест Ребека ловко хвана косите, завъртя ги на възел и ги закрепи с дървена дръжка на четка. Взимайки палитрата в лявата ръка, тя каза: — Платното се грундира и аз скицирам основните контури на образа. Тогава може да се започне да се рисува с маслени бои.

Тя потопи широка четка в боята и нанесе първия щрих, като същевременно продължаваше да обяснява всеки свой ход. Кенет жадно слушаше, опитвайки се да не пропусне и една дума, като поглъщаше цялото знание, което го обливаше като златен дъжд. Той знаеше много добре, че нито една школа на Кралската академия по изкуствата няма да му даде такива знания.

Ребека говореше все по-бавно и накрая съвсем прекъсна, съсредоточавайки вниманието си върху платното. Кенет нямаше нищо против, тя вече и така предостатъчно му разказа.

Стараейки се да не променя позата, Кенет внимателно наблюдаваше работата на Ребека. Беше изключително забавно. Въпреки очевидната си крехкост, тя притежаваше енергия и сила. Художник по време на работа. Може би, ако имаше достатъчно късмет, щеше да нарисува портрет на Ребека.

Още по-добре би било да я нарисува гола, прикрита само от дълги, блестящи като разтопено злато коси. След тази смела мисъл се появиха и други, и Кенет се опита да си представи изящното й тяло и формата на гърдите.

Изведнъж го обзе вълна от страст. Проклятие! Погрешно бе така да се отпуска, в противен случай това щеше да стигне незнайно къде. С усилие на волята Кенет откъсна поглед от Ребека и започна да мисли за това, което му бе скъпо на сърцето — Сатертън. Скоро идваше времето за засяване. Трябваше да пише на Джак Дейвидсън и да изясни какво трябва да се сее. А на него самия му бе време да заеме мястото си в парламента, макар че това бе малко вероятно да стане в близко бъдеще — краят на неговото разследване все още не се виждаше. Интересно, ще се задържат ли косите на Ребека, закрепени от дръжка на четката, до края на сеанса?

Мислите на Кенет произволно прескачаха от един обект на друг. Постепенно тялото му се вдърви, да седи ставаше все по-трудно. Накрая той не издържа:

— Време е да направим почивка — каза той, ставайки и разтягайки скованите си ръце. Как неусетно отлетя един час, а може би, два. — Нима никога не се уморявате?

Ребека го погледна с недоумение, сякаш се събуждаше от дълъг сън.

— Уморявам се, но си го спомням твърде късно.

— Грей е в по-добро положение, отколкото аз. Той не повдигна дори мустаци. — Кенет се приближи до камината и окачи над огъня чайника, а след това, потърквайки схванатия си врат, закрачи към статива. — Може ли да погледна работата ви?

— Аз не обичам да гледат моя недовършена картина — каза Ребека и обърна статива към стената. — Продължаваме нашия първи урок.

Докато пиеха чай, Ребека разказваше на Кенет за поставянето на платното, неговите размери, грундиране и гланциране^[1], за нанасянето на първия слой маслени бои и гланца. Най-накрая тя остави чашата и се изправи.

— Стига разговори за днес. Ако не ме спрете, аз мога да говоря до безкрай.

Ребека показа на Кенет сандък, стоящ до стената.

— Извадете някои неща и от тях направете натюрморт.

Кенет отвори сандъка и, послушвайки Ребека, извади от него изящна чаша, гипсова отливка на глава на античен герой, и още половин дузина други предмети. Той постави всички предмети на малка маса, покрита с тъмно кадифе.

Ребека одобрително кимна и постави на масата малък триножник.

— Аз отрано приготвих платно с различен грунд, така че да можете да опитате възможностите си.

Тя взе в ръката си четка и тържествено я подаде на Кенет.

— Време е да нанесете първия щрих на платното — каза тя, насърчавайки Кенет с усмивка.

Когато беше новоизпечен войник, точно така държеше оръжие. С него той измина дългия и труден път на войната. Къде ще го отведе това оръжие на труда, което Ребека с усмивка му го предложи?

Със свито сърце Кенет взе четката от ръката на момичето.