Мери Джо Пътни
Огнена река (3)

Глава 2

Идвайки на себе си след още едно по-удивително изявление, младият човек каза:

— Не искам да се намесвам в семейни вражди.

— Дори ако разобличавайки убиеца, ще получите семейното си имение обратно? — спокойно попита Боудън. — Това не е просто семейна вражда. Това е акт на възмездие.

Внезапно Кенет изпита силно желание да изпие едно питие, затова отиде до бара, който беше гордостта на баща му. Наливайки бренди в две чаши, той подаде едната на своя гост и след това седна на мястото си до камината.

— Ще се наложи да ми разкажете цялата история, преди да реша дали да приема безумното ви предложение.

— Мисля, че ще трябва да го направя — неохотно се съгласи Боудън. Той погледна брендито на светлината, но не отпи. — Преди двайсет и осем години се сгодих за една млада дама на име Елън Косгроув. Имаше яркочервени коси и бе… очарователна. Получихме разрешение от църквата, а седмица по-късно трябваше да се състои сватбата, но… тя избяга неочаквано с моя брат Антъни.

Кенет затаи дъх — сега разбра защо между двамата братя е възникнала вражда.

— И вие чакахте двайсет и осем години, за да си отмъстите?

Очите на Боудън проблеснаха гневно.

— Нима ме смятате за толкова дребнав? Разбира се, аз бях бесен и прекъснах всички връзки с тях. Но без значение колко голям беше гневът ми, се опитах да разбера моята бивша годеница. Елън беше в състояние да изкуши всеки мъж, а Антъни блестящ млад художник-романтик. Обществото не ги обвини, защото всички вярваха, че виждат пред себе си пример за голямата любов.

Боудън замълча за известно време.

— Вие говорехте за убийство — напомни Кенет, нарушавайки най-накрая тишината.

Боудън въздъхна, и правейки усилие, продължи:

— Миналото лято Елън умря в имението си, намиращо се до брега на едно езеро. Вярваше се, че е станало злополука, но аз не мисля така. Антъни винаги е имал любовни връзки и за тях много се говореше. Малко преди смъртта й започна да се говори, че той отдавна е загубил интерес към законната си съпруга и искал да се ожени за новата си любовница. Винаги е бил негодник, който поставя собственото си удоволствие над всичко друго. — Боудън се приближи до Кенет, а очите му проблеснаха пламенно. — Мисля, че самият той е убил жена си или я е подтикнал към самоубийство с действията си. Както и да е, той стана причина за нейната смърт.

Да подтикнеш жена към самоубийство може да бе моралният еквивалент на убийство, но законът щеше да го погледне по друг начин.

— Защо предполагате най-лошото, а не вярвате, че това наистина е било нещастен случай? — рязко попита Кенет.

— В един хубав слънчев ден една напълно здрава и жизнена жена се разхожда в околностите на имението си, където познава всяка пътечка, и внезапно пада от една скала. Детективът, когото наех да разследва случая, е открил признаци на борба на мястото, откъдето е паднала. Но брат ми е извън подозрение и на никого не му хрумва даже да го обвинява.

Случаят беше доста мистериозен. Може би Боудън бе луд, но това бе добре контролирана лудост.

— Историята за гибелта на Елен в изложеното от вас ме навежда на мисълта, че и най-добрите детективи на света не биха могли да стигнат до истинската причина за нейната смърт — каза Кенет.

— Разбирам — заяви Боудън, — но аз няма да спра, докато не бъде проведено задълбочено разследване и не бъде установена причината за нейната смърт. Избрах ви, защото никой не може да се справи с тази задача. Ако ми дадете дума на офицер и джентълмен, без значение каква е причината за смъртта на Елен, ще унищожа ипотечните дългове, след като задачата бъде приключена. В случай че трябва да предоставите неоспорими доказателства за вината на Антъни, аз ще ви заплатя допълнително пет хиляди лири и вие може да започнете да възстановявате имението си.

Предложението беше изключително изкушаващо. Чудесно, но само толкова. Поставяйки на масата празната чаша, Кенет стана от стола и замислено започна да се разхожда с премерени крачки из библиотеката, като се чудеше как да постъпи. Предложението на Боудън бе ексцентрично и очевидно влизаше в противоречие със закона. Ако имаше и капка здрав разум, то трябваше да му покаже вратата. Но кога изобщо се бе ръководил от здравия разум?

Ако се възползваше от това невероятно предложение, то Сатертън бе спасен. Неговата Бет щеше да води спокоен и безгрижен живот, както подобаваше на едно младо и обезпечено момиче като нея. Щеше да посещава светски салони и с добра зестра щеше да се омъжи. Имението отново щеше да стане доходно и щеше да върне работниците и прислугата.

Що се отнасяше до него самия…

Кенет се приближи към камината и погали украсената с дървена инкрустация повърхност. Този навик му бе останал още от детството, когато бе чертал дървени фигурки и съчиняваше за тях разни истории.

Сатертън щеше да върне смисъла на живота му. В мръсните казарми и изтощителната испанска жега, в студените зимни нощи и преди всяко ново сражение — винаги бе мечтал как ще преобрази дома си, когато го наследи. Хранеше големи надежди да възстанови разрушаващите се сгради, обаче всички да запазят стила си от епохата Тюдор. Ако приемеше предложението на Боудън, то с времето щеше да може да осъществи мечтите си.

На кого щеше да навреди? Ако сър Антъни бе виновен, то той щеше си получи заслуженото наказание, независимо от заслугите си пред Англия. А ако не бе, то истината щеше да облекчи душевните мъки на лорд Боудън. И ако не можеше да докаже нищо, той все пак щеше да получи Сатертън.

Внезапно Кенет си спомни, че само преди час бе готов да продаде душата си на дявола, за да спаси имението, и от това сравнение усети болка в тила. „Но все пак Боудън не е дявол, — веднага се успокои младия мъж, — а един обикновен човек, джентълмен, желаещ да изясни всичко докрай.“

Кенет погледна към своя гост.

— Трябва да изготвим договор, където споразумението ще бъде подробно описано точка по точка.

В очите на Боудън блесна триумф.

— Разбира се. Донесете писалка и хартия и веднага ще се заемем с написването му.

След половин час преговори договорът беше готов. Всеки джентълмен имаше свое копие. В него не се допускаше право на публичност, за да не се стигнеше до грешки и пропуски.

В това си състояние документът беше подписан, а Кенет предложи тост:

— За успеха на съвместната ни работа!

Боудън вдигна чашата си:

— За успеха!

С една глътка той изпи цялото съдържание на чашата, след което изплю брендито в камината. Нажежените въглени избухнаха в ярки сини пламъци.

— Нека брат ми да гори в ада за извършеното престъпление — процеди Боудън с отпаднал глас.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Споменахте, че трябва да проникна в дома на сър Антъни — каза Кенет, нарушавайки тягостната тишина. — Ако сте го обмислили добре, значи трябва да имате план как точно да го направя.

Боудън кимна.

— Секретарят на брат ми си намери много по-изгодно място. Морли беше момче за всичко и на него се крепеше цялата къща. Без него цялото домакинство в най-близко време ще западне и в дома ще настъпи хаос. Отидете при брат ми и попитайте за мястото на секретаря.

— Защо мислите, че ще иска да ме наеме? Брат ви може би не желае да замени Морли с друг.

— Ако вие се появите пръв в дома му, Антъни няма да търси друг за позицията. Тук ще ви помогне вашата служба в армията, защото брат ми изпитва особена привързаност към военните, но главна роля, разбира се, ще изиграе вашата съпричастност към изкуството. — Боудън се замисли за минута. — Веднага щом се появите в дома на Антъни, ще кажете, че ви изпраща негов приятел, който желае да остане анонимен. Кажете, че с вашите забележителни способности и добри познания ще му служите добре. Уверявам ви, брат ми ще го намери за забавно.

На Кенет му се искаше да вярва, че всичко щеше да бъде така лесно и просто.

— Има ли други членове на семейството в къщата? — продължи да се интересува Кенет, отпивайки от брендито.

— Дъщеря му Ребека. Сега е на двайсет и седем години. Обезчестена, стара мома.

— Може ли обезчестена жена да се нарича стара мома? — изненада се Кенет.

Боудън сви рамене.

— Може да я наричате курва, ако така ви харесва повече. На осемнайсет тя избяга с непризнат поет и не й достигаше ум да се ожени за него.

„Тайните бягства са характерна черта за това семейство“ — помисли си Кенет.

— Тя с баща си ли живее? — продължи той с въпросите.

— Да. Таткото прие дяволитата си дъщеря обратно, което не говори в негова полза.

Кенет не можеше да се съгласи с това. Той смяташе, че би било крайно безсърдечно да отблъснеш дъщеря си за грешка, извършена в младежките години, но реши да запази мнението си за себе си.

— Мисля, че е достатъчно възрастна, за да върти домакинството на баща си, без да разчита на помощта на секретаря му — каза той. — Защо не го прави?

— Може би е мързелива или просто глупава. Ще ви се наложи сам да разберете. — Боудън се изправи и се усмихна хладно. — В края на краищата аз ще ви плащам за това да разберете всички подробности за семейния живот на брат ми.

Изпращайки госта, Кенет остана във фоайето. Сякаш му се стори, че долови слаба миризма на плесен, или това беше сяра.

* * *

Преди да се преоблече за вечеря, Кенет отиде при сестра си, за да й каже последните новини. Тя седеше до прозореца на своята спалня и кърпеше нещо, възползвайки се от последните лъчи на залязващото слънце.

Намръщен, Кенет отиде направо до камината.

— Трепериш, Бет — каза той. — Трябва да пазиш здравето си.

Бет прекъсна работата си и погледна към брат си.

— Защо напразно да хабим въглищата? Аз вече свикнах със студа.

Заставайки на колене, Кенет хвърли голямо количество въглища в едва тлеещия огън. Разпали го с духалото, изправи се вече готов да говори със сестра си, но изведнъж погледа му беше привлечен от една малка картина.

— Господи, това е Рембранд! Мислех, че са го взели.

— Извини ме, но вчера бях така развълнувана от срещата си с теб, че забравих да ти кажа за картината. — Бет отново се зае с работата си. — Всеки път, когато Хърмаяни идваше тук, винаги взимаше нещо стойностно. Знаех, че обичаш тази картина, и я взех в стаята си, скрих малкия акварел. Хърмаяни идваше тук постоянно, но така и не му обърна внимание.

— Благодаря ти, Боже, за това чудо! Този шедьовър е на стойност повече от сто фунта. Хърмаяни ще се изяде от яд.

Чувствайки как сърцето му биеше лудо, Кенет се приближи към картината, изобразяваща плодове и цветя. Бет я беше сложила в обикновена рамка, и само опитно око можеше да познае шедьовъра на великия майстор. Кенет винаги бе поразяван от пленителните цветове на цветята. Как бе възможно да се постигне такава невероятна дълбочина?

Трогнат от загрижеността на сестра си, Кенет я погледна любящо и внезапно видя, че тя е като излято копие на майка им.

— Бог да те благослови, Бет — каза той с нежност. — Никога не съм се надявал, че ще видя повече тази картина.

— Радвам се, че съм могла да ти помогна с нещо — усмихна се Бет. — Надявам се, няма да ни я вземат за неизплатени дългове? — За миг лицето й стана сериозно.

— Късметът ни се усмихна — каза брат й, припомняйки си причината за идването си. — Един джентълмен, който беше при мен, иска да свърша една работа за него, благодарение на която ще можем да спасим Сатертън.

Очите на Бет се разшириха и ръкоделието се плъзна от ръцете й.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво значи всичко това?

— Работата е достатъчно странна и нямам право да го обсъждам с когото и да било, но ако излезе нещо добро, през следващата година ти ще бъдеш представена в двора като мис Уайлдинг Сатертън. — Виждайки в очите на сестра си немия й въпрос, Кенет побърза да добави: — В този случай няма нищо опасно или незаконно, просто ми изглежда някак странно. Между другото, на мен ще ми се наложи да замина за известно време в Лондон. Мисля, че ще отнеме няколко седмици, а може и няколко месеца. Ще ти оставя малкото пари, които получих от продажбата на патента за офицерския чин. С тях ще можеш да поддържаш домакинството.

— Та ти току-що пристигна и вече ще тръгваш — каза Бет, чиито устни трепереха от разочарование. Кенет се почувства неудобно. Бедната му сестра беше оставена сама твърде дълго. Изведнъж му хрумна една добра идея.

— Когато миналата седмица бях в Лондон, се срещнах с един приятел, Джак Дейвидсън. Писах ти за него. След раняване в битката при Ватерло, дясната му ръка не се движи, той се чувства отпаднал, като прикован с верига. Въпреки това е добър човек, най-младият син на ескуайър, и е добре запознат със земеделието. Ако ти не възразяваш, аз ще го помоля да остане тук. Той може да поработи като управител. Нека погледне наоколо и да начертае план за работа. Може би ще можем да спасим Сатертън.

— Мисля, че господин Дейвидсън ще е много полезен тук — отговори Бет с приведени очи. — Но в такъв случай ще ми се наложи да наема компаньонка. — Бет се замисли. — Може би ще пиша на братовчедката Оливия. Тя непременно ще дойде, ако я настаня в най-хубавата стая.

— Чудесно! — радостно възкликна Кенет. — Надявам се, че и всичко друго ще се нареди.

Въпреки това, когато Кенет се изкачваше по стълбите към стаята си, за да се облече за вечеря, настроението му не беше радостно.

Кой знае колко дълго бе продължила сделката на Фауст с Мефистофел?