Мери Джо Пътни
Огнена река (23)

Глава 22

Както обикновено, преди да се върне в къщата на Ситън, Кенет отиде да провери пощата. Там го чакаше спешно съобщение от лорд Боудън, в което съобщаваше, че за кратко време заминава в имението си, но след като се върне, би искал да види Кенет с доклад.

Кенет се намръщи гневно. Той продължаваше разследването си и вече разпита всички, които много или малко биха могли да хвърлят светлина върху мистериозната смърт на Елен Ситън, но това не донесе резултати. Може би ще му се отдаде повече, когато цялото общество се премести през лятото в Езерния край. Ако не… е, това е, той направи всичко, което беше по силите му, и може да се каже, че си измива ръцете.

Разбира се, лорд Боудън ще бъде много недоволен, но това е друг разговор. Преди всичко той ще бъде свободен от задължения.

Кенет вървеше под дъжда, прехвърляйки в ума си всичко, което бе направил за това време, което му изглеждаше като цяла вечност. С ръка на сърцето, той наистина направи всичко възможно. Фактът, че не намери нищо, може да означава само едно, не е имало нищо за откриване.

И ако е така, тогава той е свободен от задълженията си към лорд Боудън и Ребека никога няма да узнае, че той е влязъл в дома с тайна оскърбителна цел. Сега единственият въпрос е дали Боудън ще изпълни своята част от договора. Той може да реши, че Кенет не заслужава наградата и да не иска да се раздели с една значителна сума.

Ако Боудън се заинати и не поиска да възстанови ипотеката на имението, ще постави Уайлдинг в много неудобно положение. Въпреки съществуването на договора, Кенет няма да може да привлече Боудън в съда и по този начин да разкрие пред света, и особено на Ребека и сър Антъни, с каква цел е дошъл в дома им и какъв договор е сключил с техен близък роднина. Освен това, въпреки че съвестно разследва причината за смъртта на Елен, но не и така охотно, и съвестта няма да му позволи да поиска публично Боудън да изпълни своите задължения.

Ако Боудън не иска да му даде ипотеката, той може да се съгласи на концесия и ще позволи на Кенет да ги изкупи на части. Така или иначе, работата му е към края си, и след като окончателно приключи, може да помисли за връзката си с Ребека.

Кенет неволно си припомни вчерашната нощ с Ребека и се хвана, че мисли как с цялото си сърце копнее да се повтори. Влизайки в къщата, Кенет започна да сваля палтото си, когато към него се обърна иконома.

— Мис Ситън ви моли веднага да отидете в гостната. Имате гости.

Решавайки, че са дошли Майкъл и Катрин, Кенет побърза да влезе в гостната. Каква беше изненадата му, когато видя там сестра си и Джейк Дейвидсън!

— Виж кой дойде при нас, скъпи — каза Ребека.

Бет се изправи да го посрещне.

— Здравей, Кенет — каза тя малко нерешително. — Ти не се сърдиш, че дойдохме, нали?

— Разбира се, че не. Ние с теб не сме се виждали от цяла вечност — Кенет прегърна сестра си. — От друга страна съм изненадан, че сте в Лондон. Как ме намери?

— Братовчедката Оливия първа видя обявата във вестниците и каза, че сме длъжни да посетим твоята годеница. Самата тя е болна и остана вкъщи, а ние с Джейк тръгнахме за Лондон. Не беше трудно да разберем къде живее сър Антъни. Това, че те намерихме, е чиста случайност — добави сухо Бет.

Бет имаше всички основания да упреква брат си, и Кенет се зарадва, че сестра му не го направи.

Прегръщайки сестра си през раменете, той отиде до Джейк, за да му стисне ръката.

— Изглеждаш много по-добре от последната ни среща.

— Бедфордшир и Бет направиха чудеса, сър.

Когато двамата приятели размениха ръкостискания, Кенет забеляза, че Джейк беше видимо нервен и се чувства като мишка в ноктите на котка. Освен това се държеше твърде официално. Но може би неговото безпокойство е свързано с трудности, възникнали в имението, и той нямаше търпение да поговорят за това на четири очи.

— Джейк иска да поговори с теб насаме, Кенет — каза Ребека, потвърждавайки неговото предположение. — Можете да се разположите в малката гостна.

Започвайки да се безпокои все повече, Кенет поведе своя управител в малката гостна. Веднага след като вратата се затвори за тях, той разтревожено попита:

— Случило ли се е нещо в Сатертън?

— Защо? Не, изобщо. — Джейк започна да се разхожда из стаята. — Засега всичко върви добре.

— Тогава какво има?

Намръщвайки се, сякаш от болка, Джейк потърка осакатената си ръка.

— Аз… аз дойдох, за да те помоля за ръката на Бет.

— Ще дойде време и аз ще съм щастлив да ти дам своята благословия — каза Кенет. — Когато ми писа за своите намерения, осъзнах, че въпросът може да почака. Вие още не се познавате един друг и освен това не е ясно какво ще стане с имението.

— Страхувам се, че не можем да чакаме толкова дълго. — Джейк преглътна. — Или по-скоро, ние не можем да чакаме.

Настъпи болезнено мълчание.

— Искаш да кажеш, че си направил бебе на Бет? — попита Кенет и гласът му не предвещаваше нищо добро.

Джейк се чувстваше отвратително, но това не намаляваше неговата решителност.

— Ние така мислим. — Той стоически издържа страшния поглед на Кенет. — Много съжалявам, сър. Вие имате право да ме изхвърлите. Това… това се случи само веднъж, и всичко стана от само себе си, но това не намалява вината ми, сър. — Устните на Джейк се присвиха. — Вие спасихте живота ми, а аз ви се отплатих с неблагодарност, съблазнявайки вашата сестра. Мога да кажа в моя защита, че обичам Бет с цялото си сърце. Кълна се, че ще я обичам винаги и винаги ще се грижа за нея, дори ако трябва да се разделите с имението. Ще се опитам да намеря работа, за да я издържам.

Гневът на Кенет бързо отслабна, той разбра комичността на създалото се положение. Нямаше никакво право да се сърди на приятеля си, когато самия той по същата причина ще заведе Ребека към олтара. Така, както и той трябваше да знае как действат на мъжете годините на военни лишения, колко дълго са изстрадали за женска топлина и ласка, това няма нищо общо със здравия разум.

— Разбира се, не е съвсем това, което очаквах — каза той с тежка въздишка, — но сега с нищо не може да се помогне. Нямам право да те обвинявам. Бет си има глава на раменете.

По лицето на Джейк Кенет видя, че е напипал правилно нещата. Бет и Ребека очевидно имаха нещо общо, макар че Кенет се съмняваше сестра му да е също толкова импулсивна. Кенет си спомни как Ребека го съблазни, припомняйки си огненочервената, разпиляна по голите рамене коса.

— Да се върнем в гостната и да съобщим новината на нашите дами — предложи Кенет.

— Приехте новината по-добре, отколкото очаквах, сър — каза Джейк с видимо облекчение.

— Ние с теб вече получихме своя дял страдание и сега заслужаваме любов. — Кенет погледна укорително младия мъж. — И, за бога, спри да ме наричаш „сър“.

Джейк се усмихна обезоръжаващо.

— При тези обстоятелства, не мога да си позволя да ви наричам по име. Ще прозвучи като обида.

— Не забравяй, ние скоро ще се сродим, така че върни се към стария си навик и ме наричай Кенет. А какво би направил, ако не бях дал разрешението да се ожените? — попита Кенет, тръгвайки към вратата.

— Аз пак щях да се оженя за Бет. Тя е достатъчно голяма и сама може да решава. — Джейк отвори вратата и пропусна приятеля си напред. — Но никой от нас не иска да започва нов живот с кавга.

Е, добре, може да се каже, че е мъдро направен ход. Отправяйки се към гостната, Кенет мислеше, че се радва за сестра си, дори те да не избраха най-благоприятното време. Но Бет и Джейк се обичаха и това компенсира всичко. Остава само да се надява, че той някак ще може да осигури зестра на сестра си, която тя заслужава. Ще му бъде тъжно да види младата двойка да живее в нищета, особено след като те скоро очакват попълнение.

Мъжете влязоха в стаята, където ги чакаха младите дами.

— Джейк поиска ръката ти — каза Кенет, усмихвайки се на сестра си — и аз възнамерявам бързо да те дам, докато не е разбрал какво дяволче си. След като и двамата сте в Лондон, не е ли по-добре да получите за вашия брак специално разрешение и да приключим работата? Имате ли нещо против?

— О, Кенет! — Сияеща от щастие, Бет се хвърли в ръцете на брат си. — Ти си най-добрият брат на света!

— За съжаление това не е така и ти прекрасно го знаеш, Джейк ще се грижи за теб по-добре, отколкото аз.

Кенет потупа по рамото сестра си, измъчван от мисълта как да организира нещата така, че Бет винаги да помни сватбения си ден. Пари няма, но той трябва да намери изход.

— Майкъл и Катрин Кениън са се настанили в Ашбъртън хаус. Скучно им е да са сами, и си мисля, че с удоволствие ще ви предоставят жилище за няколко дни.

— Ако те се съгласят, ние с удоволствие ще останем при тях — с радостна усмивка се съгласи Джейк. — Това ще е много по-удобно, отколкото да се живее в хотел.

— Разбирам, че ние малко се познаваме Бет — каза Ребека, — но ако в Лондон нямате други приятели, вие винаги може да разчитате на мен. Вашата компания е чест за мен.

Бет с радост прие предложението. Кенет изпрати бележка на Майкъл и Катрин с молба да приемат двама гости. Точно след час дойде отговора от тях, че се радват да приемат под покрива си офицер от деветдесет и пети полк и неговата годеница, още повече че тя е сестра на Кенет. Отговорът беше доставен с очарователна карета, която трябваше да вземе гостите.

При цялата суматоха напрежението, което беше възникнало между Кенет и Ребека, безследно изчезна. Напрежение, но съвсем различно се появи в Кенет, докато гледаше след каретата отнасяща Бет и Джейк, започна да се чуди каква булка ще се окаже Ребека. Примерът на другите е заразителен.

 

 

На следващия ден при сър Антъни се появи Джордж Хамптън, за да му покаже модел на гравюра на една от неговите картини от серията „Ватерло“. Приятелите силно спореха, решавайки какви е необходимо да се махне и какво трябва да се прибави, за да се отпечати гравюрата, след това художникът се върна в ателието, а Хамптън се приготви да си тръгва. И тук Кенет го хвана.

— Бих искал да поговоря с вас, сър — каза той. — Кога ще ви е удобно да ме изслушате?

— Сега имам малко време. — Хамптън потупа Кенет по рамото. — Между другото, поздравления. Мисля, че вие и Ребека си подхождате много. Но все пак съм малко изненадан да науча, че вие сте виконт, но мисля, че ние с вас ще останем приятели.

Притеснявайки се повече, отколкото от френската кавалерия, Кенет каза:

— Бих искал да ви покажа нещо, сър.

Кенет поведе Хамптън в своя кабинет и му връчи папка с рисунки, направени на Пиренеите, които предварително беше избрал.

Гъстите вежди на Хамптън се повдигнаха нагоре от изненада, когато видя образа на смъртно ранен войник, който така потресе Ребека.

Гравьорът го изучава дълго време, след това погледна към другите рисунки. Накрая той вдигна поглед към Кенет, пълен с изумление.

— Откъде взехте това? — попита той.

Знаейки, че сега се решава съдбата му, Кенет каза с дълбоко въздишка:

— Аз съм авторът на рисунките.

— Наистина ли? Не знаех, че сте художник.

— Рисувам, откакто се помня — отвърна Кенет.

— Вие показахте ли на Антъни вашите творения?

— Досега не ми се отдал такъв случай. Макар че Ребека ги видя и ги хареса. Тя каза, че заслужават внимание.

— Тя е абсолютно права. Вие сте се сближили повече, отколкото очаквах. — Хамптън затвори папката и сложи ръка върху нейната кожена повърхност. — Ще ми позволите ли да направя от тях гравюри? Войната отдавна приключи, но хората все още не спират да се вълнуват от военни теми.

— Разчитах на това — отговори Кенет, без да знае как е най-добре да стане ясно на Хамптън, че освен честта да бъде отпечатан, той също се интересува от материалната страна на нещата. — Въпреки че ми се налага да водя сметките на сър Антъни, аз нямам ни най-малка представа колко може да струва работата на неизвестен художник — каза внимателно той.

— Мм… да, добър въпрос. — Мръщейки вежди, Хамптън взе пура и я запали. — Мога да задоволя любопитството ви и да ви предложа десет паунда за цялата партида. Разбирам, че се държа лошо с бъдещия съпруг на моята кръщелница, но вие решавате.

— Чух, че вие щедро се разплащате с художници, чиито произведения печатате.

— Когато е изгодно за мен; същевременно си предоставям някои привилегии, — отговори Хамптън с такъв вид, сякаш са го обвинили в кражба. — Вие имате оригинален маниер на рисуване. Трябва да помисля, какво мога да направя за вас. Може би ние ще замислим серия гравюри под името „Войната през погледа на един офицер“? Първо, ще ги пуснем в отделен тираж, а след това ще ги включим в албум ранно издание. Това ще накара хората да го купуват, за да имат вашите гравюри.

Серия! Албум! Невероятно!

— Може би имате нужда от допълнителни рисунки? — попита Кенет, опитвайки да скрие радостта си. — Какво бихте искали да имате?

Гравьорът вдиша от пурата.

— Трябва да са батални сцени, а и всичко свързано с войната: образа на разрушените градове, разрушената земя, лицата на хората засегнати от войната. Можете ли да направите това?

— Аз участвах във всички бойни сражения и имам добра памет за подробности.

Дори твърде добра, помисли Кенет, но може би сега ще ми е от полза. Ако я изразя всичко на хартия, което досега ме държеше буден през нощта, може би спомените ще ме оставят и най-накрая ще намеря дългоочакваното спокойствие.

Гледайки Кенет, Хамптън дръпна от пурата.

— Доволен ли сте на двеста лири депозит? Ако не греша, а аз обикновено не греша, след няколко години ще станете собственик на приличен капитал.

Предложението на Хамптън надмина всички очаквания на Кенет. С тези пари той ще може да осигури добра сватба за сестра си и Джейк.

— Съгласен. И много съм ви благодарен. — Кенет протегна ръка.

— И двамата сме доволни един от друг, Кимбъл — каза Хамптън, в отговор на ръкостискането. Той стана и сложи шапката си под мишница.

— Направете ми списък от сюжети, които искате да нарисувате, а аз ще избера от тях най-подходящите. В близките дни ще дойда при вас с проект на договор. — Хамптън погледна с весела усмивка широките рамене на Кенет. — Никога не бих се досетил, че сте художник — каза той. — Така или иначе и аз малко приличам на художник. До скоро.

С тези думи Хамптън си взе шапката и излезе навън.

Зашеметен и развълнуван, Кенет излезе от кабинета, и без да си дава сметка къде отива, той се качи нагоре по стълбите. Краката сами го заведоха до вратата на ателието на Ребека. Не е учудващо, че той дойде именно тук, кой по-добре ще разбере какво означава за него предложението на Хамптън?

Кенет почука и, получавайки разрешение, влезе в ателието. Ребека повдигна поглед от статива.

— Изглеждаш като котка, която току-що е изяла канарче.

Кенет весело се разсмя.

— Току-що от любител се превърнах в професионалист. Джордж Хамптън ми предложи двеста лири, за да прави гравюри на моите рисунки. Ще бъде хроника на войната, която после ще включи в албум.

— Това е прекрасно! — Ребека отмести палитрата и се приближи към Кенет. Очите й блестяха, като току-що пуснати в обръщение златни монети. — Но ти заслужаваш повече.

Радостта на Ребека беше толкова истинска, че Кенет я вдигна и я завъртя из стаята.

Отмятайки глава, тя силно се засмя.

— Ти си просто луд, капитане!

— Но много щастлив.

Ребека беше като пламък. Тя изгаряше ръцете му. Кенет леко я пусна на пода и тя се притисна в него с цялото си тяло. Толкова нежна. Толкова женствена. Толкова желана.

Струваше му се, че сякаш цяла вечност мина, откакто правиха любов. Кенет се наведе и я целуна по устните. Нейният отговор беше пълен с обич, а устните свежи и ароматни като първа пролет.

Кенет беше готов да я отнесе на дивана, когато си спомни за последствията и, откъсвайки устни от съблазнителната й уста, се съвзе.

— Съвсем забравих, че си обещах да не повтарям същата грешка — каза той.

— Аз също забравих — каза тя, освобождавайки се от прегръдката му. Устните й бяха червени и леко подути от целувките.

Опитвайки се да се разсее, Кенет огледа познатото ателие, като нищо не успяваше да задържи вниманието му. Тук навсякъде се усещаше присъствието на Ребека.

— Хамптън одобрява брака ни. Всеки, който ме е поздравил, реагира положително.

— Може би се радват за мен като за безнадеждно стара мома — с ирония каза Ребека. — А на твоята смелост и решимост се възхищават.

— Ребека — каза тихо Кенет, — ако перлата се крие някъде на тавана, светът не е в състояние да я оцени по достойнство. Мисля, че ми завиждат като на човек, който е намерил съкровище.

В очите на Ребека премина нещо като болка.

— Колко романтично. Дори и ако не е така, все пак е хубаво. — Ребека отиде до статива. — За теб днес е наистина успешен ден. Мога да те зарадвам, дете няма да има.

Радостното облекчение се помрачи от някакво разочарование. Някъде в най-потайното кътче на душата си Кенет се надяваше, че едно дете ще доведе до брак с Ребека, но след като това не се случи, толкова по-добре за него. Той няма право да се ожени за Ребека, шпионирайки баща й.

— Какво ще кажеш за днешния сеанс? Като предния път ли? — попита той, стараейки се да изглежда безразличен.

— Като предния — каза Ребека, без да гледа към него, тя взе четката и започна да работи.

Излизайки от стаята, Кенет мечтаеше за деня, когато свободно ще разговаря с Ребека и ще й разкрие душата си изцяло. Интересно, какво ще й каже той и какъв ще бъде отговорът й?